3 Август. Събуждам се в 06:00 часа, отмятам входното платнище и излизам навън. Синя тишина е захлупила долината – тъмно-синя на левия бряг, а над реката, която направо мие кафеникавите скали на „Саръ–Джаз“, постепенно във височина изсветлява, за да добие сребърно–златист цвят по гърба на жълтеникавия хребет.

Разкършвам рамене и тръгвам към чешмичката с басеинчето на двадесетина метра от южната страна на сградата. Когато се изравних с лицевата (южната) страна на столовата пред погледа ми на равната площадка между МАЦ и граничната заставата се открои масивното петнисто тяло на стар познайник. Не се сдържах, утринния тоалет можеше да почака, отидох и потупах хладния от нощния мраз хълбок на крилатия кон. Познатият ми от парашутните скокове вертолет “Ми–8”, тук, в качеството му на “граничар” днес щеше да ми помогне да стигна до базовия лагер. Изглежда често му се случваше да го използват като товарно муле и това бе наложило да се демонтират 6-те блока на 32 НУРС* калибър 57 мм., от двете страни на тялото. Оставена бе само 12,7 мм бордова картечница. Вертолета е с два турбореактивни двигателя, като газовете от соплата им задвижват турбини в главния редуктор на носещото витло. Това гарантира безопасността на полета при отказ на двигател. Ако и двата двигателя откажат хеликоптера може да се приземи, използвайки подемната сила на свободно-въртящото се витло в режим на авторотация. Разположението на двигателите над корпуса го освобождава напълно за поемане на товари и десентчици. Товарната кабина е с обем 23 куб.м., като по двата борда има 24 сгъваеми седалки.

Срещата не трая дълго, защото обслужващия персонал започна да подготвя “стария приятел” за работа, а смуглите лица на военните техници бяха като каменни, изглежда им бяха забранени разговори с непознати.

Най–после в 07:15 часа слънцето огря палатките. Това накара останалите да се размърдат.

В осем часа набързо закусихме за последно в цивилизационни условия и започнахме да товарим (за кой ли път) багажа си, този път на вертолет.

09:15 часа излитаме. Летим с курс на север срещу течението на река Инилчек.

Под погледа ми през илюминатора се разкри приказна гледка – самият Централен Тян-Шан – най-високата и най-величествената част на Тян-Шанската планинска система. Пред смаяните ми очи се развързваше този огромен “възел” от планински вериги. Това е най-живописния район на планината, представляващ сложна система от преплитащи се планински хребети. Вляво от нас е хребета „Саръ-Джаз“ вдясно почти двойника му „Енилчек“, а встрани от него, по на изток и север „Терски-Ала-Тоо“, „Куи-Лю“, „Тенгри-Таг“, „Какшал-Тоо“, Мердионален хребет и др., увенчани с величествения връх „Победа“ и фантастичната пирамида на „Кан Тангра“, вероятно най-красивия и труднодостъпен за изкачване връх на Тян-Шан.

Това са и най-северните седемхилядници в света.

Преди много векове моите деди са навлезли сред това струпване на снежни гиганти и виждайки как острата, бяла пирамида на един от тях буквално се впива в синия небосклон, са решили, че това е мястото, където Бог и небе се сливат със Земята.

Когато над десните илюминатори на вертолета се появи бялото чело на връх “Нансен” (5697 м.) всички се струпахме на десния борд.

– Чон–таш* (голям камък)! – извика пилота, сякаш да предотврати накреняването надясно.

И ние вкупом се намерихме на левите седалки. И това, което видяха очите ни бе наистина потресаващо. Под “езика” на ледника Южен Инилчек от утробата на огромна ледена пещера бликаше и се пенеше огромен поток вода, бялата пяна заливаше полегат склон със зелена поляна, на която като пръст стърчеше огромен ръждиво-жълт камък. Вдясно от него реката като с магическа пръчка изчезваше и се превръщаше в сива нагъната пелена – това беше началото на ледника. Тук сменихме курса и продължихме да следваме руслото на ледника.

– Чон–таш е отличен ориентир – изведе ни от захласа гласът на втория пилот.

Колоритен е връх „Нансен“, северната му стена се спуска отвесно 2800 метра и се врязва в ледника. Обледенението на върха, като огромен бял октопод покрива плещите и обхваща склоновете му с дълги ледени пипала. Около десетина от тези “бели езици” се спускат по западния склон, разсичат го с вековната си тежест, източват се като сребърни нишки, а по-надолу вече като бели пенливи потоци, извиват се сред зъбери и канари, скачат от главоломни водопади, за да оросят накрая изумрудени алпийски пасища.

