Тази година зимата си отиде неочаквано рано. Повя топъл южен вятър. Той духа няколко дни с неотслабваща сила. Слънцето – светоносното око на Митра – изгря над света и стопли планините. В бездънното синьо небе, изчистено от бога на ветровете Ваю, – нямаше ни облаче! И настъпваше ежегодното чудо: в падините и затънтените места все още лежеше пожълтял и мръсен сняг, а слънчевите склонове вече зеленееха. Планинските яребици тежко излитаха от раззеленилите се храсти, козлите – архари, домашните животни на духовете перии, се угояваха на просторните поляни…

    Ловецът Рехмир се върна у дома и свали от изморените си плещи едър архар – днешният му улов. В къщи нямаше никой. Баща му, белобрадия Танаоскар, още от сутринта се отправи към планината. На лов беше и синът му, осемнадесетгодишният Мермер.

    Рехмир застана на припек, уморено отпусна нозе и затвори очи… Трябваше да постави казана с вода на огъня, да приготви обяд за стария си баща и син… Ловецът тъжно поклати глава. От времето, когато Ахриман – Властелина на злите сили – отнесе душата на жена му в подземния мрак, в къщи нямаше стопанка. Вече трета година бяха сироти и самотни. Нима може да има щастливо семейство само от мъже? Там, където няма ласкави, грижливи, трудолюбиви и сръчни женски ръце – там няма радост, нито покой… Добре, че момчето вече порасна. Ще доведе жена и в къщата ще има млада стопанка. Пъргава, похватна, разговорлива, изкусна готвачка… Рехмир се размечта и се отпусна на слънцчицето, на веднага се сепна. Баща му по понятни само на него признаци, по звездите, луната, слънцето и признаците на планината, определи, че наближава денят на пролетното равноденствие. Отива си старата година и започва новата. Празникът Нова година – Ноуруз е тържество на новото над старото. В Новата година трябва да се пристъпи с чисто тяло и просветлен дух. От къщите се изхвърлят износените дрехи, троши се старата посуда, измита се пепелта от огнището, за да може току-що роденият огън да се разгори на чисто място. И нека всичките стари грехове, болести, лоши помисли и думи да останат в старата година!

    Обикновено с почистването се занимават жените… Мъжът начумерено започна да преглежда покъщнината на семейството. Тези очевидно износени панталони, макар и стари, бе жалко да се хвърлят – кой ще ушие нови? Омазненият кафтан, бащиния ямурлук… Ще се наложи да се перат в потока…

    Нарамил старите дрехи в голям вързоп, ловецът тръгна надолу към водата, като се оглеждаше гузно: да не би съседите да го видят и да започнат да му се  присмиват…

    Привечер къщата беше старателно приметена, посудата измита. Отвън стените бяха изрисувани с жълти кръгове – слънчевите знаци, а вътре опорната греда – символът на „дървото на живота“ бе украсена с клончета от високопланински ели… Над огнището къкреше курбана от козела и неговата миризма беше къде, къде по-силна от хвойновия аромат. Всичко бе готово да посрещне семейството.

    Най-напред се дотътри Старината. Ловецът чу бавната конска крачка, тежкото дишане на кобилата и пъшкането на баща си.

    След това долетя Младостта: ситните чаткания на копита, шумното дихание смесено с игриво цвилене, и веселото подвикване на сина му…

    На софрата старият Танаоскар, като предъвкваше вареното месо с още здравите си зъби занарежда:

–           Последният зимен месец е към края си. Пролет! И пак пролет. За седемдесети път я срещам, а сърцето ми пак бие като за първи път.

–           Студът все още може да се завърне, – обади се Рехмир.

–           Не, няма! Снощи в звездното небе се разнесе гласът на Каршипта. Тя летеше на север в обкръжение на несметни гракащи ята. А на жълтата скала царският орел вече е свил гнездото си. Утре ще се спуснем в Царската долина… Този Ноуруз ще бъде особен за нас… Трябва да потърсим жена за внука и да се погрижим за внуци и правнуци.

    Рехмир кимна в съгласие. Затова пък Мермер едва не се задави. Той умоляващо погледна към дядо си и опусна глава.

–           Не скърби, внуче, – каза Танаоксар. – Разбирам, че ще трябва да се разделиш с верния си вихрогон. Но какво да се прави! Не забравяй, че ние отгледахме бързоногия Рахш, като откуп за невеста.

–           Не ми трябва жена! По-добре да си остана с коня, – свенливо отвърна Мермер.

    Рехмир се обади, за да подкрепи сина си:

–           Наистина, тете! Мермер порасна заедно с Рахш. Струва ли си да се сменя коня за някаква жена?

    Дядо Танаоксар хвърли сърдит поглед към сина си.

–           След себе си на тази земя човек оставя две неща – доброто си име и славно потомство. Името се създава с дела, а потомството го дарява жената. Това е предназначението на смъртните. Така са отредили боговете и ние не можем да променяме извечните закони на Небето.

–           Жена – отначало това е радост, после – нещастие – промърмори Рехмир. – Жените умират…

–           Което е родено, ще умре, всичко, което има начало, има и край. Нима моята невястка не ти остави такъв син-юнак? И спомни си какво е казал народът ни: „Жената е нещастие, но не лишавай, о Небе, нито едно огнище от такова щастие…“ Нека и внукът ни преживее Голямата любов – частица от Небесния огън на Митра…

–           Голяма любов – голяма мъка. Сърцето помни горчивината.

–           Но още по-лошо е сърце без памет…

    Дядото и бащата дълго спориха и размишляваха до тлеещото огнище. Но даже, когато и двамата легнаха и заспаха, младият Мермер все още не можеше да затвори очи. Той мислеше за Каршипта  – вълшебната птица, която живее на небето, на земята и във водата, тя обединява трите сфери на мирозданието. Тя е вестителка на боговете, тя донася на крилата си пролетта. Старите хора казват, че Каршипта, като на крилат кон, лети самата богиня на земята и водата, вечно млада и прекрасна.

    Утре той за първи път в живота си, ще се спусне в Царската долина на великия празник! И там трябва да немери своята бъдеща съдба в замяна на коня си…

    Конят! Мермер се надигна от ложето, и като се прислушваше в дишането на спящите се измъкна през вратата.

    В топлия яхър Рахш го посрещна с приглушено цвилене и нежно докосване с кадифените си устни.

    Като прегърна верния си приятел през шията Мермер зашепна:

–           Старите хора казват: всяко момиче по малко прилича на Аргимпаса… Но ако се наложи да те заменя, верни ми Рахш, то аз отсега ненавиждам бъдещата си невяста…

    Привечер на следващия ден дядото, сина и внука пристигнаха в Испара – седалището на масагетите. При тържествени дни в столицата се стичаше маса народ от близките долини и предпланини. Тук можеха да се видят търговци от Бългана и Балгх, които предлагаха изделия на градските майстори и други стоки в замяна на кожи, вълна, рог от марали. В такива дни обикновено тихата и спокойна Испара се раздвижваше, огласяваше и заприличваше на процъфтяващ търговски град.

    За нощувка се настаниха в приготвените за това шатри. И макар Мермер да беше силно развълнуван от предстоящите тържества, той след дългия път заспа като пребит. Но да се излежава дълго не му позволиха.

–           Ставай, време е! – разтърси рамото му, дядото.

    Когато излязоха навън, все още беше тъмно. По целия небосвод звездите още пламтяха. Пронизващ вятър от планината изтри остатъка от съня на Мермер и той забеляза движещи се сенки. Отвсякъде се чуваха гласове и приглушени стъпки на стотици крака. Хора вървяха навсякъде в тържествената звездна мъгла. Тримата се сляха в общия поток. Мермер попита къде отиват, но дядо Танаоскар само сърдито изсъска.

    Вървяха дълго. Небето постепенно започна да изсветлява, а малките звезди една по една угасваха. Изкачиха някакъв хълм. Някъде напред в далечината избухна огън и червеникави отблясъци заиграха по островръхите шапки. Замириса на дим и пърлено месо – там вече принасяха първата жертва. Извисиха се тържествените песнопения на мобадите, а след това в напрегнатата тишина загърмяха отмерени слова:

–           О, Светлина на Изгрева! О, Умиротворяващ Митра! Владетелю на обширните пасища! Благодетелю наш! Ти, който даряваш синове! Ти, който даваш живот на растенията! Теб приветстваме и почитаме!..

    И многохилядната тълпа, като боботещо ехо повтори думите на Първата Молитва.

    На изток, над тъмната окрайнина на планината се появи алена ивица. Тълпата отново се раздвижи, потече от хълма в безкраен поток. Танаоскар обясни на внука си, че тържественото шествие ще завърши на брега на свещената масагетска река Нарин, където се възвисява скалата с изображението на вълшебния ездач Сияваршан, а под нея – главния жертвеник на Ахура Мазда…

    Най-после светлината неудържимо нахлу в долината. Тъмнината отстъпи в клисурите и острия поглед на Мермер оттук, от хълма, видя цялата грандиозна процесия. Далеч напред белееха фигурите на мобадите на Зороастър. Мобадин мобада се отличаваше от останалите по особено високият си калпак – половин човешки ръст.

    След бялата редица на мобадите се движеха стройните редове на хора, облечени в червено. Това бяха най-знатните мъже на страната и сред тях и върховния вожд Дрангиан – Владетелят на Планините. Той също лесно можеше да бъде разпознат по шлема – островръх конус със златни орнаменти по горната част и фигурка на златен петел на темето.

    А след кърваво-червената линия, течеше безбройната синьо-жълта река: според древния закон обикновените пастири и коняри носеха дрехи обагрени в жълто и синьо…

    Когато тълпата с разположи в полукръг в подножието на скалата, мобадан мобада вдигна ръка. Глъчката стихна. От мястото на склона, където стоеше Мермер, добре виждаше Свещената Скала, където беше изсечен гигантският Сияваршан – орлоглав коневиден грифон с рог на главата и златисти крила. Ездачът на боговете гледаше на стълпотворението с тъмни огромни очи с размерите на колело…

    Иззад далечната седловина се появи червен полукръг. Скалата се окъпа в розови отблясъци. Тъмните очи на Сияваршан изведнъж оживяха и заблестяха в кървав огън.

    Гръмко изреваха тръби и стихнаха. И тогава се разнесе ликуващият хор на мобадите, които приветстваха появата на светлината. Тълпата бурно им отвърна.

    И ето ослепителният диск се показа в цялото си великолепие над планината и зависна над  далечната седловина. Тръбите отново изреваха, а след настъпилата тишина мобадите запяха химн, възхваляващ царя на боговете и хората: „За Този, който е създал всички материални блага – животните, които

мучат, блеят, цвилят, дават мляко! Този, който кара напролет да избуяват обширните пасища! Даряващият светлина на света, Прогонващият мрака, Справедливият, Мъдрият! Ти, който ни даваш прекрасен живот, обикалящият на колесница, велики Ахура Мазда! Приеми молитвите и жертвите от народа на масагетите, както приемаш всичко от тези, които те почитат!“

    А многохилядната тълпа в екстаз повтаряше отдавна запаметените слова. Плачеше от умиление старият Танаоскар, гръмко ридаеше почтения Рехмир. Младият Мермер, оглушал и потресен, в самозабрава пееше химна…

    В правоъгълния жертвеник, който от четирите страни беше охраняван от бронзови барсове, отново избухна огън. Към него с благоволение пристъпиха мобадите със снопчета свещена слама. Запращяха дървата под седемте котли. Дочу се жално цвилене. Започна тържествения обред – жертвоприношението на коне, посветени на слънчевото божество.

    И отново се надигна гласът на запевача: „Ахура Мазда – Сияещо, Безсмъртно Слънце, носено от бързи коне! Приеми тези вихрогони, смели като орли, и бързи , като твоите лъчи! Нека тези великолепни коне, като бързокрили птици, да препускат пред колесницата ти по небосвода!“

    „Приеми! Приеми!“ – като ехо отвърна полето.

    Гореща мараня трептеше над жертвеника и в струите горещя въздух се движеше и извиваше фантастичната фигура на Сияваршан – сякаш беше жив, готов да излети от скалата в небесата, над тучните пасища на цар Йима…

    През това време мобадите гадаеха по покълнали зърна и предсказваха бъдещ урожай. Обредите завършиха с изораването на първата бразда, като орач беше самият цар Дрангиан.

