След като се раздели с царя, Вологез побърза да се върне в храма. Искаше му се веднага да намери Левота и да го накара да се хване на работа. Изпрати да повикат роба. Обаче прислужникът се върна без майстора и каза, че старецът лежи, като пън, и не може да се повдигне.

–           Някой го е пребил, така че едва говори – обясни служителят.

–           Не можа ли да го вдигнеш с тоягата? – ядоса се Вологез. – Трябва ли да те уча как става това?

–           Никога не ми се е налагало да повдигам парче мокра глина с тояга – отвърна пратеника. – Аз мисля, че него вече нищо не може да го вдигне.

–           Да бъде проклето това нищожество! Кой сега ще направи великолепна статуя от злато и други скъпоценности?

    Вологез беше разярен. Новата статуя на бог Шамаш беше нужна не само на храма. Всяко ново жертвоприношение носеше облаги не само на божеството, но и на самия върховен жрец. И той се реши да направи това, което нито той, нито един негов предшественик не беше правил – върховният жрец в храма на Шамаш, самият Вологез, да отиде в колибата на роб.

    Беше време за обяд, когато се разрешаваше на робите да оставят работата си, за да похапнат просена питка и да я преглътнат с глътка вода.

    Вологез пристъпи прага на мизерната колиба на Левота. Той клечеше, като някак странно се поклащаше, стенеше глухо, и притискаше с двете си ръце дясното си око. Окъсаната дреха едва прикриваше слабото, немощно тяло. Старикът не чу стъпките на жреца.

–           Къде се дяна твоето почитание, дърто куче? – гневно изкрещя Вологез, стоварвайки тежката си тояга върху главата на нещастника.

    Левота се просна в краката на разгневения жрец.

–           Окото ми… – прошепна Левота едва чуто. – Пребиха ме… Нямам сили… очаквам смъртта… Бъдете милостив, велики жрецо, и ме довършете!

–           Какво е станало с окото ти? – попита Вологез, като разглеждаше подпухналото, посиняло лице на стареца. – Кой те е разкрасил така, като маймуна? На теб никой не трябваше да вдига ръка. На теб – робът на Повелителя на вселената.

–           Такава беше волята на големия царски син – отвърна Левота. – На него всичко му е разрешено.

–           И какво беше твоето провинение, нищожни робе? – отново се развика Вологез. Той виждаше пред себе си една развалина и сериозно бе обезпокоен от видяното.

–           Мъката ми е голяма! – отвърна стареца. – Боговете разгневиха царевича. Царският син Фраат дойде в леярната, за да разгледа бронзовите светилници, които беше поръчал за покоите си. Той каза, че лъвовете, изобразени на тях, са кротки – не са достатъчно свирепи и се разсърди.

    Старецът млъкна, защото нямаше сили да продължи да говори.

–           И какво направи царевича с дърто куче, като тебе? – попита с нетърпение Вологез.

–           Той ми извади окото с кинжала, който му бях направил. А после дълго ме биха… Помогни ми, велики Вологез! – замоли се отново стареца. – Помогни ми да премина в царството на мъртвите. Спомни си, как ваях статуи на богове за твоите храмове. Аз съм един нищожен роб, но все пак съм човек… И искам толкова малко! Пощади стария роб! Направи ми последно добро – убий ме!

–           Стани Левота, – каза жреца. – Ще бъда милостив с теб. Ще те оставя да си почиваш в колибата, ще те освободя от всички задължения и ще ти носят храна направо от моята маса. Моят роб ще ти носи храна и вода. Никой повече няма да те удря. Но ти почакай с умирането… Ти си длъжен да направиш статуя на бог Шамаш. Тя трябва да бъде по-голяма от тази, която е в храма, и която ти направи преди време. Ще я украсиш със скъпоценни камъни и злато. Тази статуя ще умилостиви боговете и те ще ти изпратят лека смърт.

