Аз съм юк боилът на рода Себер. Целият род сме леяри. Моят дядо пък бе последния потомък от династия производители и търговци на сол – каза старецът и поглади брадата си.

– Чак сега разбирам за какво са тези огромни бамбукови тръби, които свързват кладенците със селото: те съединяват огнените кладенци с пещите! – възкликна Богатур.

– Точно така. В това село има няколко пещи, в които може да се лее бронз, но най-вече да се обработва желязната руда. Ние улавяме неприятните изпарения, които излизат изпод земята и ги запалваме, когато стигнат в основата на една от трите пещи, разположени точно зад постройката, в която се намираме.

Паламар гледаше с възхищение дядо си. Юк боил Паган говореше спокойно и с много точно подбрани думи. Всичко в благородните му обноски, както и в премерените му движения показваше наследственото му възпитание и познаване на правилата за добро поведение.

– Но как ви е дошло наум да улавяте тези изпарения, които идват изпод земята и се запалват при допир с въздуха? Откъде сте докарали тези бамбукови тръби? Бамбук не расте по тези места – попита отново канартикинът – и направи знак на Паламар, който тъкмо си отваряше устата, да замълчи и да даде възможност на дядо си да отговори на въпроса му.

– Това бе сторено от моя дядо. Заради това изоставил търговията със сол и се заел с по-доходното леене на бронз и желязо. В началото търсел солени находища… Преди да започне да се занимава с леенето на метал, родът ми добивал каменна сол: това е твърде благородно занимание, което поради голямата рядкост и изключителната ценност на получаваната сол било запазено само за главните родове. А колкото до бамбука, него го доставихме от горите на Цин.

– Искате да кажете, че вие сте копаели, за да търсите сол? – каза Богатур, вперил поглед в коравите ръце на стареца.

– Не се е налагало нито да търсим кой знае колко далеч, нито да прокопаваме дълги тунели в склоновете на планината. Щом започнем да копаем на правилното място, оказва се, че е пълно със солена вода, която направо извира оттам. Добивът се развивал изключително добре и моят дядо, копаейки все по-дълбоко и по-дълбоко, попаднал един ден на струя, която обаче не била солен разтвор, а някакво изпарение с неприятна миризма. За голямо учудване на дядо ми, това подземно изпарение се запалило от искрата, изскочила при случаен удар на бронзовата кирка върху един камък. Тогава дядо ми направил всичко възможно, за да угаси пламъците, но не успял. Няколко дни по-късно дядо ми, съсипан от борбата с огъня, се примирил, защото разбрал, че никога няма да се справи с него. Тогава му дошло на ум да използва този огън за топене на желязната руда. Бързо си направил сметката: много по-добре било да стане леяр, отколкото да добива сол. Така от производители на сол мъжете от родът ни се превърнали в леяри и ковачи. В околността има още няколко села, които са част от рода и се занимават със същото.

– Това е добре – каза Богатур.  Но е малко. Ще трябва да се построят още пещи и още ковачници. Войската ми има нужда от ризници, лъкове, стрели, саби, конски амуниции… Ако ви трябват хора, тръби или друго, само кажете и всичките ви желания ще бъдат изпълнени.

– Ще бъде сторено, ваше височество! – поклони се майсторът. – Наоколо огън и руда колкото щеш. А като споменахте за ризници и саби ние направихме една плетена ризница по крелък на колобър Дуло. Той ни показа и как да правим новите саби за конниците, защото железните палаши били тежки и неудобни. Ето вашата ризница, ваше височество – добави майстор Паган, наведе се и извади плетен метален вързоп. Разстла го на тезгяха и той се превърна в изящна плетена метална риза.

Докато Богатур я надяваше, майсторът продължи с разясненията си:
– Изплетена е според вашия ръст от 50000 заварени и изклепани стоманени халки…

В това време канартикинът вече облякъл ризницата се развъртя, приклекна, подскочи и доволен възкликна:

– Изглежда лека за метала, който е вложен в нея и е удобна за бой, защото позволява голяма подвижност на тялото, за разлика от нашите и тези, които съм виждал. Веднага започвайте да правите и други!

– Ще бъде ваше височество! Ще ги приготвяме в три размера, за да са удобни на стрелците ви. Остава само да ви изковем сабята, която заръча колобър Дуло.

– Нека бъдат четири, майстор Паган. Една за мене, една за колобър Дуло и две за двамата ми пълководци – каза канартикинът като продължаваше да се разхожда с новата придобивка.