    Из цялото поле задимяха стотици огньове. В огромни бронзови казани на специални триножници закипя вода, и замириса на варено месо. Жени шетъха около казаните.

    Много бяха гостите на празника тази година! Но навсякъде се чуваше само едно име: Кубер. Да, да самият победител на партите в последната война дойде да посрещне Ноуруз със своите съседи – древни родственици в знак на специално уважение.

    Мъдрите масагетски мъже, поклащаха калансувите си и мъдруваха:

–           Това не е току тъй! Изглежда мегистана на българите ще иска нещо от нас…

–           Казват, че донесъл на нашият цар богати дарове…

–           С него са четирима мъже и едно дете. Предполага се, че това са знатни негови хора, но кое е момчето?

    Но хората още не знаеха, че в навечерието на празника, при царя се събраха всички по-първи хора. А също и госта мегистан Кубер с придружаващите го първенци.

–           Ние заедно трябва да се изправим срещу врага! – говореше Кубер. – Спомнете си дружбата между нашите предци.

    Дрангиан меко възрази:

–           Но нали ти разби партите. На кого сега да помагаме?

–           На съседите, с които ви свързва вековна дружба! Иначе, край! Нали завоевателят от Север ще дойде и във вашите земи. Не е ли по-добре да го посрещнем заедно?

–           Чухме, че кан Зилгиб и цар Куджула Кадфиз сключили договор за дружба.

Истина ли е това? – попита един от вождовете.

–           Да, да – подкрепиха го и други. – Ние също чухме за това…

    Кубер отпусна глава и не отвърна. Червенина заля лицето и шията му. Всички чакаха. Накрая той повдигна очи:

–           И да и не, братя. Да той подписа договора, но постоянно го нарушава.

Постоянно напада пограничните ни земи – плячкосва, убива, изнасилва, граби. Но това е най-малката ни грижа. С тия набези макар и кървави ние се справяме. Но от мои източници научавам, че белите хуни се готвят за унищожителен поход срещу нас. Помислете, ако ние загинем, то идва и вашият ред. Помислете върху това!

–           Нима Зилгиб и воините му са толкова силни, както дрънкат за тях? – попита Барзаент, брата на Дрангиан.

–           Който се е бил с тях и е оживял, признава това. Например аз. А на останалите не им е до приказки – те са замлъкнали завинаги.

    Един от младите мъже, които съпровождаха мегистан Кубер, поиска думата:

–           Аз съм Ветам от областта Балгх. Отдавна познавам набезите на хуните.

Бях осемнадесетгодишен, когато ни нападнаха. Баща ми имаше обширна плодна земя. Хуните опустошиха всичко, а баща ми убиха. Този белег на носа ми е от тази битка. Но аз още не съм уредил сметките си със Зилгиб.

    Стана вторият – дългокос, висок – с половин глава по-висок от всеки от останалите.

–           Аз съм Владец от Бактрия. Земята ни я разориха хуните. Аз също нося спомен от нападението им – белег на рамото и ви казвам – трябва да ги спрем.

    Стана третият, широкоплещест юначага:

–           Аз съм Габър, син на боритаркан на планинска крепост в Бългана.

Враговете още не са проникнали в планините, но цветущите долини на родният ми край са посипани с пепел от пожарищата. Там, където някога звучеше девически смях, сега се чуват стенания и вопли…

    И накрая четвъртия – жив, буден с буйна къдрава коса.

–           Аз съм Нукрат от областта Болор, но от дете бях роб на партите – другият наш враг. Повярвайте ми тежка е съдбата на роба, затова не допускайте на земята ви да бъде погазена от врагове.

    Накрая думата отново взе Кубер:

–           Братя, нашите два народа са наследници на славни предци – Великите Арии. По различни причини моят род Дуло се оказал отвъд Имеона. Там нашият велик предтеча кан Богатур създал най-голямата държава като обединил 26 степни племена и така оглавил Великата Хунска Империя. Столетия наред тази държава, устоявала на попълзновенията на многобройния Хан с разлагащата си култура да я завладее. Когато хунската държава се разпаднала моят народ дошъл тук при своите предци, за да не потъне в огромното ханско море.

    Днес ако не извадим куража, който да ни измъкне от тинята на забравата, кушаните ще ни погълнат. Ако те не го сторят, това ще направят белите хуни.

–           Братя масагети, вие сте свободни, но подобно на нас вашите съседи също по нечестен начин някога са се опитали да ви завладеят. Повечето от вас сигурно знаят това, но днес аз ще го повторя, за да го знаят моите хора, а заедно всички ние да не повтаряме грешките на владетелите, които са управлявали държавите ни: „По онова време масагетите били управлявани от жена – Томира и било името, която след смъртта на своя мъж, царя, станала царица.

    Шахиншахът на съседна Персия  Кир започнал да ухажва царицата чрез пратеници, уж че искал да се ожени за нея, ала Томира отблъснала предложението му, догаждайки се, че той ухажвал не нея, а масагетското царство. Тогава Кир, понеже не му провървяло с хитрост, потеглил открито с войска срещу нея и като дошъл при реката Аракс, заел се да строи мостове за преминаването и, а също и да укрепя с кули лодките, които щели да подсигурят прехвърлянето на другия бряг.

    Кир бил зает с тази работа, когато Томира изпратила при него вестител да му заяви: Царю персийски, спри да хвърляш усилия за онова, за което ги хвърляш! Та ти не би могъл да знаеш дали ще е в твоя полза то, когато бъде завършено. Спри се, царувай над това, което е твое, и имай търпението да гледаш как по нашите земи ние се разпореждаме. Но ти надали ще поискаш да се вслушаш в тези ми думи и би сторил всичко, само да не си в мир и спокойствие. Е, ако е тъй непреодолимо желанието ти да премериш сили с масагетите, хайде, остави труда по укрепяването на мост през реката. Ние сами ще се оттеглим на три дни път от нея, тогава я премини и навлез в нашите земи. Ако ли пък предпочиташ да ни пресрещнеш за бой на ваша земя, ти по същия начин се оттегли!

    Като чул това, Кир свикал персийските първенци и когато се събрали, обявил пред тях каква е работата, понеже искал съвет как да постъпи. Всички мнения се схождали в едно – да дочакат Томира и войската и на персийска земя.

    Но лидиецът Крез не одобрил този съвет, а изказал мнение противно на предложеното: Царю – рекъл той, – още когато Зевс ме предаде в ръцете ти, дадох дума, че според силите си ще отбивам всяка ваша погрешна за твоя дом стъпка. Моята ужасна участ ме поучи. Ти ако мислиш, че си безсмъртен и че командваш войска от безсмъртни, тогава не би имало защо аз да ти давам съвети. Но ако не си забравил, че и ти си човек и че властваш над себеподобни, най-напред знай това, че има колело на човешките съдбини и то, въртейки се, не оставя едни и същи да преуспяват. Що се касае до онова, което ни предстои, моето мнение е обратно на изказаните. Защото, ако ще срещнем враговете на персийска земя, ето каква опасност крие за тебе това: загубиш ли битката, губиш цялото си царство, тъй като, ако победят масагетите, не ще и съмнение, те няма да се върнат в обратна посока, ами ще продължат срещу твоите владения. Ако победиш, победата ти не ще бъде толкова голяма, колкото ако би преминал, победил и погнал масагетите на тяхна земя. От едното до другото има разлика, понеже, победил веднъж неприятеля на отвъдния бряг, ти ще нахлуеш право в царството на Томира. А освен това позорно нетърпимо е не друг, а Кир, синът на Камбис, да се огъне и даде път на една жена. И тъй, моят съвет е да преминем на другия бряг и да напреднем дотам, докъдето те се отдръпнат, а после да се постараем да ги съкрушим по следния начин: както научавам, масагетите не познават благата на персите, не са вкусвали от големите наслади в живота им. Нека предложим тогава на тия мъже богата гощавка в нашия стан, като опечем и сварим щедро овце в изобилие. Нека освен това има много стомни със силно вино и всякакви лакомства в изобилие. Подготвим ли всичко, ще оставим в стана-най слабата ни войска, а останалите ще оттеглим назад към реката. Ако не се лъжа в очакванията си, щом видят многото блага, масагетите ще им се отдадат и оттук нататък за нас ще остане да покажем на какво сме способни.“

    Тия две противоположни мнения били изказани и Кир, като отхвърлил предишното, одобрил съвета на Крез и заповядал да известят на Томира да се оттегли, понеже той щял да премине реката. Както била обещала, тя наистина се оттеглила.

    На другия ден Кир настъпил на един ден път от реката и се заел да подготви всичко по съвета на Крез. После се оттеглил с боеспособните си войски назад към Аракс, като оставил на място само негодните си войници. Скоро масагетите с една трета от войската си нападнали оставените от Кир перси, които дали отпор, но били избити. И масагетите – нали се били справили вече с противника, щом видели пред себе си трапезата, веднага насядали да пируват. Яли и пили до насита, сетне изпозаспали. Тогава персите ги нападнали и избили мнозина. По-голям бил броят на заловените в плен, сред които попаднал и синът на царица Томира на име Спаргапис, командващ войската на масагетите.

    Щом царицата узнала за случилото се с войската на сина и, изпратила при Кир вестител, който да му предаде: Кръвожаднико Кире, не се възгордявай от тази сполука, защото ти победи моя син не в битка, гдето по-силният побеждава, а го помами с отрова – със сока от гроздето, от който, като слезе по тялото ви, вие така полудявате, че от устата ви излизат безсрамни мисли. А чуй сега и приеми добронамерените ми слова: върни ми  сина и напусни безнаказано тези земи, макар да се погаври с една трета част от войската на масагетите. Не го ли сториш, кълна се в Слънцето – господаря на масагетите, че ще утоля, колкото и да е ненаситна, жаждата ти за кръв.“

    Когато донесли тия думи на Кир, той не им обърнал никакво внимание.  

    Спаргапис пък, синът на царицата, като го отпуснало виното и разбрал докъде бил стигнал в позора си, измолил от Кир да снемат оковите му и, щом ги свалили и освободили ръцете му, посегнал на живота си. По такъв начин намерил смъртта си синът на Томира, а тя, понеже Кир не послушал съвета и, събрала цялата си войска и се нахвърлила върху него. Битката била продължителна и ожесточена. Нито едните, нито другите желаели да отстъпят, ала накрая масагетите надделели и изтребили голяма част от войската на персите. Там паднал убит и Кир. Тогава Томира напълнила един мях с човешка кръв, наредила да намерят трупа на Кир сред убитите перси, а когато го открили, тя потопила главата му в меха, поругавайки мъртвото тяло с думите: Аз те победих в боя и останах жива, но ти ме погуби, като улови сина ми с измама. Ала аз изпълних моята закана: утоли сега жаждата си за кръв!“

    Последните думи на мегистана бяха заглушени от буйните възгласи на приближените на цар Дрангиан. Кубер изчака някое време и когато стихнаха продължи: Сега искам да ви разкажа една история, която знам от мобадан мобада на Балгх, за един от последните завоеватели по тази земи – Великият Искандур. И така: След като напуснали Самарканд, войските на Искандур се отправили на изток по долината на река Зарафшан. Там пътя неочаквано се разклонил. Вдясно вървяла пътека, водеща към планинските възвишения по горното течение на реката. Втората пътека пресичала реката, издигала се по пресичащите я планини и се губела някъде на юг, към страната на река Окс. Третата продължавала на североизток, там където се издигала знаменитата крепост Киресхата. Към нея се стремял Искандур.

    Сред приближените на цар Дрангиан се чу глух ропот.

    – Тихо, тихо – успокои ги царят. – Това е минало, но нека уважим нашият гостенин! Може би той ще ни каже нещо, което не знаем.

    Кубер погледна одобрително към стопанина и продължи:

    – Киресхата, Киресхата – пеели войниците на Искандур.

    Македонците нямали търпение по-бързо да достигнат до града, който по слуховете, бил построен на края на света. И Искандур, според тях, волю-неволю после трябвало да се върне обратно. Вкъщи! – тази дума била повтаряна мислено от десетки хиляди хора, събуждайки се и заспивайки с нея в кратките почивки.