    Вологез си замина. А старият Левота, сякаш се вкамени, седейки в тежък размисъл. Той мислено призоваваше своя бог да му даде сили по-скоро да завърши своя земен път. Той седеше неподвижно на тръстиковата рогозка и мислеше за соята съдба. За първи път от много години не го караха да работи, и над него не свистеше камшикът на надзирателя. Можеше да събере мислите си и за размишлява за това, което му е най-скъпо на света и за какво е мислил предната нощ преди да се потопи в кошмара на сънищата.

    Мислеше за своя син Анагай. Анагай, който остана в техния дом в Уструшана. Жив ли беше синът му? Дали продължава делото на баща си? Успял ли е да прослави изкуството на своя род? Той нямаше навършени още десет годинки, а отлично ваеше малки статуетки! Беше научил тайните на бронзовото леене и сръчно изчукваше бронзови чаши.

    В родната земя всичко беше другояче. Левота не беше богат, но беше свободен. А как го уважаваха сънародниците му за умението му да превръща метала в чудни, удивителни вещи! А сега е един жалък роб, пред края на своя живот.

    Искаше да си представи сина – възрастен, възмъжал, но това не му се отдаваше. Последният път, когато го видя той беше съвсем малък. Това беше толкова отдавна… Самият той беше на около четиридесет години, а днес вече достига осемдесет. Колко бой и оскърбления беше понесъл през тези години? Колко болести, страдания и глад беше преживял? Колко пъти беше молил Тангра да му прати смърт… Но смъртта не идваше. А когато понякога беше съвсем близо, кръжеше около главата му и отново си отиваше. Далеч от родните планини, богът на българите, сякаш не чуваше молбите му.

    Мислите неочаквано го пренесоха в дните на младостта му, когато беше щастлив. Песните на младата му жена Кипра, която работеше в градината се носеха като топли вълни в кристалния въздух и караха сърцето му сладостно да примира, докато работеше в леярната. Каменната им къща беше до самия бряг на реката. Бистра и шумна Чая носеше водите си от високите планини, които ограждаха китната долина. По двата и бряга се редяха лозя и градини, а в ниското жълтееха ниви с жидан, урвиш и просо. Наоколо живееха земеделци, лозари и градинари. Само той, Левота се занимаваше с леене и коване. А красавицата Кипра отглеждаше зеленчуци в градината. Душата му преливаше от щастие, когато Кипра влизаше в къщи с кошница кехлибарено грозде на рамо! Редом с нея крачеше и къдравия сивоок Анагй, свирейки весели мелодийки с бронзовата си свирка. Левота му я измайстори, когато беше съвсем малък…

    Кипра умря преди нашествието на партите. Може би, така беше по-добре. Те щяха да я вземат в плен, ако беше отишла заедно с него на строежа на летния дворец на царя. А може би щеше да оцелее ако бе останала заедно с Анагай? Откъде да знаеш какво ти е начертала съдбата… Нали на партите не се удаде да се доберат до столицата…

    Робът, изпратен от Вологез, прекъсна мислите на Левота. Болката в пребитото тяло отново се надигна и като нажежен шиш се заби в празната очна ябълка.

–           Дойдох да ти съобщя за състраданието, което изпитва към теб великия жрец, – каза роба. – Заповядано ми е да ти напомня закона на цар Пакор: „Всеки, който избие око на роб е длъжен да заплати половината от неговата цена същото, както и за увреденото око на вол“. Тези пари ти изпраща милостивия Вологез. Той ти дава това, което ти се полага по закон.

–           Това не ми трябва, – отвърна Левота, връщайки на роба бронзовото кюлче. – За какво ми е, когато съм се запътил към отвъдното! Върни го на жреца.

–           А това? – попита роба, като постави пред краката на Левота стомна с вода и кошничка с храна.