Оттук нататък от двете ни страни се редят петхилядници покрити с многовековни снежни шапки, даващи началото на много, реки, рекички и потоци. В тази част се наброяват повече от 8000 ледени полета и ледници, като най-внушителни от тях са Южен и Северен Инилчек, „Джетъгуз-Каракол“, „Киндъ“, „Семьонов“ и др., като общата им дължина превишава 8100 кв.км. И за да е картината наистина приказна на фона на искрящата белота на върховете, и на сивата лента на ледника, отляво светна синьото око на езерото “Мерцбахер”*.

Когато вдясно, в дъното на ледника “Звьоздочка” изправи масивната си снага връх „Победа“, машината забави ход снижи се и в 10:40 часа благополучно кацнахме на десния “бряг” на ледник Южен Инилчек в подножието на връх „Горки“ на територията на МАЛ* “Тян Шан Травел”.

В продължение на месец нашия свят щеше да бъде пустинен, едноцветен пейзаж от скали и брулен от вятъра лед.

Без да губим време за излишно съзерцаване на “лунните” околности, под звука на ревящите мотори разтоварваме багажа си, а облекчената машина сякаш само това чакала, бързо се издигна на два три метра, разклати се за довиждане и с вой се изгуби надолу по “течението” на ледника.

Като истински шерпи катерим стръмния бряг на ледника, за да достигнем мястото за разставяне на палатките. Изнасям се възможно най на север – по-близо до “КАНА” и когато се наведох да разпъна палатката, планината ме целуна с огнена целувка по тила. Сякаш хиляди иглички се забиха във вратните ми жили.

За пореден път неприятно изненадвам горкото си тяло – карам го да работи, този път на рекордната за него височина от цели 4100 метра.

Срещу входа на палатката ми под ъгъл 170 градуса е връх „Победа“. На два-три метра от мен е палатката на Христо, по нататък са французите, руснаците, а още по на запад едно ниво по-ниско е фургона, който изпълнява ролята на кухня и столова за катерачите. Под нас близо до брега, където избива вода от ледника е разположен втория фургон – руската баня. Малко по-на север от нас само на 10 -15 минути ходене е лагера на фирма “Аксай – Травел”, а срещу нас, на левия бряг на ледника в подножието на хребета „Актау“ е казахстанският МАЛ на Казбек Валиев.

Разделям палатката на две – едната част определям за спалня и дневна, а другата за склад на провизиите и медикаментите ни за междинните изкачвания. Докато работя следя състоянието на организма си, все пак не трябва да забравям, че се намираме на четири километра над морското равнище. С изключение на боцканията по врата (когато рязко се навеждам), леко туптене в слепоочията и учестеното дълбоко дишане, друго май не забелязвам.
Мелодичен камбанен звън прикани обитателите на лагера за обяд. Внимателно се спускам към столовата напряко през стръмния изкуствено терасиран бряг на ледника. На пътеката пред входа на столовата е поставена стойка с чугунена мивка. Поставям ръцете си под кранчето и за мое голямо изумление от него не потече студена вода, а топла, почти гореща. Постепенно започвам да осъзнавам къде съм попаднал. Столовата представлява фургон тип “канцелария” свален от някой военен автомобил и монтиран върху масивен гредоред тук под самия връх „Максим Горки“ (6050м.).

Изкачвам трите дървени стъпала до зачохлената с брезент площадка от северната страна на фургона и отварям вратата. Вдясно непосредствено до вратата е поставена ламаринена печка, а до нея от стената е спуснат плот, който служи за работна маса. Отляво почти цялото помещение е запълнено от грубо скована дървена маса за 8-10 човека. На метър от вътрешната и страна направо в стената е изрязан шубер за подаване на храната направо от кухнята. Тук винаги е оживено. Тя (столовата) служи както за команден пункт, така и за читалня и място, където катерачи от всички краища на земното кълбо могат да се опознаят, да обменят мисли, идеи и не на последно място опит.

Първият ни обяд на такава височина ме изненада с разнообразието на предложеното меню – борш, картофи с месо и пресни зеленчуци. За десерт – прекрасна киргизка диня. Пред всеки от нас имаше чиния, вдясно върху салфетка бе поставен нож, отляво също на салфетка вилица.

Едва успял да опразни първото блюдо на изгладнелия клиент веднага се поднасяше чинията с второто. Когато в купата привършеше салатата или се изпразнеха панерчетата с хляба, грижливо и чевръсто момче от кухненския персонал веднага ги зареждаше отново. Ако някой поискаше допълнително, веднага го получаваше, а ако бе свършило, той получаваше друго в замяна. През цялото време около трапезата дежуреше девойка със замечтани руски очи и неизменна широка усмивка. В едната си ръка държеше чайниче със запарка, а в другата – голям издут чайник с гореща вода. “Чай? Чай? Чай-Чай?” – чуруликаше тя циркулирайки между столовете. И ние пиехме тази гореща напитка чаша след чаша. Първата руска дума, която чужденците научаваха в лагера, несъмнено беше думата чай, и когато в столовата се появеше “чайната Таня”, както я нарекох за себе си, в цялата столова на най-различен акцент се понасяха веселите подвиквания “чай-чай-чай. Според мен, не ние алпинистите, бяхме тук истинските герои, а тези неуморни, никога непочиващи момчета и Таня, които дават живот на този оазис сред ледената пустиня на „Южен
Инилчек“. Ледена вода, студ и тежка непрекъсната работа бяха тяхното ежедневие по време на двумесечния алпийски сезон.