    Страната, която Искандур завладял се притаила. Местните внимателно разучавали новият владетел, всяка грешна стъпка, всяка рискована постъпка можела да предизвика всеобщо въстание. Царят заповядал на воините си да се държат спокойно, да не обиждат местните жители. За да пресече грабежите, той още в Самарканд разпоредил да се купят хранителни припаси от търговците. Хляб и месо имало достатъчно. Но фуражът не достигал. Пасищата по пътя били оскъдни. Запасите от урвиш привършили още на десетия ден – тежкият път отнемал много сили от животните и се налагало воините да дават на конете двойни дажби зърно. Можело да спрат, да отпочинат, да разделят колоната на части и да резпределят конницата на малки части по планинските поляни. Но Искандур бързал. Още повече, че в случай на внезапно нападение, разпръснатата в котловините войска, трудно можела да се събере бързо. Решили да купят урвиш от планинците. Искандур повикал Даркил – интенданта, който се занимавал с продоволствието. Царят му дал кесия със злато.

    – Вървете в планинските селища. Кажете че честно ще си платите за всяко зърно и бързо се връщайте – разпоредил му той.

    При вида на пълната кесия, сякаш буца заседнала в гърлото на Даркил и, той побързал да скрие парите в пазвата си, докато уверявал господаря си, че всичко ще бъде изпълнено както трябва. Но преди да тръгне с обоза, Даркил се усамотил в палатката си и преброил драхмите.

    – Толкова злато да попадне в ръцете на варварите, – измърморил недоволно интенданта, и прехвърлил в своята кесия половината от монетите. – И така ще се оправим. Не им се полага на диваците да търгуват с пратеници на самият ни цар.

    Доволен, той се върнал в обоза, поговорил със сипаничавия Лаерт и му връчил останалото злато.

    „Той луд ли е, – помислил си сипаничавия. – Да дам на диваците толкова пари? Ще се оправим някак. Нима сме забравили да си служим с пиките?“

    Обозът влязъл в планините и изчезнал. Македонците чакали другарите си до вечерта, но така и не ги дочакали. Затова пък, когато настъпила нощта, в планината пламнали множество огньове. Струвало им се, че планината ги гледа застрашително с хиляди огнени очи. До лагера достигнал пронизителен вой на тръби и тревожен грохот на барабани.

    Ясно било, че се е случила беда. Искандур заповядал да се изградят заслони. Сутринта войската бавно потеглила, като всеки миг очаквали нападение. По върховете на скалите се мяркали планинци. По всичко личало, че за разлика от лукавите и внимателни жители на долините, планинците са се хванали за оръжието.

    Долината се стеснила. Пътеката навлязла в тясна клисура. Царят заповядал да спрат. Напред била изпратен разузнавателен отряд. Но той не успял да направи и сто крачки, когато се чул отчаян вик. Мъж в гръцко облекло се спускал по стръмния скат. Разузнавачите вдигнали гърка и го закарали при Искандур. Това бил беотиеца Лаерт.

    – Какво става? – попитал царя. Но останалият без дъх Лаерт все още не можел да говори. Залели го със студена вода. Постепенно той дошъл на себе си и първите му думи били, че още в първото село ги заловили и започнали да ги бият. Тези, които успели да избягат, ги настигнали тази сутрин. От тях жив останал само той – началника на обоза.

    – Да не ме лъжеш, негоднико? – свирепо изкрещял Искандур. На него не му се вярвало, че без причина планинците са нападнали гърците.

    – Темида ми е свидетел – изрекъл задъхано гъркът, като облещил очи.

    Искандур се приближил към него, раздрал краищата на хитона на гърдите му и видял да виси на ремъче плоска кожена кесия. Лаерт клюмнал. Искандур развързал кесията, изсипал монетите на земята, преброил ги и се обърнал към Даркил:

    – Другата половина е у теб нали?

    Нещастника съкрушено разтворил ръце и мълчаливо се отпуснал на колене.

    – Вие провалихте прехраната на конете, подли крадци, и аз ще ви дам да се разберете, – зловещо изръмжал царя. – Събувайте се!

    Съвсем отскоро, по обичая на персийските царе, Искандур носел със себе си дебела сопа от червено дърво. Той замахнал и с все сила ударил с тоягата четирите събрани в едно стъпала. Даркил и Лаерт заквичали като прасета. Като отброил десет хубави удара, Искандур заповядал да завлекат провинилите се в обоза и да ги натоварят на талига. Тяхната вина била толкова голяма, че те в своята тъпотия не могли да разберат какво са направили. И царят отложил окончателната присъда за по-подходящо време. Сега трябвало да се заемат с планинците.

    – Живота на един елин, – обърнал се Искандур към войниците си, е по-скъп от живота на хиляда варвари. Нека това научи и цялата им дива страна.

    Царят заповядал на шест отряда стрелци и прашкари да се изкачат по стръмните пътеки към върховете на скалите, за да излязат в гръб на планинците, да ги ударят от две страни и да ги изтласкат в пропастта.

    Замисълът му успял. Около хиляда планинци загинали от стрелите и оловните топчета, другите се разбягали. Част от тях, търсейки спасение, по въжета се спуснали в клисурата и тук попаднали под кривите махайри на тежковъоръжените македонци.

    Но битката с варварите едва започвала. Едва излезли на открито, македонците били нападнати. От дясно, иззад кръгъл хълм, към тях се спуснали конници, въоръжени с бойни брадви. Това станало толкова неочаквано, че предизвикало суматоха сред тежковъоръжените конници, и нападателите смазали първите им редове. Изневиделица ловък планинец си пробил път до Искандур, и вдигнал секирата си над него. Царят изкрещял и се прикрил с щита си. Но ударът на нападателя бил толкова силен, че брадвата строшила обкования със злато щит, разкъсала бронзовата броня и разсякла лявото рамо на сина на бог Амон.

    В този миг един от телохранителите му пронизал със сарисата си смелият варварин, а друг подхванал свличащия се наляво пълководец.

    – Всички до един… – шептял с побелели устни Искандур – всички до един…

    Съвзелите се конници се развърнали на равната площадка и обкръжили в плътен обръч вражеските конници. Планинците въоръжени с тънки къси копия, секири с къси дръжки и лъкове безполезни в близък бой, не издържали натиска на дългите и здрави зърнастецови сариси. Тъй като нямало как да се изтеглят, те се биели със своите акинаци, докато не паднали до един под краката на обезумелите коне. Македонците се струпали над труповете и в знак на победата кръстосали сарисите си над тях.

    Южният бряг на река Яксарт бил населен с племето уструшани. Те, като разбрали, какво се е случило в планините с техните съплеменници, посрещнали враждебно македонците.  Нито добрите думи, нито заплахите не били в състояние да ги заставят да отворят вратите на крепостите си. Искандур заповядал да превземат укрепленията с пристъп. Около първото градче натрупали насип, след това пуснали в ход катапултите, полиболите и онагрите. Като засипвали с каменни ядра и стрели защитниците се изкачили на стените и проникнали в крепостта. Четирите други градчета завладели за два дни, като издигали стълби към кулите и съгласували действията на стрелците и обсадните машини.

    Останалите два големи града – Мамакен и Киресхата – завзели с големи загуби. Защитниците оказали отчаяна съпротива. Жителите на Мамакен били смели. Те се заселили тук по родствена линия и не допускали хора от други общини. Крепостта била с особено дебели стени и отделна ограда за добитъка в средата. Жителите приготвяли храна и спели зад стените в тесни сводести жилища. За да влязат в крепостта на македонците се наложило да прокопаят тунел.

    Много време отнело на македонците докато превземат Киресхата. Защитниците мъжествено отразявали натиска на нападателите, което удивило даже и Искандур. Тъй като обсадата продължавала дълго, царят, въпреки тежката си рана, сам начело на отряд хоплити се добрал до града по пресъхналото корито на дъждовен поток, който минавал под стените. Киресхата паднала.

    Така синът на бог Амон покорил седем крайречни града и превърнал населението им в роби.

    Киресхата! Киресхата!.. Тя излъгала очакванията на македонците. Оказало се, че краят на земята не е тук. Той бил някъде далече на изток. И за да се стигне до него, щели да бъдат нужни още пет или десет години. Воините роптаели. Нима Искандур нямало да се спре и ще поведе войските зад Яксарт, още по-дълбоко в страната на варварите?

    Особено шумно било в лагера на пеоните и аргианите. Тракийците винаги се

отличавали с храброст, но под ръководството на Искандур воювали неохотно. Нали царят на македонците завладял страната им със сила, и против волята им повел хората на изток.

    На пазарите в Бактрия често се срещали стари номади, които говорели с местните жители по бактрийски, а помежду си на тракийски език. Те наричали себе си „дахи“ и „велики гети.“ Изумените тракийци си спомнили разказите на дедите си за кимерийци, които дошли по техните земи от източните степи. Спомнили си за западните дахи и гети. Убедили се, че в жилите на азиатските „дахи“ и „великите гети“, тече родствена им кръв. Особено ги поразявали някои синеоки и светлокоси мъже, които по външен вид били като излети тракийци. На пеоните и аргианите им се струвало, че вдигат ръка на близки роднини.

    Искандур виждал, чувал и разбирал всичко. Трябвало да се повдигне духа на хората с умна страстна и красива реч, достойна за оратор като Демостен. Обаче раната го боляла и изтощавала, и колкото и да се мъчел македонецът не можел да измисли нито една добра дума. Синът на Амон бродел по брега на Яксарт, като ясно осъзнавал, че със своето раздразнение понижава духа на подчинените си.

    На другия ден от планините, през които преди няколко дни преминали войските на Искандур, пристигнали двама гръцки наемници. Те донесли лоши новини. Въпреки унищожаването на отряда на планинците, уструшаните в равнината отново взели оръжие и унищожили гръцките отряди, оставени от царя в селищата, разположени на пътя Самарканд – Киресхата. Така пътят към Согдиана бил отрязан.

    Наемниците се добрали до лагера по залез слънце, а през нощта, когато освен постовите всички почивали, въстаниците нападнали всичките седем града, които синът на бог Амон бил завзел преди това. Подкрепяни от местните жители отвътре, метежниците започнали да избиват спящите македонци. Накрая все пак успели да отблъснат уструшаните, но вече нито една нощ не минавали спокойно. Планинците ту се събирали по околните хълмове и обстрелвали войската на Искандур с лъкове, ту препълзявали нощем до загасналите огньове и колели заспалите пехотинци, ту залявяли разузнавателните дозори и пратеници.

    Освен това на десния бряг на Яксарт, срещу Киресхата, се струпвало множество от конници с необикновено високи шапки.

    – Това отново ли са уструшани? – попитал Искандур, повиканите при него трима местни старци.

    – Не, – отвърнал първия. – Това са саки-тиграхауд.

    – Яксарти – добавил втория.

    – Сарти – обадил се и третия.

    – Значи там са три народа?

    – Не един. Но имат три имена заради шапките им. „Тиграхауд“ – това е „шапка-стрела.“ „Яксарт“ – „най-голяма глава.“ „Сарт“ – просто „голяма глава.“

    – А на какъв език говорят?

    – Като нашият.

    – С една дума – скити, – усмихнал се Искандур. – Но защо се събират?

    Старците мълчали. Значи пътят на север бил отрязан.

    Не минали и три дни и войската отново била нападната, но този път съвсем от друга страна, от степта, която лежала на запад.

    Неизвестни воини убили гърците, които изкарали конете на паша извън града, и задигнали всичките четиристотин коня. Следите им водели в горещата, безводна пустиня, и конницата, която била изпратена да ги догони, се върнала обратно.

    – Те от кое племе бяха? – попитал старците Искандур.

    – Саки тиай-тара-дайра – отвърнал първия.

    – Апасаки, – добавил втория.

    – Речни хора – обадил се третия.

    – А на какъв език общуват?

    – На нашия.

    – На кратко казано, скити.

    Искандур отново загадъчно се усмихнал. Пътят на запад бил отрязан.

    На следващия ден варварите неочаквано нападнали от изток. Те с викове обкръжили Киресхата и изстрелвали горящи стрели по тръстиковите покриви на къщите. Избухнал пожар. В суматохата конниците отвлекли стадо говеда и изчезнали в пясъците и блатата.

    – Кое беше племето днес? – отново се обърнал Искандур към старците.

    – Българите! – отвърнали в един глас старците.

    – На какъв език говорят?

    – По нашенски говорят!

    – Скити! – Искандур поклатил глава. Пътят на изток бил отрязан. Струвало му се, че всички скити, колкото и да били те, се вдигнали срещу него.