–           Това можеш да го оставиш, – съгласи се стареца. – Силите ме напуснаха, а ми предстои още много да свърша, преди Той да ме поведе към горния свят.

–           Тогава вземи и целебното мазило за рани, – предложи робът, като му подаде мъничко гърненце с миризливо масло. – Намажи раните с това масло, и всичко ще зарасне. Господарят ми го взе от дворцовия лекар.

–           Нужен съм на Вологез, – въздъхна Левота. – Бях по-лош от куче, а изведнъж се превърнах в човек. За дълго ли?

    Като едва преглъщаше сълзите на болката и обидата, с треперещи ръце, Левота започна да се храни. Робът, който донесе храната, отказа да му прави компания и напусна малката колиба.

    Старецът отново остана сам с мислите си. Отново изплува миловидното лице на сина му. Как му се искаше да е жив и здрав! Макар и далеко, той в мислите си е с него, с неговото майсторство. Ако беше възможно той би дал и живота си само за миг да зърне момчето си…

    Левота  си спомни, оръжейната зала в новия дворец, където бяха поставени неговите щитове. Дълго, много дълго се труди той над тях. Започна ги още когато Анагай беше пеленаче. А когато ги завършваше, синът му вече помагаше. Той постепенно се превърна в отличен помощник и така ловко залепи главата на кучето, че Левота реши да използва лепилото му за довършване на златния щит. Този щит даде първия знак за голямата дарба, която притежаваше момчето.

    Много години изминаха от тогава. Много му се искаше да узнае къде са сега тези щитове от злато и сребро? Запазили ли са се в оръжейната зала на царя? Възможно е да са ги похитили жадните за чуждо парти. Как само палеха и грабеха къщите! Страшно беше само като си помисли… Изтече много време, а не можеше да забрави страшните пламъци на пожарищата. Дали ще настане час на възмездие? Трябва да настане! Българите винаги са били храбри воини. Ще дойде денят за разплата!

    Тази вечер стария Левота за много неща си спомни и много премисли. В паметта му оживяха дните на младостта, и с още по-голяма сила се разгоря в гърдите му ненавистта към партите, към царят им, който бе заробил бактри, согдийци и българи.

    В полунощ Левота чу шум, и в колибата му припълзя каменоделеца Драгомир. Старецът го различи в тъмнината по чорлавата глава. Драгомир се опитваше да разгледа старика на слабата светлина на лунния лъч, който проникваше през пробития покрив на колибата.

–           Жив ли си! – попита каменоделеца, напипвайки ръката на Левота.

–           Жив, жив, – отвърна със слаб глас стареца. – Седни, бъди ми скъп гост.

Бедният ми Драго! – въздъхна Левота, като палеше светилника. – Дошъл си да ме видиш… Може би си ми донесъл вързопче със свещената земя на дедите ми. А аз съм още жив, смъртта не ме иска…

–           Когато научих за злодейството на царския син, сърцето ми се изпълни с гняв. Искаше ми се да подпаля дворците им и да унищожа всички тези изверги! Колко ги ненавиждам!

–           Такава е съдбата на робите – да живеят с ненавист в душите, – отвърна Левота. – Уморих се от тази ненавист. Иска ми се да умра… Нямам сили да живея…

–           Тангра вижда, – каза Драгомир замислено. – Той ти дарява живот. Не се отказвай от него! Макар и тежко, но трябва да живеем. Даже и във вериги ние обичаме живота. Как да го разбера?

–           Животът – това е голямо благо, – съгласи се Левота. – Трябва да го обичаме и ценим. Но за мен вече е бреме и затова съм се запътил към царството на предците. Там ме очаква почивка. Бедата е там, че Вологез не иска това да стане. Трябва му нова статуя на бог Шамаш. И затова е готов да моли техните богове да ме дарят с още живот. Ето и храна ми е изпратил от своята маса и целебно масло за раните ми е измолил от царския лекар. Страхът от боговете е заставил злобния жрец да заприлича на човек. Той стана милостив, този злодей със сърце на чакал.

