Ван Ди постави ръката си върху неговата така, че той не можеше да помръдне, без да я отблъсне. Отпусна се сковано на мястото си и тя го погледна в очите. Нейните бяха широко отворени и тъмни на фона на бледата ù кожа. Беше прекрасна, около нея нямаше и следа от миризмата на гранясала овнешка лой. Той потръпна неволно от деликатното докосване на хладните ù пръсти.

– Аз те поканих Лю Сюн. Ти си мой гост. Обидно би било да си тръгнеш, не мислиш ли? Кажи ми, все още не разбирам правилата на поведение в шатрата.

Това беше укор и в същото време лъжа. В действителност принцесата много добре разбираше тънкостите в хунските взаимоотношения. Лю Сюн си припомни, че жената пред него беше израснала в цинския двор. Въпреки красотата си тя беше напълно сведуща в дворцовите афери. Той се насили да отпие от чая си.

– Тук никой няма да ни чуе – безгрижно рече тя, с което само засили тревогата му.  Лю Сюн, страхуваш ли се от заговор? Аз съм втора жена на кана, майка на един негов син. Ти си негов доверен офицер. Никой не би посмял да каже каквото и да било за нас. А стори ли го, ще се погрижа да изгуби езика си.

Лю Сюн зяпна крехкото момиче, което можеше да отправя подобни заплахи. Не знаеше дали влиянието ù отговаря на думите. Колко приятели беше спечелил в този табор с положението си?

Надяваше се да са много. Усмихна се принудено, но студът вътре в него не изчезна, защото споменът за евнуха Джан все още не бе избледнял в паметта му.

– Добре тогава. Двама приятели, събрали се на хубав чай. Ще изпия купичката си и тогава ще си тръгна, твое величество.

Ван Ди въздъхна и чертите на лицето ù омекнаха. За изумление на мъжа в очите ù се появиха сълзи.

– Нима трябва винаги да съм сама? Нима трябва да бъда подозирана дори от теб? – прошепна тя, като явно се бореше със себе си.

– Не си сама – тихо каза Лю Сюн.

– Ти се единственият ми сънародник в този табор – каза тя и гласът ù укрепна. – Дали бих предала съпруга си и теб оставям ти да прецениш. Аз обаче имам син, а именно жените трябва да мислят за бъдещето. Нима ще стоим и ще гледаме как огън поглъща империята Цин? Брат ми е мъртъв! Нима ще гледаме как цивилизацията се разкъсва на парчета, без да кажем нищо? Нима си готов да видиш как копитата на хуните я смазват?

Лю Сюн заговори. Изглеждаше разтревожен:

– Ако моите разбирания можеха да бъдат изгорени, господарке, не бих им се доверил, нито бих живял според тях. Цин я няма, но вече има Хан. Хората жадуват да бъдат императори и канове, но това са само названия. Няма значение кой точно се нарича така. Оризищата все така ще се нуждаят от работна ръка. Градовете ще продължават да тънат в поквара и подкупничество. Твоят съпруг низвергна първородния си син за сметка на вашия. Трябва да се гордеете с това. Вие казахте това от страх и от самота, сега го разбирам. Не съм се замислял колко трудно ви е всъщност.
Лю Сюн пое дълбоко дъх, знаейки много добре, че си играе с огъня, но тя
го опияняваше.
– Както сама казахте, в мое лице имате приятел.

Ван Ди се усмихна. В очите ù отново заблестяха сълзи. Протегна ръце и мъжът ги пое, усещайки хладината на пръстите ù.

– Страхувах се – рече тя. – Представях си как изгарят дворците на брат ми.
– Всички хора умират – отвърна Лю Сюн. – Животът ни е подобен на птица, влетяла в осветения прозорец и отново върнала се в мрака навън. Най-важното е да не причиняваме болка. Добрият живот означава защита на слабите и чрез това – запалване на фенер в мрака, който ще свети през множеството бъдещи животи.

– Ти си добър човек и приятел, Лю Сюн. Усетих го и сега съм спокойна.

След това тя внезапно стана, при което гостенинът ù едва не разля остатъците от изстиналия си чай. Той остави купичката си и ù се поклони отново, благодарен, че странната среща приключва.

– Ние сме от стара култура – тихо рече Ван Ди.  Мисля, че можем да повлияем на новата, докато тя още расте. Ако бъдем внимателни, това ще бъде от полза за всички ни.