    – Сега, – обърнал се  Искандур към пълководците си, – трябва да се защитим от скитите от запад и изток. Завладените от нас градове на уструшаните са със слаба защита. Намиращите се в тях варвари само чакат удобно време, за да ни ударят в гръб. Затова трябва до Киресхата да построим добре укрепен град. Ние сме много и ще го построим за двадесет дни. След това ще се прехвърлим през Яксарт и ще разгоним варварите, които са се събрали там. Ясно ли е? Така че на работа! Копайте земята! Замесвайте глината! Сечете гората! Режете зелената тръстика! Не губете нито час! И той заплашително размахал здравата си дясна ръка.

    „Хлябът ми е в острата пика, – дружно запели воините, марширувайки през лагера. В нея е виното от Исмара. Пиката ми е под ръка, когато пия…“

    Не били изминали и седемнадесет дни от нападенията и пред изумените очи на уструшани и скити, които наблюдавали македонците от височините, на брега на реката, сякаш по волята на добър алп, израснала Александрия Ехсате – град със стени, кули, къщи, улици, площади, храмове и широк воден ров. На осемнадесетия ден македонците пристъпили към направата на салове. На двадесетият сутринта се завързал бой. 

    Отначало тракийците и саките-тиграхауд си разменили през реката облаци стрели, които не причинявали съществена вреда нито на едната нито на другата страна. След това гърците докарали на брега метателни оръдия. По знак на Искандур балисти, катапулти, онагри и полинтони изхвърлили стотици дротици с дължина по три лъкътя и оловни гюллета с тегло до три фута. Гюллето летяло на шестотин крачки и помитало всичко живо като смерч, а дротика даже и на дължина половин стадий пробивал и най-дебелата медна броня. Отрядът на скитите-тиграхауд престроил редиците си но не отстъпил.

    Без да прекратява стрелбата, царят натоварил конницата на саловете и под звуците на тръбите те започнали да се прехвърлят на десния бряг на Яксарт. Прашкарите и пешите стрелци плавали на надути до край кожени мехове. Върлините на кормчиите и мятащите се сред вълните ръце на леките пехотинци вдигали водопади от искрящи на слънцето пръски. Тревожно цвилели коне. С трясък се блъскал салове. Крясъците на подхванатите от водовъртежите стрелци, и техните пронизителни писъци се разнасяли далече по реката. Тя почерняла от салове и хора.

    Предният отряд се добрал до брега, вдигнал пиките и се хвърлил срещу скитите. Но саките-тиграхауд обкръжили врага и го засипали със стрели с триъгълно сечение.

    Тогава божественият Искандур изпратил в помощ на конницата леката пехота. Скитите се оттеглили, без да изпускат от поглед противника. Като очаквал от тях всякакви изненади, царят укрепил челните отряди с конни стрелци. Но скитите, като маневрирали ловко с конете и не прекъсвали стрелбата, отразили ударите на македонците. Затова сам Искандур се нахвърлил срещу варварите с тежката конница. Скитите не издържали на напора и побягнали, като оставили много убити и пленени.

    Македонците също понесли загуби, защото сакът-тиграхауд не знаел да проопуска. Тъй като стрелите им не пробвали дебелите брони, те поразявали настъпващите в шиите и очите. Трудно, почти невъзможно било да се устои срещу носещата се в галоп македонска конница, затова скитите в миг разсипвали строя си по полето и стремително обхождали неприятеля. Само с помощта на леката пехота, която защитавала фланговете, на Искандур се отдало да отблъсне саките-тиграхауд.

    Раздразнен от упорството на варварите, Искандур се спуснал да ги преследва, за да ги изтреби до последния калпак. Увлечени в гонитбата македонците не забелязали, колко се били отдалечили от Яксарт. Вдясно от тях се възвишавали опалените от слънцето предпланини. Отпред и вляво се простирала безводната хълмиста степ, а следите на варварите водели на североизток, в направление към синеещият се в мъгла планински хребет. Най-накрая настъпила вечерта. Македонците, уморени от горещината и жаждата спрели за почивка. Било решено да пренощуват до пресъхнала рекичка. Даркил, който отново се издигнал до началник на продоволствения отряд, – открил в криволичещото корито голяма продълговата локва с топла и мътна вода. Като прецеждали тинестата вода през запрашените поли на хитоните си те пили до насита, тъй като наоколо нямало нищо по-добро. Сутринта всички, заедно със самият Искандур се хванали за коремите скърцайки със зъби.

    Македонците и на втория ден не успели да настигнат отстъпващите скити. Летящите конни отряди на саките-тиграхауд се мяркали между червеникавите хълмове, обрасли с тръни и изгорели от слънцето треви, избивали отдалечилите се напред македонски отряди и изчезвали в облаци жълта прах и пепел. Отново настъпила вечер. Доведените до отчаяние преследвачи лежали неподвижни на голата земя и стоновете на страдащите се сливали с плача на чакалите.

    Искандур дълго не заспивал. Мъчело го безпокойство. Твърде бързото отстъпление на саките-тиграхауди не предвещавало нищо добро. Той помнел разказите на Херодот, как царя на персите Кир, бил измамен от скитите – дълго ги преследвал в пустинята, докато не попаднал на засада, където му отсекли главата. Друг персийски цар Дарий Хистасп, също се впуснал да преследва скитите, а след това едва се измъкнал от пустинните степи.

    Той, синът на Амон, изминал пътя от Хелеспонта до Киресхата и нито веднъж не се обърнал обратно. Но тук, зад Яксарт, започвала тайнствена страна – страна с непонятни хора. Всички били слушали за тяхната човечност, приветливост и гостоприемство. А някои бяха изпитали на гърба си жестокостта и коварството им. Скитите посрещали добре приятелите си и безпощадно се разправяли с враговете си. И ако от ръката им е паднал Кир, който до тогава не е знаел поражение, то защо той, Искандур, трябвало да се надява на сполука? Преди да дойде тук в Киресхата тази мисъл би му изглеждала нелепа и смешна, но сега го плашела.

    И синът на Амон решил: трябвало да се връща. Срамотно? Дори и така. Но това било по-добро от смърт. Този, който губел главата си в преносен смисъл, можел да я загуби и в истинския, изтерзан от рани, болести, лоша вода… Така щял да угоди и на воините си, които се стремели колкото се може по-бързо да си тръгнат обратно – към дома.

    Кубер едва бе успял да седне на мястото си, когато от свитата на царя се надигна брат му Барзаент:

    – До сега слушахме уважаваният мегистан Кубер да разказва нашата история. Но може ли да каже той, защо неговите събратя от Балгх посрещнали македонците с приеми и тържества?

    Кубер отново се изправи. По изопнатото му лице не се четеше и следа от раздразнение от заядливия тон на царедвореца.

    – Баща ми  и седемте рода, които са дошли тук при събратята си нямат тайни едни от други и ако вие като съседи не знаете нерадостната им съдба то аз ще ви я припомня: Оксиарт, който по това време бил сатрап на областта Белгана, се затворил в една крепост, която смятал за непристъпна. Укреплението се извисявало на върха на планина, висока 5000 метра, и било естествено оформено от стръмни скали. Искандур приканил българина де се предаде, но той му отвърнал: „Намери си войници с крила, другите не представляват опасност за нас!“

    Този отговор силно подразнил царя и той подбрал 1000 македонци, които се отличавали с голяма ловкост при превземането на крепостни стени. Над 800 от тях успели да се доберат до зъберите, ограждащи естествено образуваната крепост. С въжета те издърпали и самия Искедур, който от една висока скала се провикнал към сатрапа: „Ето че се сдобих с крила и долетях!“

    Силно изненадан и смутен, Оксиарт се предал. Искандур обаче решил да прояви великодушие и сключил почетен мир с него. За благодарност сатрапа организирал голямо тържество. На него Искандур видял дъщеря му Роксана и като останал очарован от нейната неземна красота, веднага се влюбил в девойката. С благословията на баща и двамата се оженили.

    – Това е накратко историята. – Но искам да ви разкажа и за една среща на Искандур с един възрастен жител на Самарканд: „Веднъж царя, когато минавал през площада на който се извисявал Храма на Огъня, забелязал под огромна черница, голямо струпване на хора, които привлечени от нещо, не обърнали внимание на минаващия наблизо цар. Заинтригуван Искандур обърнал коня и телохранителите му се спуснали да разгонят непочтителната тълпа, но царят им дал знак и те се спрели озадачени. Тези от зрителите, които били в края на тълпата, като забелязали царя, започнали да се отдръпват, а някои се стремели да се мушнат по-навътре, за за се скрият от очите му.

    Редом със старата черница, стоял висок старец в бяла дреха, с кафеникав загар на лицето и дълга до гърдите му бяла брада. Старецът говорел, а хората го слушали захластнато, забравили всичко на света. Тези, които били по-близо до него, седели право на земята, а тези по-назад стояли прави. А най-крайните се повдигали на пръсти и протягали шии.

    Искандур слязъл от коня с намерението да узнае, що за човек е този старец.

И вече при приближаването му, тълпата се отдръпнала да му стори път. И на края той се озовал лице в лице със стареца. Изпод гъстите вежди малко иронично го гледали светли очи. Той с нещо му напомнял Аристотел, неговия учител, който умеел да преподава интересно даже скучната геометрия. Този също изглежда обладавал ораторското изкуство, защото успявал да прикове вниманието на толкова много хора. Сигурно бил един от местните философи, с които, както се говорело, била богата местната земя.

    – Продължавай, – казал Искандур, леко огорчен от това, че старецът забравил да му се поклони; и като скръстил ръце на гърдите си дал да се разбере, че цял е внимание.

    Тълмача, който следвал царя по петите, предал думите на Искандур, на когото му било много интересно да узнае с какво толкова стареца привлича хората, че те предпочитат да слушат него, а не да посрещат великия цар – Синът на Бога.

    Старецът погладил бялата си брада с кафявите си длани и, сякаш гледайки през царя, продължил да говори на хората си:

    – Кой на този свят не е идвал през едната врата, а си е тръгвал през другата! И великите владетели – царете на царете, и родовата аристокрация, и именитите учени, и поетите, и пророците… И даже живота на нашият велик предтеча Заратустра, блеснал също като мълния, и угаснал. Властолюбците, които желаели да владеят целия свят, проливали реки от кръв, унищожавали до корен цели племена, подлагали на огън и меч приказно красиви градове, села, които те не били строили… Но минавало време, и от развалините, от купчините пепел кълновете на животворната човешка мъдрост отново избуявали. Хората отново копаели напоителни канали, садели градини, сеели, отглеждали табуни коне. Отново се появявали по нашите земи махали, селца, които се разраствали и превръщали след това в прекрасни градове. Животът винаги побеждавал смъртта. Така е било, така и ще бъде!.. И царете и голтаците в края на краищата се оказват един до друг, в земната твърд. Имената на много царе отдавна-отдавна са забравени. Кой яде, кой пие от тяхната златна посуда, кой облича техните нашити със скъпоценности дрехи? В чии ръце са техните остри оръжия, на кого с тяхна помощ ще бъде отсечена глава, чия кръв ще пролеят?.. Приятели и братя! Мои сънародници! И тези, които ще заучават моите дастани, като молитви, и тези, които на мен, тумирът, няма да дарят нито грош!.. Вслушайте се в думите ми, и в тях ще откриете, макар и зрънце истина… Всичко в света се променя. Който вчера е бил сиромах, днес може да стане пророк. Който днес е облечен във власт, утре може да стане скитник. Всичко е в ръцете на Ахура Мазда… И аз, като всички вас, съм се появил на белия свят от човешко семе. Растях, възмъжавах, набирах сили, но едва когато започнах да намирам смисъла на живота, разбрах какво нещо е любовта, как изминаха и се покриха с тъга щастливите дни. Моите другари на пиршествата при моето явяване вдигаха тостове за здраве, а на красавиците запламтяваха очите. Когато свирех на булгарина и пеех, славеите замлъкваха, като се вслушваха в музиката и в моя глас!.. А сега – погледнете ме! Няма никаква разлика между мен и ето този стар и крастав пес, който също е останал без сила, и без покрив над главата… Но затова пък думите ми са свободни!.. Само да не прелетят, те, покрай вас, като гълъби, пуснати от пазвата ми. Внимавайте!..