–           Такава е волята на Тангра, – отвърна Драгомир. – Той смята, че трябва да живееш, а не някакъв си жрец. А знаеш ли ти, за какво го е направил? – попита момчето някак тържествено.

–           Не ни е съдено да знаем волята Му – отвърна Левота. – Ние сме слепи, като новородени кученца.

–           Но можем да се досетим, да предположим – възрази каменоделеца. – Аз съм уверен, че Той те дарява с живот, за да оставиш на потомците още едно прекрасно творение. Аз нещо понаучих за твоите работи. Много хубави неща научих, но заедно с това, мъка прободе сърцето ми и гори като огън – мъка за твоята старост, за тежкия ти самотен, робски живот.

–           Какво толкова научи за мен, скъпи ми Драго? Какво може да се скрие под жилавата пръчка на злобния надзирател? Ти също като мен си беден и безправен роб, въпреки че ръцете ти са златни, а мислите светли, като струите на планински извор.

–           Така се случи, че попаднах в двореца на Пакор, – отвърна Драгомир. – Там ме заведе строителят на царската библиотека. Царят поискал на стените на библиотеката да бъдат издялани ловни сцени. Много майстори се изредили, но нищо не се получавало. На нас беше поръчано да изсечем върху камъка царски лов на лъвове. Тази работа беше трудна, специална. Искаше се голямо умение, за да се угоди на царя. Ти обаче знаеш: ако не направим нещо както трябва, отговаряме за това с главите си. Ще те пребият с камшик, и ще умреш в тежки мъки. Но и нещо хубаво ми се случи там. Запознах се с царският звездоброец. Той каза, че те познава. Но за друго ми бе думата. Той ми показа египетски папируси за строителство. С рисунки и подробни описания. През почивките той ми превеждаше древните текстове. Изумителни неща научих от този човек.

–           Пак лъвове! – просена Левота.

–           Да отново лъвове! – отвърна Драгомир. – Царят се носи стремително на бойна колесница. Той поразява могъщите зверове с грамадна пика. Зад колесницата се гърчат в предсмъртна агония лъвица и голям лъв. Всичко това трябваше да издялам на каменните стени.

–           Трудна работа – съгласи се Левота.

–           Но не за моята работа исках да ти разкажа, майстор Левота, – продължи каменоделеца. – Когато влязох в двореца, трябваше да премина покрай храма на Шамаш, който се извисява на хълма. Там ми показаха много от това, което е било заграбено от летния дворец на нашия цар. Видях златните и сребърни щитове. Попитах човека, който ме въведе в двореца: „Кой е направил тези чудесни щитове?“ И той ми отговори: „Направил ги е майстор Левота. Такъв майстор, казват, няма по целия бял свят. А тук ги донесъл великия цар Вонон, когато победил кушаните и похитил съкровищата в новия дворец на техния цар.“

–           Грабител със сърце на чакал, – въздъхна Левота и тихичко попита: – А нещо друго не научи ли, Драго?

–           Попитах човека, не знае ли той, каква е съдбата на този майстор: жив ли е. Той ми каза, че майсторът живее в двореца на Пакор и сам царят следи за неговата работа. Каза още, че посланиците на други страни се възхищавали на произведенията на този майстор. Тук бил и посланика на хуните. Той предложил четворка бели коне за майстора, но Пакор отказал. Царят казал, че бели коне могат да се отгледат и в пределите на Партия, но ако се лиши от изкусния майстор, то няма да има кой да прави статуи на богове, и тогава благоволението им ще напусне царските дворци и мрак ще покрие земята на партите… Ето как оценяват вашия труд, Левота! – завърши Драгомир и погали сухите, мазолести ръце на старика.