Следобедът прекарахме в подготовка на катераческата си екипировка. Лагерът заприлича на изложение на модерно (нашето) оборудване, когато пръснахме вещите си сред кафеникаво-жълтите камъни, за да сортираме дрехите, да нагласим коланите, да прикрепим котките към обувките си. Бях притеснен и леко разтревожен от това че трекинг обувките и тройните ми обувки бяха чисто нови. Към всичките други “новости” трябваше да поема и риска, да ходя и катеря с неизпробвани обувки, защото времето ни притискаше, утре наобяд тръгвахме за първа среща с “КАНА”.

Така улисан в работа не усетих кога се стъмни. В 18:00 часа се събрахме за вечеря. Поднесоха пилешка яхния, от която хапнах едва-едва, колкото да не обидя Таня. Но не беше виновна храната. Просто апетитът ми изчезна и храносмилателната ми система, която бе свикнала на изобилие от кислород, за да усвои храната, не бе в състояние да преработи яхнията, която се насилвах да ям. С куркащ стомах се прибрах в палатката и се напъхах в спалния чувал. Тук към стомашните ми неволи се присъединиха и натрапчиви мисли за това как ще се справя с големите височини. Не бях отделил и минута за чисто техническа, катераческа подготовка, за скално и ледено катерене. Също така нямах нито секунда на голяма височина. Идвах направо от морското равнище, даже от още по-ниско – при гмуркания имах достигнати 60 метра на дълбочина и всъщност тук, на Базовия лагер, едва при пръстите на краката на “КАНА”, аз вече се намирах по-високо, отколкото някога съм бил през живота си. А дедите ми, които са дошли дотук, за да се поклонят на “КАНА”, нима са били по-подготвени от мен, по-добре обути, по-добре облечени? Щях ли някога да намеря отговор на тези въпроси? Може би са някъде нагоре по пътеките към върха, където е по-чисто, по-високо, нали оттам всичко се вижда!?

Това като че ли не тревожеше Борислав. След експедиции в Хималаите и Памир, обясни той, бил усъвършенствал забележителен план за аклиматизация, който щял да ни даде възможност да свикнем с недостига на кислород в атмосферата. В Базовия лагер количеството кислород в единица обем е приблизително наполовина от количеството кислород на морското ниво; на върха е още по-малко. Когато се изправи пред увеличаване на надморската височина, човешкото тяло се приспособява по разнообразни начини – от усилено дишане до промяна на киселинността на кръвта и рязко увеличаване броя на пренасящите кислород червени кръвни телца – приспособяване, за което са нужни седмици.
Борислав обаче настояваше, че само с един преход над Базовия лагер, като достигнем разлика във височина 1700 метра, телата ни ще се приспособят дотолкова, че да ни осигурят безопасно изкачване на 7010 метровият връх, а това от своя страна ще гарантира и добра аклиматизация за подхода към „Победа“, а след една година и към „Еверест“.

Само преди няколко часа имахме общо събиране на цялата група, на което двамата водачи изложиха концепцията си за цялостното ни пребиваване тук, включващо както аклиматизацията, подхождането най-напред към „Кан Тангра“, а след това и при добро стечение на обстоятелствата и към връх „Победа“. Идеята бе да се разделим по двойки (най-добере по нации). Като по отделен график всяка двойка извършва аклиматизация, почива, прави изкачване към
първия връх, почива и след това подхожда към другия връх.

Така се оформиха три двойки – французи, руснаци и българи. Недостатък на тази тактика бе това, че не разполагахме с радиостанции за връзка с базовия лагер или по точно с двойката водачи – Скрипко и Борислав, които си запазваха правото да следят действията ни по свой план.

Утре нашата двойка първа тръгваше нагоре по предварително набелязания маршрут към „Кан Тангра“ за своята първа аклиматизираща екскурзия.

В 20:30 часа заваля сняг. Изкарах кошмарна нощ. На всеки 30 минути се събуждах с усещането, че се задушавам и мъчително се борех за въздух.

*НУРС – неуправляем реактивен снаряд.

*Чон Таш – Отделен камък с височина 28.5 метра.

*Мерцбахер – Немски географ и алпинист. Той през 1903 година открива езерото, което по-късно е кръстено на неговото име.

*МАЛ – Международен алпийски лагер.