    Старецът отмахнал бялата си брада и измъкнал отнякъде изпод дрехата си булгарина, ударил с палци по струните и с дрезгав, но приятен старчески глас, запял: Отлитат годините, отстъпвайки път на вековете, Изтляват разкошните царски дворци, А думите на истината остават!.. Животът е еднакво кратък, И при сиромаха, протягащ ръка за подаяние, и у властника, който държи в ръка скиптър. Беднякът мечтае да забогатее, а властника – да завладее света. Нито единият, нито другия успяват, да завършат това, което са намислили…

    Леко наклонил глава Искандур слушал и се усмихвал с края на устата си. Тълмача старателно превеждал и понякога в очите му пробягвал страх – дали няма да заплати с главата си, за това, че езика му изговаря подобни думи, макар и чужди?

    Накрая старецът замлъкнал и скрил булгарината. Тълмача си отдъхнал.

    Искандур хвърлил шепа златни монети в краката на тумира и се измъкнал от тълпата.

    Гледайки след него, старецът помислил, че бурята е отминала, че ръката, опънала тетивата, няма да пусне нацелената в него стрела, а бавно я отпуснала и прибрала стрелата в колчана. Всичко е в ръцете на Ахура Мазда, помислил си стареца и прекарал ръце по брадата си.

    Обаче това не бил краят…

    След залез слънце старецът бил открит на гробището, където в една гробница си бил избрал място за нощуване. Чиготите на коменданта на града, макар и не грубо, все пак заставили стареца да тръгне с тях в двореца, като му казали, че самият велик Искандур е проявил желание да разговаря с него.

    Вървейки по тесните улички, осветени от време на време от факлите на сновящите нагоре-надолу по дворищата македонци, старецът си спомнил за времето, през което, посещавал двореца на сатрапа и с песните си веселял бащата на Оксиарт.

    В просторният двор на крепостта, горели огньове и на огромни медни плочи приготвяли храна за воините на Искандур. Някои от тях седели на още неизсъхналите кожи на закланите бикове и играели на хазартни игри.

    Превели стареца по дълга тераса, осветена с факли, поставени в бронзови пръстени на опорни греди, след това минали през галерия с изрисувани стени, и когато той се изправил пред широка двукрила врата, украсена със резба, като на дантела, тя сама се отворила пред него. Прекрачвайки прага старецът се оказал в ярко осветена зала, където бащата на Оксиарт устройвал тържествени приеми и тържества. От тогава, тук сякаш нищо не се бе променило, ако не се счита, че на великолепния висок трон не седи сатрапа на Белгана, а чуждоземеца Искадур. А както и преди, ниско до стените на меки възглавници се били разположили местните сановници. А пред тях на бели постилки била подредена богата трапеза, отрупана и избрани ястия и напитки.

    Пред царя имало поставена малка дървена масичка, инкрустирана със седеф. На нея имало ваза с плодове, сребърна кана с червено вино и чаша.

    Старецът застанал пред царя със свален калпак и в откритият му поглед се четяло: „Защо ме повика?“

    Царят с любопитство го разглеждал.

    – Не разбирам, защо аз, приличащият на боклук под краката, изведнъж потрябвах на господарят на света – попитал стареца

    Тълмача превел думите му.

    Рижите вежди на Искандур се повдигнали, и той усмихвайки се казал:

    – Аз бях уверен, че целият твой живот се е състоял от непрекъснати изненади, но ти вече си загубил способността да се удивляваш, тумире…

    – Това че в това смутно време аз все още съм жив, не мога да го проумея – казал стареца. – Ако стрелите пуснати дори от добър стрелец, понякога минават покрай целта, то моите думи ако и да не убиват, много нараняват. На много им се иска собственоръчно да ми отрежат езика, но се боят от Ахура Мазда, който покровителства тумирите. Ето и в твоите очи аз виждам огъня, който запламтява в очите на тигъра, когато се прокрадва до водопоя на сърната…

    Искандур се размърдал, хищен пламък блеснал в сините му очи.

    – Не се осланяй твърде много на своя покровител, тумирино. Той е далече, а аз съм тук, до теб. Тази минута си жив, а в следващата душата ти може да е на път към отвъдното. Прав ли съм?

    Старецът склонил глава в знак на съгласие.

    – Много мъдри думи изрече ти, велики царю. В техния дълбок смисъл не се съмнява никой от тези хора, и старецът, обръщайки се, обходил с поглед сановниците. – И това е, защото те не са такива нищожества като мен, а пълновластни, като теб!

    – А ти си доста красноречив, и отговорите ти са двусмислени, – с усмивка отбелязал Искандур. – Кой те научи на това?

    – Езикът на всеки народ крие своите мъдрости.

    – Какво се крие зад твоите разсъждения за краткотрайността на човешкия живот? Решил си да ми напомниш за това?.. Или ти е известно нещо, за което намекваш, за да получиш възнаграждение?..

    – Велики царю, за да не падне детето в дълбокия вир или да не се изгори, на него постоянно се налага да му напомнят да не се приближава до края на стръмния бряг и да не си играе с огъня…

    – Тези, за които са предназначени тези думи, отдавна са напуснали детската възраст.

    – Ние сме деца на Майката Природа. И само тогава, когато станем възрастни, започваме да се сравняваме по мъдрост с нея. А възрастта на човека не значи нищо. Нима са малко тези, които, доживявайки преклонна възраст, не успяват да се сдобият с ум и разум?.. Ако голтака се е родил глупак, то мъката е само за един. Но ако умът е близо до цар, то мъката е за цял народ…

    – Интересно ми е да узная начина на мислене на твоя народ. Кажи ми, тумире, по волята на Зевс ли, едни се раждат бедни, а други получават в наследство власт?

    – Ахура Мазда с милосърдните е милосърден, а с жестоките жесток. Да, той поставя в ръцете на човек скиптъра на властта. Но само, за да може той да обработва нивата на доброто с него. И той на никого не прощава, ако някой излъже надеждите му и използва този скиптър за зло… Отговори ми, о Велики, къде е сега, разтърсилият неотдавна цял свят шахиншах Дарий?.. А как завърши живота си властолюбеца Бес?.. Всички, които разгневят всемогъщия Ахура Мазда ги очаква един и същи край…

    – Харесват ми твоите разсъждения. Твоят език е разбираем за народа ти, той вниква в твоите думи. Вашият Бог с твоята уста учи хората на мъдрост. И ако твоята уста стане още по-красноречива, ти ще можеш ежедневно да се наслаждаваш в кухнята на този дворец на вино и вкусна храна. След като се е наситил славеят пее още по хубаво, не е ли така?

    – И срещу каква песен ще получа всичко това? – попитал стареца, и устните му трепнали в едва доловима насмешка.

    – Искам по площади и сборища ти да разсееш съмненията на тълпите, че аз съм син на Бог.

    Старецът отпуснал глава и дълго мълчал. Сиви кичури коса паднали на челото и закрили очите му. Като ги отмахнал с опакото на ръката си, той погледнал царя право в очите:

    – Тебе, о велики царю, те е възпитал и учил знаменития Аристотел, който е по-мъдър от много мъдреци. Много знания ти е дал той. Но не взел под внимание едно: ако знанията не се съчетаят с милосърдие и чест, те само нанасят вреда на човека… Кажи ми, царю, откровено, на колко оценяваш човешкия живот?.. Нали пред твоите жадуващи кръв остриета еднакво безпомощни са и старецът, и младенецът, и многодетната майка, и бащата – глава на семейство, и велможа, и роб. Така че струвало ли се е да получаваш знания толкова време при великия Аристотел?

    – Затвори си устата, тумир, не се забравяй!..

    – Прости, царю, и не се гневи. Ако заповядаш да ми отсекат главата, то светът всичко-на всичко ще се отърве от още един мизерен дърдорко.

    – Езикът ти е прекалено отровен.

    – В истината винаги има примес на отрова.

    – Много заплащат с живота си за дългите си езици.

    – По пътя към истината падат глави, но правдата все пак остава непокътната, велики царю.

    – А ако заповядам да ти откъснат езика? – Искандур пребледнял, очите му злобно заблестели, макар и на устните му да трептяла усмивка.

    – Ще говоря със сърцето си.

    – А ако изтръгна и него?

    – Все едно истината ще възтържествува.

    – Правдата е услужлива слугиня! – рязко изкрещял царя. – Тя е на страната на този, у когото е силата!

    – Всеки разбира истината по своему, – притиснал ръка към сърцето си стареца. – Много от тези, на които съвестта не позволява да нарекат кривдата правда, предпочитат да сложат главата си под секирата на палача. А ласкателите, доносниците, подлеците могат и черното да нарекат бяло, само и само да пият от златна посуда. Всеки владетел избира обкръжението си по свой вкус…

    – Просветеният владетел се обкръжава с просветени хора. Затова и ти се оказа тук, хитри ми мъдрецо, – усмихнал се царят, и в сините му очи се мярнали весели искри.

    Старецът свел очи и, като се хванал за брадата, постоял известно време в размисъл. След това с глух от вълнение глас казал:

    – В Истахар изгорили свещената книга, изписана със злато и кръв на дванадесет хиляди телешки кожи. Изгоряла човешката мъдрост, събирана в протежение на хилядолетия, а заедно с нея и вярата в здравия смисъл на сътвореното… Дванадесет милиона реда се гърчели в огъня, превръщайки се в пепел, – нареждал стареца, гледайки в далечината, и в очите му сякаш се отразявали пламъците на огъня. – Човекът, който дал заповед всичко това да се изгори, може ли да се счита за просветен?..

    – Хей, стража, запушете му гърлото! – изкрещял царя, ставайки от мястото си.

    Веднага хванали стареца и му извили ръцете зад гърба.

    – Рядко истината приляга към сърцето, – успял само да избърбори той.

    – Изгонете го от града! – заповядал царя.

    В залата се надигнал шум.

    – Това е моят град, а не ваш, – казал стареца, но вече никой не го слушал.“

    – Ето това е, което мога да ви кажа за моите събратя и ваши отколешни съседи. Аз не исках никого да упрекна в нещо. Само исках да ви покажа какво очаква всяко едно отделно племе, попаднало под натиска на многоброен противник. И още нещо – много ми се иска да обсъдим с вас проблемите по Северния търговски път – този който минава покрай Оксус към Аралско море, после на север от Каспийско море и стига до река Танаис.

    Дълго още се съвещаваха вождовете. И, накрая, решиха да отложат решението на въпросите на седмия ден на празника Ноуруз.

    …Хората очакваха състезанията: кушията и стрелбата с лък. До надпрепускането не се допускаше всеки: двадесет старейшини оглеждаха конете и решаваха достоен ли е вихрогона да излезе на старт. Шумеше огромната тълпа. Там всеки се считаше за познавач и даваше съвети.

    Авитохол със своя Пламък зае мястото си и с любопитство се оглеждаше наоколо. Баща му остана със свитата на царя. Затова пък около стотина зрители се бяха събрали да се любуват на тънконогия Пламък. Даже бивши състезатели, които имаха зад гърба си не едно състезание, възхитено цъкаха с език и се обзалагаха.

    – На такъв кон може да язди само Митра…

    – Наистина, не по-ниско от цар…

    – Това е „небесен“ кон. Казват че при препускане такива коне разперват невидими крила и политат, а ездачът даже и не чувствал седлото под себе си…

    През това време придирчивите старейшини завършиха подбора на състезателните коне. Около двеста конника застанаха пред дългата права бразда, започваща от трона на царя. Той и свитата му се любуваха на необикновената красота на конете и стегнатата осанка на ездачите. Здрави и силни бяха масагетските младежи! Всеки имаше натегнат лък и колчан пълен със стрели: нали трябваше да бъде съчетано надпрепускането със стрелба в цел. За състезанието се бяха подготвили и тридесет момичета, което не бе ново за Кубер и сподвижниците му. Сред девойките беше и Томира – дъщерята на цар Дрангиан.

    Царят вдигна жезъла си. Рязко изсвири бойна тръба и цялата конска маса се откъсна от мястото си. Стотици копита удариха сухата земя едновременно.

    Около равното поле от предния ден беше трасирана ивица – широка полоса, ограничена с каменни стълбове и дълбока канавка. По този път предстоеше да се устремят съревноваващите се. Седем кръга трябваше да направят – колкото бяха планетите на небосвода. От вътрешната страна пространството беше изпълнено със зрители, а от външната страна, откъм лявата ръка на препускащите, бяха поставени неподвижни дървени мишени с фигури на зверове. От време на време се появяваха и подвижни мишени – конници, оковани в брони от конските нагръдници до върха на темето. Те носеха на високи пръти чучела на различни птици с разперени криле. По наклона на околните хълмове пускаха колела. Стрелците трябваше да уцелят осите им при всяка от обиколките си.