–           Ето къде били моите щитове! Колко жалко, че са станали достояние на враговете ни! Не за тях положих толкова труд… Добричкият ми Драго, ти се радваш, че жестокият партски цар е оценил толкова високо моето майсторство. На мен ми е безразлично. Не за него се старая аз, макар и да работя по негова воля, и под неговия камшик. Старая се за бедните хора. Как живеят те днес? Да и в нашата родина, на свещената земя на дедите ни, също не е леко. Погледни ръцете ми – кожата им е като коруба на костенурка. Моите очи сълзят от пламъците на пещите. В ушите си чувам постоянно звукът на наковалните. Достигнах съвършенство в майсторството си, но ето, че злобния чакал, синът на царя, извади окото ми, без да се замисли, защото за него аз съм само един жалък роб!.. А ти, каменоделецо! Ти ваеш от камъка чудеса. Под длетото ти камъка оживява, диша и се превръща в божие творение. Велико е майсторството ти, а каква е ползата ти от него? Когато спреш да работиш, ръцете ти висват от умора. Краката ти се подкосяват, едва можеш да изправиш гръбнака си… А строителят… – продължаваше Левота. – Нима и неговото е живот! Той постоянно трепери за него. Обущарят е още по-зле. Когато е гладен, той дъвче кожа, а хляб вижда само в съня си. Положението на тъкача не е по-добро. Ако не изтъче, определеното му за деня платно, бива наказван. Плачът и стенанията на трудовите хора се издига до небето и няма утешение за тях. Остава им само едно – да се молят на бога, да му принасят жертва и да очакват милостта му. Когато правя статуи на богове, аз се надявам, че всеки клетник, който принесе жертва на божеството ще бъде осенен от мир и спокойствие.

–           Прав си, – съгласи се Драгомир. – Да посветиш живота си на бедните и онеправдани хора. Аз не съм дорасъл до това. Не го виждам и у строителите. Дворците, които сме създали със собствените си ръце – всичко е за царе и жреци. Каква радост от такъв труд… А ръцете ми са станали като ластуни. И гърбът ми започва да ме боли…

–           Пийни си чиста водица, – подкани го стареца. – Такава вода не сме пили оттогава, откогато на главите ни се стовари проклятието на робството и ни превърна в жалки подобия на хора. Тази вода ми напомня за къщата ни на брега на Чая, за градината и лозето, за които се грижеше моята Кипра. Колко отдавна беше! – въздъхна Левота.

    Драгомир отпи глътка от стомната, хапна от предложеното му от стареца парче овнешко и, оживено заговори за това, което го вълнуваше, което тревожеше младата душа на каменоделеца.

–           Знаеш ли, Левота, човекът, който ми показа щитовете в храма на Шамаш, никога не те е виждал. А толкова хубаво се изказа за теб! За мен това беше удивително и аз дълго мислих за това. Ето той е парт, наш враг, а те уважава за майсторството ти. Толкова са прекрасни творбите ти, че дори и врагът не може да им устои и им се прекланя. Мисля си, че ако твоите статуи се съхранят, то хората на бъдещето ще се докоснат до душата ти.

    Левота с усмихна. Харесаха му думите на момчето.

–           Ако вратите на двореца се запазят, – каза той, – то там съм показал как нашите врагове грабеха земите ни, и човекът от бъдещето ще види това. И ще разбере колко опасен може да бъде всеки враг на неговото родно място. Така той ще направи всичко възможно да опази границите си и нашите творби ще са му от голяма полза. С мисъл за това аз се трудих над тези врати. Направих бронзови барелефи, на които са изобразени цели картини. Там отлично се виждат алчните лица на партските воини и бедните пленници, оковани в тежки пранги. Там показвам как враговете претеглят заграбените ценности, как поругават зороастрийските храмове и отнасят статуите на Буда… Много труд хвърлих, – продължаваше Левота, – не знам само, дали нещо ще се запази за потомците и дали ще ме разберат.