    Първият кръг състезателите завършиха в плътна маса – нито един не изостана, не се откъсна напред – пазеха конете. Глухият шум на зрителите преминаваше в рев по време на приближаване или отдалечаване на конниците.

    След втория кръг няколко ездача отпаднаха: на кой се скъса подпругата, на кой се спъна коня… След това около петнадесетина от най-ловките се откъснаха напред. Сред тях и три момичета. В неистов възторг зрителите виеха и крещяха, когато покритите с пяна коне профучаваха наблизо.

    При седмата обиколка далече напред се откъснаха само двама. Възбудата на тълпата нарастваше. Обзалаганията се подновиха с пълна сила:

    – Момичето на Дрангиан е пред всички!

    – А кой е до нея?

    – Някакъв безроден чужденец…

    – Лъжеш! Това е синът на мегистан Кубер. Виж конят му се носи като пламък!

    – На момичето е по-добър. Главата си залагам – тя ще е първа.

    – Не, на Авитохол е по-бърз. Виж, откъсна се с една дължина напред!

    – А ето сега девойката!..

    – Не спорете, вървят заедно…

    Вълнението на зрителите достигна предела си. Сам царят се изправи на трона си. Ето я, дъщеря му, единствената опора на старините му! А до нея препуска един от гостите – синът на мегистана! Да беше поне мъничко изостанал, младежо!.. Барзаент, по-буен и несдържан, пляскаше и се провикваше гръмогласно:

    – Велики Ахура Мазда! Вератрагна! Помогнете на племенницата ми! Обещавам ви четири белочели бика, ако коня на този нахалник се спъне!

    В средата на тълпата дърдоркото Сулимер, като се повдигаше на пръсти и проточваше дългата си шия, също се молеше, но съвсем тихо:

    – Велики Митра! Нека моят съсед Мермер спечели победата! Обещавам да ти предоставя цялата празнична храна, с която, надявам се ще ме нагостят днес!..

    Конниците приближаваха. Все така двамата. Останалите бяха далеч назад. От царското място вече се виждаха муцуните на конете и летящата от устата им пяна… Сякаш се чуваше хриптенето и хлопота на далаците…

    Царската щерка и младият българин пресякоха едновременно финалната линия. Ездачите спряха на няколко метра от старейшините. Тежко се повдигаха конските хълбоци. Тълпата възторжено закрещя. Момичето ядосано се нахвърли на младежа:

    – Ти пък откъде се пръкна?

    – От планината, – Авитохол широко се усмихна.

    – По-добре да бяха те намушкали планинските архари! Ти ми отне победата!

    – Ние двамата победихме. Защо се сърдиш?

    – Не бързай да се радваш! – прекъсна го девойката. – Никой няма да те признае за най-точен стрелец!

    – Ще видим…

    Победителите веднага бяха заобиколени от ликуваща тълпа. А малко встрани княз Барзаент на всеслушание кореше Авитохол:

    – Какво като е завършил заедно с принцесата? Заслугата е на коня, а не на него. Хлапак, недораслек. Ако го скрия в дисагите – три дни няма да го откриеш! Разбира се, на коня му е лесно да носи такъв – все едно дали има ездач или не.

    – Това е вярно – съгласяваха се едни, – синът на мегистана можеш да видиш само ако си разтъркаш очите… Четиридесет, петдесет такива авитохолчета могат да се поместят в сянката ти…

    – Малък но юнак! – възразяваха други. – Ездач и кон са като едно цяло. Като ги погледнеш – сърцето ти запява.

    Скоро докараха и мишените. Фигурите на животните приличаха на таралежи – така гъсто бяха набити със стрели.

    – На кого са стрелите, оцветени в зелено?

    – На Авитохол, достопочтени старейшини! – каза Нукрат като дойде пред комисията със три зелени стрели.

    От двадесет стрели, които се полагаха на участниците, всичките двадесет бяха поразили целите. И то как! Раните, които им бяха нанесли, щяха да бъдат смъртоносни. И в оста на всяко пуснато колело стърчеше по една зелена стрела.

    Никой от състезаващите се нямаше такива попадения.

    Царската дъщеря хапеше устни от яд. Чичо и Бразаент беше черен като облак. Мобадин мобадът се надигна и каза:

    – По древния обичай на нашите предци победителят в двойното състезание получава цялата царска власт и правото да управлява народа на масагетите за срок от един ден! Заведете го в царския дворец и го преоблечете в дрехи достойни за сана му!..

    Когато Авитохол отново се появи, тълпата ахна: какъв юначага! Беше облечен в червена куртка с множество златни копчета и токи; панталоните със златни кантове. Меки кожени ботуши стягаха глезените и подбедриците му, а кончовете им бяха обшити със златни триъгълни токи. На главата си имаше калансув, висок три лакътя, а на него украшения със злато и скъпоценни камъни. На пояса, целият обсипан с фигурки на златни елени, висеше в златна ножница стоманен акинак. В едната си ръка държеше камшик, а в другата – златна стрела, принадлежала, както гласи легендата на първия цар на именците Ийм.

    Поведоха Авитохол към трона. Цар Дрангиан, който седеше отдясно преоблечен като пастир, му кимна благосклонно, а главният жрец обяви:

    – Отсега ти управляваш народа на масагетите до първи звезди.

    Развълнуваният юноша видя пред себе си море от лица и възторжени очи… После очите му се премрежиха, всичко наоколо се разлюля и доби неясни очертания… Твърде много бяха впечатленията в този ден. Затова досетливият жрец побърза да възвести:

    – Младият цар желае малко да си почине!

    През това време тържествата продължаваха. Разстлаха чисти месали направо на тревата. Освен варено и печено на чеверме месо бяха подредени кръгли питки – символ на слънцето, украсени с яйца, нали яйцето се считаше за начало на всичко. Кисело и прясно мляко имаше предостатъчно. Кумисът заменяше на скотовъдците виното, с което пируваха персите. Той трябваше да бъде пенлив и шипящ. Постоянно го разливаха от големи дървени каци. Имаше купища сушено грозде и плодове, докарани от Бългана. Музиката от празничните тръби, барабани и булгарини не спираше нито за миг. В единия край плавно и кършно се виеше девиче хоро, а в другия буйно тропаха момците, на трето място жени и мъже тежко пристъпяха в безкраен хоровод. Пред трона на царя бе развърнат тепих, където силните мъже мереха сили в борцови схватки. Наградата на победителя беше сребърно блюдо с месо от млечно жребче от царските конюшни. За удивление и възторг на присъстващите, на площадката излезе един от съпровождащите мегистан Кубер – Нукрат. Зрителите веднага се разделиха в предпочитанията си:

    – Гледай! Такъв знатен човек, а не се гнуси да се бори с обикновени пастири.

    – Казват, че и мегистан Кубер също не е високомерен.

    – А момъкът, виждате ли, як е. Само какво плещи…

    – И врата му, като на бик е…

    – Такъв и кон ще вдигне.

    – Ще видим дали ще устои на нашите младежи Рутак и Скунух…

    През това време болореца като на шега поваляше един след друг масагетските борци. И зрителите започнаха да мърморят.

    – Глей го, разгорещи се…

    – Наистина като бик е…

    – Нима се свършиха борците на древната ни земя и ще отстъпим наградата на болореца?

    – Хей овчари! Отстранете се! Дайте път! – през тълпата крачеше Спаргатиф – вожда на саките-именци от Голямата равнина. Той беше успял да смени празничното си одеяние с обикновените дрехи на борец – къси – до коленете кожени гащи и куртка – без ръкави. Мускулите му се издуваха като буци, а огромният корем изпъкваше като тиква. Хората на драго сърце му правеха път.

    – Този май ще размаже болореца.

    – Къде ще се мери гостенина с такъв слон!

    Спаргатиф влезе в кръга и подхвърли:

    – Да ме прощаваш, гостенино Нукрат, но не се сърди ако те накарам да целуваш нашата земя. Мисля, че от това нашата дружба само ще укрепне.

    – Аз също така мисля, – отвърна болореца. – Но няма нужда от приказки. Да започваме.

    Борците сплетоха ръце, опряха челата си и започнаха да обикалят, готови всеки миг за решителна хватка.

    Спаргатиф първи направи своя ход. Той рязко се изтегли вляво и придърпа болореца към себе си. По всички правила на борбата Нукрат трябваше да прелети над противника и да се просне на земята. Но се получи обратното. Никой даже не разбра как стана това, че огромното туловище на княза се издигна и ботушите му очертаха дъга във въздуха. Глухият удар, сякаш разтресе земята. Спаргатиф лежеше, въртеше очи и се бореше за глътка въздух със зейналата си уста…

    Наградата връчи цар Авитохол. Нукрат пое блюдото, поклони се и каза:

    – О, предводителю на мъжете, сияещ и правещ добро с чисти помисли, любимец на боговете! Приемам това блюдо като свидетелство за дружбата между братските народи на масагетите и българите!

    Прислужниците на Спаргатиф тихомълком го изведоха от тепиха. Едва тътрейки огъващите си крака, той мърмореше:

    – Аз му се отдадох… От уважение към госта… Блюдото аз така и нямаше да приема. Аз ли, потомък от дванадесето коляно на вождове – да се кланям до пояс на „цар еднодневка?“

    И останалите от свитата на мегистан Кубер се отличиха на игрите. Ветам удивително мяташе в цел камъни с прашка. Владец показа завидно умение да се катери по отвесна скала. А Габър на своя жребец с невероятно дълги крака преодоляваше препятствия по-високи от човешки ръст. На масагетите оставаше само да се дивят на уменията им.

    Дрангиан, който в прости дрехи на овчар, седеше близо до трона си, подхвърли на мегистана:

    – Юначаги! Те още веднъж доказаха истината, че всеки народ има своите силни мъже.

    – Така е – отвърна Кубер. – И четиримата са багатури. Затова са оцелели в многото сражения, в които са участвали.

    – Когато мегистан Кубер види в бой нашите мъже, ще разбере, че не е срещал могъщи бойци като нашите! – самохвално подхвърли Барзаент.

    Кубер помисли да възрази, но каза съвсем друго:

    – Именно това очакват от вас нашите два братски народа.

    Рехмир в обкръжение на връстници-ветерани, калени в битки и помъдрели с опит, равнодушно наблюдаваше победното тържество на Нукрат, защото знаеше, че всеки рано или късно намира майстора си. Но когато огромния сак грохна на земята и последната надежда на масагетите за победа се изпари, ловецът бързо започна да развива пояса и сваля кафтана си. Приятелите, подсмихвайки се, едва го удържаха от необмислено действие.

    – Спокойно Рехмир, стрелата вече порази целта си, а ти още натягаш лъка…

    В това време някой го смушка в гърба с бастун. Обърна се – Танаоскар.

    – Хайде сине, нашето момче не успя да победи, но ние имаме работа.

    Рехмир побърза да последва баща си, който заедно с кобилата си тръгна към скалата на Сияваршан.

    – Работата е такава, – продължи вървешком Танаоксар, – че ние не можем да минем без да се посъветваме с боговете.

    – И защо ни е техния съвет?

    – Затова, защото само боговете могат да кажат името на бъдещата жена на Мермер. Нима си забравил, колко дни и нощи се мъчеха гадателите, докато най-накрая боговете не казаха името на майката на Томира, жената на цар Дрангиан?

    – Съвсем си е загубил ума, – прошепна Рехмир. – Сравнява отвесна скала с къртичина. Мермер не успя да победи Авитохол и не стана цар, макар и за един ден.

    – Какво, какво? Говори по-силно!

    – Казвам, че си прав, тете, трябва да узнаем решението на боговете.

    – Така, така… Ако милостивия Ахура Мазда не е дал победата на внука и Рахш, то няма как, светлата Аргимпаса, вечно девствената майка на всички животни и растения, покровителницата на плодородието и брака, да не бъде благосклонна към момчето. Тя няма да се противопостави на Ахура Мазда, но ще ни покаже пътя към невестата.

    – Вярно е, – живна Рехмир, като положи ръка върху гривата на кобилата, и пъргаво закрачи до нея.