–           Всичко ще разберат! – отвърна уверено Драгомир. – Ето нали ние разбираме нашите предци. Наистина ние сме безсилни да уподобим, Него, нашият бог, така са ни завещали дедите, но се прекланяме пред вечния Календар, който са създали. С него ще се гордеят наследниците ни поколения след нас.

    Луната се скри зад облак, угасна и светилника, и в пълната тъмнина сънародниците мълчаливо мислеха за онова, което сгря измъчените им робски сърца. В главата на Драгомир изведнъж нахлуха картини от детството – щастливите, безгрижни дни, когато той, сина на каменоделеца Балах, бягаше из горите, къпеше се в бистрата река и ловеше птици. Стори му се, че му замириса на дим от домашното огнище, и ласкавата ръка на майка му милва къдравата му рошава главица. Колко отдавна беше това, и никога, никога нямаше да се върне това време…

–           Разкажи ми за баща ми, – помоли Драгомир Левота. – Паметта за него ми е скъпа, но когато ни разделиха бях много малък и не помня нищо.

–           Добър майстор беше, – отвърна замислено стареца. – Обичаше камъка като живо същество. Под изкусното му длето студения камък се превръщаше в птици, зверове, нежни цветя. Случвало се е да отида при него, когато работеше над украсата на царския дворец. Малкото му дворче беше докрай запълнено с парчета от различен камък. Като че е пред очите ми, седнал пред голям каменен блок. Бързо се движат длетото и чукчето. До него не се вижда никой, а той разговаря с някого. Чувам го да пита нещо. Помислих, да не би Балах да говори с някакъв дух. Прислушах се и разбрах, че не на себе си, не с дух, а с камъка, като с живо същество, майстора обменя мислите си. Поговори, поглади грапавата повърхност, а после се отдръпна, за да види как изглежда изсеченото. Едва тогава ме видя. „Харесват ли ти орлите ми?“ – попита ме той, видимо зарадван да ме види. Аз се вгледах и за мое голямо удивление те изглеждаха като живи. Струваше ми се, че всеки момент ще се откъснат от камъка и ще отлетят във висините, понесени от могъщите си крила. „Орлите ти са истински, – отвърнах аз. Ще се харесат в двореца – майсторска работа!“ Поговорихме си. А когато се готвех да си тръгна, гледам препуска към нас пъргав черноок малчуган. Беше само на седем години, а изглеждаше по-голям…

–           Аз не помня тази среща, – усмихна се Драгомир, но орлите помня. Те бяха няколко. Той дълго ги вая, докато накрая каза, че е доволен от работата си. А аз му казах: „Внимавай татко, да не отлетят орлите ти. Гледай само как размахват крила!“ – „Нека летят, – отвърна, смеейки се, татко, – мен не ми е жал за тях. Само за орленцето ми!“ И ме тупна по рамото – така добре ме плесна, че и сега помня милувката му. Той ме обичаше. Не беше богат и за работата си никога не бе получавал достойна плата. Имаше само длета, чук и парчета камъни. „Моето богатство – е Драгомир“, – казваше той на калфите си.

    Левота докосна с треперещата си ръка рамото на момчето и ласкаво каза:

–           На него дължиш дарбата си. Макар и малък ти много знаеше и можеше, когато партите те отведоха.

–           Да поназнайвах нещичко, – съгласи се Драгомир. Бях на десет години, когато взеха татко в столицата да стори ступа за новите божества на царя. Не бяха много в цялата империя такива майстори на камъка като баща ми. За нас изпратиха царски пратеници. Баща ми ме взе със себе си и ние четири дена галопирахме през планините.

    Когато пристигнахме в южната столица ни заведоха на хълма, където се строеше храмът. Там се трудеха много чуждоземни роби и свободни хора. Бяха ги довели от Бактрия, Уструшана и Балгар. Вече бяха издигнали стените. А вътре в храма имаше високи колони от базалт. На баща ми бе поверена украсата на стените и около жертвеника. И още – трябваше от розов камък да изсече големи светилници. Спомням си как се стараехме над тях с баща ми. Те се превърнаха във вълшебни цветя, а когато ги запалиха, от камъните заструиха розови лъчи.