   „Умен е стареца – помисли си той. – И боговете знаят, че от прекалено затягане подпругата може да се скъса. Достатъчно е, че отнеха жена ми и не позволиха на сина ми да победи българина. Сега му е времето Ахура Мазда да заглади вината си пред нашия род и да помогне да намерим жена на сина ми. От друга страна да разчиташ на гадатели е опасно. Много опасно. Не трябва да се дърпа тигъра за мустаците.“

    … Рехмир беше близо до истината. От властта на гадателите се плашеха всички масагети, но не всички успяваха да я избегнат. И Пастирите и Наследниците на владетелските родове се страхуваха да не обидят даже кучето на гадателя. Какво ще стане, например, ако царя се поразболее(или, ако затаи злоба към някого, като се престори на болен) – при него веднага пристигат трима от най-видните гадатели. Те носят със себе си големи снопчета върбови пръчки и бързо започват да ги разхвърлят, а после да ги събират на връзки… Така те проникват в неизвестното и тайното бързо става явно. Гадателите казват името на някой си масагет, който уж лъжливо се е заклел пред божествата на царското огнище, и това, както е известно, веднага се отразява на здравето на царя. Веднага залавят нещастника и започват да го разпитват. Ако той упорито отрича за клетвопрестъплението, то поканват още шест негови „лечители“, които, като правило, потвърждават диагнозата на събратята си. Веднага отсичат главата на обвиняемия, а прорицателите си поделят имуществото му.

    Но понякога става така, че вторите гадатели оправдават обвиняемия. И гарван, гарвана око не вади, но избожда сърцето му. Тогава царят заповядва да накажат обвинителите. Участта на лъжепрорицателите е ужасна. Масагетите впрягат в кола бикове и я натоварват със сухи вършини. Завързват ръцете и краката на виновниците, качват ги на талигата и запалват дървата. Обезумели биковете, дълго препускат в полето под воплите на изгарящите пръти и рева на пламъците, докато колата не изгори и не се разпадне…

    До скалата на Сияваршан кипеше работа: гадателите усърдно местеха от място на място върбовите пръчки, та чак пот се лееше от лицата им. Те бяха много, но желаещите да научат скритото – много повече.

    – О, нещастен баща на заелия трето място в състезанието, Мермер! Желаете ли чашка кумис? – попита някой.

    Рехмир и Танаоскар се обърнаха и видяха главния гадател, който седеше до ручея на постелка от лисичи кожи. В ръката си държеше ритуална чаша, изпъстрена с редици червени триъгълници. На лицето му бе застинала приветлива усмивка.

    – Ела насам, Танаоскар. Ние с теб сме връстници. Не си ли спомняш, как преди много години в същия този ден на светля Ноуруз ние се скарахме с тебе за десетина ашика? Ех, временце…

    – Аз тогава добре те натупах, – каза Танаоскар, като присядаше на кожите. – Но ашиците ти така и не ми върна.

    – Може би, ти за тях си дошъл, че и сина си взел със себе си, да ти помага? – пошегува се главата на гадателите. – Седни и ти, храбри Рехмире.

    Един слуга, без да разлива и капка напълни две чаши от кафеникав бъкел с костени накрайници на гърлата. Гостите отпиха. Помълчаха като съблюдаваха благоприличие. Рехмир с интерес разглеждаше накрайниците на бъкела. На тях изкусен майстор беше изобразил рис, разкъсващ елен. Еленът беше в агония, а очите на риса горяха с мрачен огън.

    – С какво мога да помогна, Танаоскар? Доколкото помня, а паметта ми хвала на Ахура Мазда, е свежа, нито ти, нито близките ти нито веднъж не са прибягвали до помощта на знаещите и във всичко проникващите. Въпреки че… – кръглите жълти очи се спряха в междувеждието на Танаоскар, той целият се напрегна, замря, – не бързай с отговора, не бързай… не бързай…

    Устните на гадателя плътно се затвориха и не помръдваха, но гласът му продължаваше да звучи! Звучеше равно, успокояващо, приспивно. Лицето му стана бледно. На челото му избиха едри капки пот. Очите му горяха. „Пфу, напаст такава, – изплаши се Рехмир, – като на риса.“

    Прорицателят изтри потта си, омекна, стана като че ли по-нисък, на скулите му отново се появи руменина:

    – Ух!.. Вашата работа никак не е лека. Сега видях всички богове, но само дева Аргимпаса ми се яви ясно и ми подаде знак. Искате да жените Мермер? Та и кой ли няма да поиска такъв юначага?

    – Да, но…

    – Знам! Всичко знам, Танаоскар. Искате да ви кажа племето, в племето рода, а там шатрата, и вратата, на която да почукате?

    – Да кажеш добре, но…

    – Ни дума повече! Хей, слуга, подай това, за което не съществуват тайни.

    Слугата разгърна лисичите кожи, и извади изпод тях колчан и го подаде на жреца. Той извади от него връзка пръчки, затвори очи, и с плавни движения на ръцете ги разпръсна пред себе си. После, без да отваря очи, повдигна седем, след това още два пъти по седем пръчки, събра ги заедно и отново ги разпиля пред себе си. Гадателят бавно отвори очи, и мъртвешката бледост отново се разля по лицето му. Той бързо събра пръчките и ги прибра в колчана. Огледа се и се замисли.

    – Танаоскар, – смутено промълви гадателя, без да повдига глава,  – виждаш ли… вашата работа се оказва доста трудна. Аргимпаса не поиска да ми открие тайната…

    – Ако не на теб, то може би, на твоите помощници ще я открие, – разсърди се Танаоскар. – Ставай, Рехмир! Какво си се заплеснал?

    – Послушай ме, старче, и прави това, което ще ти кажа, – скърцащият глас и отново придобилите излъчване на рис очи на гадателя приковаха бащата и сина на местата им. – Нито един от всезнаещите и всичко постигащите няма да се заеме с  върбовите пръчки без моя заповед. Нито един… Главата на гадателите дълго мълча. В настъпилата тишина изведнъж се чу жуженето на първата пчела. – А ето какво ще ви кажа, уважаеми наборе, ето какво: иди при енареите. Те са по-близо до светлата Аргимпаса. Те служат само на тази богиня. Енареите даже страдат по женски – неочаквано се усмихна гадателя и отново заприлича на уморен старец… – И още нещо ще ти кажа, че Аргимпаса, като спусна завесата на мъглата и закри името на търсената от вас девойка, ми даде знак, че Рахш ще си остане при Мермер.

    – Приеми от нас, о премъдри, този скромен дар, – надигна се Рехмир и извади от пазвата си прекрасна бронзова гривна.

    – Запази за себе си, храбри ми Рехмире. Тя скоро ще ти потрябва. А възнаграждението за гадаенето аз съм го взел от баща ти още преди шестдесет години, макар че той здраво ме натупа за това тогава…

    Когато неравномерния тропот на куцата кобила на Танаоскар затихна в далечината, слугата напълни чашата с кумис, протегна я към господаря си и попита:

    – О, велики! Кое беше трудното в тази работа? За времето, през което ти служа, аз за първи път чувам, че боговете не са ти открили тайната.

    – И този път милостта им към мен беше безмерна. Но боговете са далече, а царят е до мен. Защо да казвам думи, които могат да ме хвърлят в огъня? Нека по-добре да ги каже моя стар и добър приятел – главата на енареите. – Старецът криво се усмихна и на един дъх пресуши изписаната чаша.

    Силните и влиятелни жреци на богинята Аргимпаса – енареите, живееха уединено. Масагетите страняха от необщителните, голобради жреци, облечени в женски дрехи. Странно бе да се гледа как върху широките им фусти, повити с бойни пояси, смешно се поклащаха акинаци. Разправяха, че енареите изпозват скъпи белила и червила. Най-добрия подарък за енарея бил мускуса. Жреците при всяка отдала им се възможност го купуваха. Всеки ловец, който убиваше мъжка кабарга изрязваше коремната жлеза, занасяше я на женоподобните жреци и получаваше цяло богатство – шепа нови стоманени накрайници за

стрели.

    Старите хора обаче разказваха, че не винаги е било така. Предците на енареите в древността били смели воини. Не почитали обаче чужди богове. Но не било само това. Боговете биха им простили този недостатък. Но предците на енареите се стараели на всяка цена да обидят, да оскърбят и унизят чуждите богове, като осквернявали олтарите, и нещо повече, ограбвали даренията, предназначени за чуждите богове. И гневът на боговете не закъснял. Било съвсем отдавна, когато саките тръгнали към бреговете на Нил. Египетският цар Пасматик, който бил поразен от силата им, ги посрещнал с богати дарове. Нашествениците, приели даровете и уверенията във вечна дружба и се върнали обратно. По пътя си минали през богатия сирийски град Аскалон. Воините на саките не докоснали града, само предците на енареите незабелязано изостанали и извършили нещо нечувано – разграбили храма на сирийската богиня и го осквернили. Те не знаели, че поругават истинския храм на тяхната богиня Аргимпаса, която гърците наричали Афродита, вавилонците – Ищар, персите – Анахита, сирийците – Деректа, а бългхарите – Бала.

    Аргимпаса не взела под внимание неведението на светотатците и жестоко ги наказала: за да изкупят греховете на осквернителте техните синове и потомци трябвало собственоръчно да кастрират първородните си синове и да ги посвещават в служба на богинята. Те сменили девствените жрици, с които предците на енереите се отнесли така жестоко…

    Вече се свечеряваше, когато бащата и синът се добраха до местообитанията на енареите. Безшумно летяха прилепи. В близкия овраг проплака самотен чакал. Беше някак зиморничево и тревожно.

    Изглежда, енареите бяха си легнали рано; светлината на огън прозираше през завесите само на най-голямата шатра. Влязоха, като се стараеха да не се спънат на високия праг, и така да обидят стопанина.

    Огънят гореше в центъра на помещението. На кожа от барс до плъстената стена, кръстосал крака, седеше собственика. Главата му бе склонена на гърдите, плещите бавно се издигаха и спускаха в такт с дълбокото дишане. Закъснелите посетители понечиха тихо да си излязат, но изведнъж някъде отгоре се разнесе пронизващ костите кикот. Танаоскар така и си остана до прага. Примрелият от страх Рехмир се хвана за акинака – в димното отвърстие на шатрата надникна нечия перната мутра с кръгли големи като чаши очи.

    – Млъкни, Ахриман! – подвикна стопанина. Гласът му беше мелодичен, приятен. – Не плаши хората, които идват с чисто сърце и добри намерения. Не се бойте, скъпи гости – обърна се домакина към новодошлите, – това е моят пазач. Той няма да ви навреди.

    – Ние не се страхуваме, – изфъфли старият Танаоскар, въпреки, че сърцето му все още биеше в слепоочията. – Това бухал ли беше?

    – Приближете се до огъня. Седнете. – Стопанина се надигна, отстъпвайки почетното място на гостите. Оказа се, че той е висок и силен. – Отдавна ви чакам. Затова и не си легнах.

    – Не, не. Ние сме за малко. Ще приседнем тук, – избърбори Танаоскар, като се отпусна до прага, и си помисли: „Най-доброто място в такъв дом е това, което е най-близо до вратата.“ – И как ти най-мъдрият от енареите, разбра, че ние сме се запътили при дева Аргимпаса?

    – Тя ми каза, – отвърна енарея, като сочеше стените на шатрата. Едва сега Танаоскар и Рехмир се огледаха. Подредбата на шатрата се отличаваше с богатство и красота, но липсваха обикновените паравани за женско отделение вдясно от входа. Обичайните вещи на обичайните места. Половината стена зад гърба на стопанина заемаше прекрасен килим. На него беше изтъкана жена седнала на трон. Около нея – изящни филизи на лози, листа и цветя. Пред жената – млад конник с красиви мустаци и пълно бойно снаряжение.

    – Ето, това е нашата майка, светлата и велика Аргимпаса, – тържествено произнесе енарея, като сочеше килима. – Тя ми довери, че бащите на нещастният кандидат за цар, Мермер му търсят съпруга. И още нещо ми сподели, че Ахриман е замъглил разума им дотолкова, че те тръгнали по погрешен път – не при слугите на великата богиня, а при презрените гадатели на върбови пръчки. Е, много ли ви казаха тези невежи?

    – Как не – отвърна сърдито Танаоскар. – Нищо не ни разкриха. Казаха само, че мъгла скрива истината и нищо не се вижда…

    – И това зная. Великата Агримпаса не оставя своите верни слуги в неведение. Енарея млъкна за малко, а после се обърна към Танаоскар:

    – Когато пак се срещнеш с престарелия любител на върбови пръчки, предай му, че аз не се боя от гнева на царя. Аз съм му роднина. Но за него отдавна плаче талигата с вършините и той няма как да избегне обятията на огъня.