–           В нашите планини има много различни и скъпоценни камъни, Драго.

Това са благородни камъни за скулптура. Чудесни са! А тук какво, само варовик – груб и некрасив камък.

–           Затова пък е лесно да се работи с него, – възрази Драгомир. – Не ми се иска да хвърлям толкова труд за ваятелство, като на родна земя. И там строяхме не за наши, а за чужди царе, но наши жертви поднасяхме. А тук всичко само за чуждите… Не можем да поднесем жертви на Тангра и той не ни отговаря. Така живеем, забравени от Него и животът ни е тежък.

–           Прав си Драго, – съгласи се Левота. – Той не ни чува. Пък и как да ни

чуе, когато ние с теб вече толкова години нито една жертва не сме принесли! Толкова години се трудим за жестоките царе на Партия, а не семе заработили даже и за малко агънце. Как да не ни постигат беди!

–           Честичко си мисля за това, – въздъхна Драгомир. – Той желае молитви и жертвоприношения, а какво могат да направят низвергнати роби? И все пак аз се надявам за по-светло бъдеще. Много ми се иска да узная какво ме очаква. Искам да зная какво е станало с баща ми. Останал ли е в столицата или е бил убит? В робство не е попаднал, иначе щяхме да се срещнем. Такъв изкусен майстор и да не го докарат в Ктесифон, няма как да стане, нали?

–           Така е, – кимна Левота. – Всички майстори от родината, които строяха новите храмове и ступи, попаднаха в робството на партите. Той Балах беше избухлив. Ако им се е възпротивил, то, могли са и да го убият.

–           Всичко бих дал, за да науча повече за това, което е най-скъпо на сърцето ми, – изпъшка Драгомир.

–           А защо не пробваш да избягаш? – надигна се Левота. – Отдавна ти говоря за това.

–           Така е, – размърда се и Драгомир. – Но до сега не съм се решил. Не искам да те оставя сам, скъпи ми Левота. Ти си ми единствен. Ти замени всички, които са жалили за мен и са ме обичали. Ти си този, който ме е утешавал в тежки моменти. Как мога да те оставя на чужда земя! Бях момченце, когато те срещнах тук. Толкова време измина от тогава… Ние сме свързани с веригите на дружбата и оковите на робството, как мога да ги разкъсам!

–           Но ти си млад, – възрази Левота. – Ти още можеш да поживееш на родна земя. Желая ти го от се сърце… Послушай мене стареца: бягай при първи сгоден случай. Още си здрав, а ръцете ти са златни.

    Сънародниците още дълго разговаряха. Сам кукуригането на първите петли им напомни, че трябва да се разделят.

    Вече светлееше, когато Драгомир незабелязано припълзя до колибите на робите-каменоделци. При първият вик на глашатая той беше длъжен да излезе на големия, заграден от висока стена, двор, където се събираха робите-строители.

    Още много нощи младия Драгомир посещаваше стареца, за да сменя превръзките на раните му, да го нахрани със суха питка, да му застели нова рогозка. Колко дълги нощи преминаха в разговори! Никога досега не им се бе случвало така добре да обменят мисли и преживявания.

    Драгомир замина. А пред Левота бяха цял ден и цяла нощ. Вологез му разреши да си почине, преди да започне да работи по статуята на бог Шамаш. Когато Драгомир излезе, Левота измъкна изпод постелята бронзова фигурка на алп Джил.

–           Алп на вятъра, бурята и войната, – обърна се той към Джил, – помогни на

народа ми да отмъсти за позора и нещастията, които ни постигнаха! Стовари проклятието си над потомството на Пакор!