    Пропя петел. Хрипливият глас на птицата още не беше затихнал, когато го продължиха нови звуци. Протяжни, нарастващи… Танаоскар и Рехмир усетиха, че в шатрата се случи нещо, някаква значителна промяна. Всичко наоколо: огъня, килима, оръжието, седлата и звездата, която надничаше в димното отвърстие, всички те бяха влезли в ново състояние… Енарея пееше химна на Аргимпаса. Чистите и прекрасни звуци излитаха в пространството, съпровождани от безкрайни съзвучия. Това не беше песен, това беше нещо повече от древно, до болка родно и много масагетско. По бузите на Танаоскар се търкаляха едри сълзи.

    Рехмир хапеше устни…

    Появи се още един женоподобен жрец, приближи до огъня и хвърли в него нещо от една малка торбичка, после още и още… Огънят запуши, със сладък мирис на коноп и още нещо приятно, незнайно и успокояващо се разнесе из цялата шатра. Кълбата дим почти скриха пеещия енарей, виждаха се само ръцете, които бързо сплитаха и разплитаха дълги ивици брезова кора…

    – Приближи се, о питащи Танаоскар, – гласът на енарея неочаквано стана обикновен. – Светлата Аргимпаса ми показа невястата на Мермер. Наведи се по-нско… Жрецът зашепна: царската дъщеря по право се пада на канартикин Авитохол, който е отгледан от богинята Аргимпаса, която част от неговия народ нарича Бала… Този небесен потомък на рода Дуло е призван да изведе оттук двата народа – този на масагетите и този на българите. Защото няма да мине много време и от юг от страната на партите ще нахлуе Лиган; ще разруши много градове и ще се надигне черна болест, която ще погуби много хора. От север ще се спуснат пълчищата на хуните и ще погубят всичко, което е останало тук – държавата на кушаните, масагети, саки, дахи… А за вашето момче не се безпокой, то ще си избере невеста от 74-те масагетски момичета. При последните думи стареца радостно възкликна и забърза към изхода…

    – Колко всезнаещи са масагетските мъдреци, – започна Танаоксар, когато куцата кобила вече достатъчно се беше отдалечила от жилищата на енареите. – Ето гадателят по пръчки веднага разбра, за какво сме отишли при тях! Същото направи и енарея – любимия жрец на богинята Аргимпаса, всезнаещия, всечуващия и всевиждащия…

    Седнал на трона Авитохол, попита заобикалящите го: 

    – Нали сега съм ви цар, ще изпълнявате ли разпорежданията ми?

    – До първи звезди, – потвърди първожреца.

    – Искам да се видя с дъщерята на царя…

    Началникът на царските чиготи хукна презглава навън.

    А към трона започнаха да си пробиват път все повече хора. Някои хитреци нарочно чакаха да дойде Ноуруз, за да може „царя за един ден“ да разреши някакво тяхно скандално дело за донос или интрига, което много години наред не намирало решение по една или друга причина. Те знаеха, че царското решение по обичай, не подлежи на отмяна и по такъв начин разчитаха да разрешат проблемите си.

    Обаче, придворните, които  бяха заобиколили плътно трона, не даваха на юношата и уста да отвори.

    – Царят сега е зает! – крещеше един на поредния молител.

    – Празникът си е празник! – повтаряше друг.

    Ако молителят беше твърде настоятелен, мобадин мобада се намесваше с разбиране:

    – Ще отложим делото за утре. А сегинка пийни си чаша кумис!..

    Не можаха да открият Томира никъде. Може небрежно да са търсили? Тя сякаш във вода беше потънала.

    …Когато в небето затрептя първата звездичка, дойдоха чиготи и внимателно свалиха царските одежди от плещите на младия българин, взеха короната заедно с останалите атрибути.

    Мобадин мобада се обърна с напътствени думи към момчето:

    – Върни се, млади момко, в двореца на баща си и помни: целият ден ти управлява най-храбрия народ в света! Бъди все така добродетелен и справедлив, както подобава на човек, който е носил такава висока титла. Е, върви, върви, аз ти казах каквото трябваше.

    Навън, на пътя му се изпречи позната фигура. Томира! Даже в сумрака се белееха зъбите и в открита насмешлива усмивка. Очите и се разтваряха над него като две обърнати бездни, като тъмни небеса, като опасни пропасти, надвесени над душата му. Като огромна чаша, пълна с огън, беше нейната уста: когото тя целуне – той умира от копнеж. Защото в душата му кипват знойни желания – и той става роб – и душата му пада като плащеница, по която ще минат чужди нозе.

    – С каква цел ме търсеше царя? Ето ме, пред теб. Какво ще заповяда владетелят?

    Думите и го извадиха от унеса и той се чу да отговаря: – Аз не съм вече господар. Ти твърде късно излезе наяве.

    – Това не е по моя вина. Изглежда, лошо са изпълнявали заповедите ти. Който търси, той ще намери…

    Баща му и Нукрат го посрещнаха различно: първият с доброжелателно мълчание, втория с въпрос:

    – Говори ли с царската дъщеря?

    Авитохол кимна неопределено и тръгна към яхъра при верния Пламък. Докато разчесваше копринената грива на коня, Авитохол тъжно размишляваше: „Ето аз бях цар по нашему нещо като кан. И какво толкова? Помогнах ли на някого? Направих ли нещо? Даже нито една заповед не отдадох. Е, царят не може да свърши всичко сам, за това са съветниците, мобадите… Само поносих тези смешни царски одежди, седях на трон, опитвах от царските блюда…“

    На празника Ноуруз всички си правеха подаръци. Хората се надпреварваха един друг по щедрост и добросърдечие, пожелаваха си здраве и благоденствие през цялата година. Поради това през тези дни на всички лица цъфтяха усмивки и очите светеха от любов към близките и към целия свят. Нямаше нищо по-хубаво от Ноуруз, жалко че не продължаваше вечно.

    Много дарове бяха поднесли на своя върховен вожд неговите едноплеменници. Саките-масагети от Източните склонове докараха хергелета превъзходни коне. От северните долини – дребни крави с гърбици и дълги рога, които даваха гъсто мляко. Планинските саки-масагети, които живееха на границата на вечните снегове – кожи от барс и вълна от якове. За дрехите от тази вълна не бяха страшни и най-лютите студове. Южните саки-масагети докараха в двора на царя големи стада овце – опашките на тези знаменити животни бяха тлъсти и една ли не се влачеха по земята. Саките-масагети, които живееха в пустинята, доведоха огромни камили.

    Насред тази суматоха се появи Томира. Разгорещена от дългата езда облечена походно: куртка-безръкавка, тесни кожени панталони и меки ботушки. Всички присъстващи ахнаха. Хубава, ах колко хубава беше дъщерята на Владетеля на Планините!.. Косите и златни! А очите? Огромни, сини-сини, очертани със смолисти трепкащи ресници под дъгите на веждите!..

    Тя хвърли поглед над тълпата и когато откри сред множеството Авитохол и спътниците му, насмешливо се обърна към Нукрат:

    – Ние имаме такъв обичай, който напоследък започнахме да забравяме. Ако победеният в състезанието по надпрепускване и стрелба пожелае може да предизвика на единоборство победителят. – Сега тя се обърна към Авитохол. – В присъствието на свидетели те призовавам на двубой! Нека Вератранг – богът на победата и мълниите – реши този спор утре, когато Слънцето изгрее над планините.

    Рано сутринта, на следващия ден, огромна тълпа отново беше изпълнила полето. Новината беше, че седемдесет и четири девойки, вдъхновени от примера на царската дъщеря, са извикали на единоборство вчерашните си противници. Подобно зрелище масагетите-именци не бяха виждали от години…

    От царските дворци беше изнесен голям плъстен килим – по стар обичай, който бъде изхвърлен от него се считаше за победен.

    Нукрат наставляваше Авитохол:

    – Бъди внимателен… Жените имат крехки ребра, като на новородено агънце. Слабините също не пропускай: нека почувстват мъжки ръце… Така повече ще те уважава… И помни: Не мъдрост дири жената у мъжа, а – нож. – И мъжът не търси у жената сърце, а – огледало…

    На отсрещната страна Барзаент също съветваше племенницата си.

    – Не се бой, чичо, – отвръщаше Томира. – Знам какво върша.

    Томира и Авитохол застанаха един срещу друг. Бяха облечени еднакво: ризи от тънко платно, напъхани в тесни кожени панталони, къси елечета, меки ботуши. Косите на Томира бяха стегнати в стегнат кок, а златните къдри на Авитохол пристегнати със синя лента по бактрийски обичай. И двамата – млади, красиви и с еднакъв ръст.

    Царят даде знак. Уредникът удари тъпана. Противниците подскочиха и се приближиха. В напрегнатата тишина се чу възторжен възглас:

    – Вижте ръцете им – като лебедови крила са!..

    С бързо неуловимо за погледа движение Томира хвана пояса на Автихол. Но той отвърна със същото. „Нейните ръце са като два огнени пояса; те са хубави като змии и смъртоносни като прегръдка. Защото хубостта носи смърт – и отрова спи във всяка целувка. Ръцете и се простират над душата ти като два бели савана, под които можеш да се забравиш, но можеш и да умреш“ – сякаш му прошепна нечий нежен глас. И едновременно с това, сякаш обви сърцето му с хладна броня. А лицата им вече се сближиха и момичето прошепна:

    – Миличък, няма да ти дам да ме надвиеш…

    Прекрасното и лице беше току до очите му… Авитохол само облиза пресъхналите си устни. Томира рязко го дръпна за пояса и му подложи крак. Тълпата ахна – Авитохол една се задържа на крака. В този миг юношата я хвана за бедрата с две ръце и я вдигна във въздуха, като наръч сено. Момичето обви голите си ръце около главата му, притисна я към гърдите си, и той дочу задъхания и шепот:

    – Любими, недей…

    Сякаш гръм го удари по челото, но сърцето му остана каменно. „Може каменното сърце да знае какво ще донесе животът“ – отново чу познатия глас. А Дъщерята на Царя беше хубава като алп и очите и бяха горещи като палещия пясък на пустинята – можеха да разтопят сърцето му до преди малко, но не и сега! Вече бе пречистено, не го мътеше тъмен блян, не го тръскаше водопад от сласт, не можеше да го опърли пожар на страстна мъка. Но дали го обича? „Тя люби силния, който я отвлече.“ „Бъди ти този силен!“ – отново прозвуча в главата му. „Че за величие е родена Царкинята – родена е да управлява цялата земя – и ти ще имаш власт на света, а Двата Пътя към двореца носиш в себе си. Помни, че тя обича похитителя и силом трябва да я грабнеш! И величието ти  ще надмине върховете на Свещената Планина. Никога не ще тегне клетва над теб. И в бездънните води на Слънцето ще се къпеш, а земята ще трепери пред табе.“ Най-после гласът затихна и Авитохол се видя понесъл царската дъщеря към трона на баща и, а виделите всичко старци пророкуваха:

    – По всичко изглежда, че ще има сватба по време на есенния Михраган.

    На седмия ден на Ноуруз царските глашатаи обявиха всички да се съберат пред Големия жертвеник до скалата на Сиявшаран. Щял говори мегистан Кубер.

    – Укротители на „небесните коне“! – Така започна той своето слово. – Владетели на безброй стада и пасища! На този велик празник моят корем усети благините на гостоприемството, ушите ми се насладиха на песните на девойките, а очите ми се изпълниха с възторг от съзерцаването на могъщите воини на масагетския народ! Нека и занапред като благодатен дъжд се излива благоденствието на боговете над вашата прекрасна земя!

    Множеството одобрително зашумя. Кубер продължи:

    – Ние сме съседи. Вече много поколения между нас не се е водила война. Всеки си гледа своето и не посяга на чуждото. Нашата Бългана също е прекрасна: в нея изобилстват зелените поляни, сочните пасища и изобилната вода. Великото Слънце еднакво свети за вас и за нас.

    Възгласи на одобрение заглушиха думите му, но той продължи: – Но в мирния живот, като черна нощ вече пропълзява змия. Коварен и жесток враг приближава към нашите предели. Нека се обединим и не позволим червената мед на зловещия залез да раздипля кръв върху порфира на градове и села. И дрипи да покриват душите. Да не допуснем да разцъфнат страшни рани, от които да капе черна, вонеща кръв.. И звезди да падат една по една.