– Те ще са много по-здрави бронзовите и от железните. Направата им е доста трудна, защото рудата се превръща в стомана само при много силен огън. Но все пак подземните изпарения ще ни дадат възможност да го направим. Смятам още утре да се заема с тази работа…

– Ще дойда да гледам! – каза Богатур весело, подскочи още веднъж с ризницата, поздрави всички в работилницата и се оттегли.

Още на другата сутрин всички – канартикин Богатур, Паламар, баща му майстор Маламир и юк боил Паган – се събраха отново пред отвора на най-голямата от всички пещи в леярната.
Въпреки всички усилия на калфите и чираците, както и на Паламар, които неуморно на смени задвижваха ковашкия мях, желязото (чугунът) побеляваше, но не можеше да се превърне в стомана.

– Огънят не е достатъчно силен. Ще се наложи да използваме най-големия от огнените кладенци. Винаги правя така, когато горещината в пещите не е достатъчно силна – каза старият майстор и ги поведе към равнината, където от земята изскачаха пламъци.

Стигнаха до най-широкия отвор. Горещината от синкавите пламъци бе непоносима. Стария леяр направи знак на сина си да сложи сред пламъците кюпа от огнеупорна глина, пълен с желязна руда, която не успяваха да разтопят.

Когато след изтичане на времето, необходимо за стопяването на желязната руда, Паган нареди да я извадят, той установи, че материалът не се е променил повече, отколкото в леярската пещ.

Значи и този път не беше успял … Изглеждаше много ядосан.

– Липсва допълнителна сила – заяви той, обзет от тегота.

– Какво искаш да кажеш? – попита Маламир.

– Сега само някое чуждо тяло, хвърлено в огнището, би ни помогнало да предизвикаме по-голяма горещина, която да ни позволи да отлеем стоманата. Това чуждо тяло е допълнителната сила.

– За какво чуждо тяло си мислиш?

– Няма точно определено тяло. Знаете ли сте историята на Херка, съпруга на леяря Илигер? Разказа ми я колобър Дуло, когато идва да поръча ризниците и сабите.

– Не, не съм – отвърна Богатур.

– По времето на Великата Арийска Империя Херка се съгласила да се хвърли в пещта на своя съпруг, за да предизвика топенето на метала, с който трябвало да се изковат сабите на принц Балах… Без нейната саможертва леярят Илигер никога нямало да успее да повиши достатъчно горещината в своята пещ и принцът щял да бъде разочарован! – добави с тъга Паган.

След последните думи на стареца Богатур отиде да помогне на Маламир и Паламар, които се опитваха да свалят колкото се може по-дълбоко в кладенеца пълната с желязна руда огнеупорна форма, но въпреки непрестанните им усилия около пламъците, които вече лижеха лицата им, металът продължаваше де съпротивлява и да не променя състоянието си.

А по-нататък нещата се развиха толкова бързо, че никой не успя да реагира.

– Добре, аз ще помогна за изковаването на оръжието, с което вие, бъдещият кан, ще създадете Велика империя! Вече съм стигнал края на живота си! Това е единственото, което съм в състояние да направя, за да може проклетият метал да промени цвета си – извика Паган, като се обърна към канартикин Богатур.

И тогава, пред слисаните погледи на всички, Паган внезапно скочи с яростен вик в пламъците през отворената паст на кладенеца. При допира с горещината, която излизаше от недрата на земята, тялото му започна да се гърчи, а миг след това се превърна в издигащ се огнен език, по-син и от бушуващите наоколо пламъци.

Внезапно леярската форма започна да помръдва над малката пещ от огнеупорна глина: металът като че потръпна, после заблестя и отведнъж се превърна в лепкава каша, която калфата трябваше само да излее пред смаяните погледи на присъстващите в съответния глинен съд, където тя образува нещо като сребристо езерце; после то на тласъци потече в четирите издълбани в пясъка улейчета, точно в желаната форма на остриетата, които трябваше да бъдат изковани.

Започна магията на превъплъщението на метала. Онова, което се нарича „сурово желязо” – тежкият, но чуплив като дърво материал – започна своя бавен процес на узряване, след който, благодарение на постепенната загуба на своите сокове, щеше да се превърне в „истинско желязо”, в стоманата, която се огъва, без да се чупи, която мигновено прекършва бронзовите остриета, с една дума – онази стомана, която ще направи вòините на Богатур непобедими.

– Изумителен човек беше този юк боил! Благодарение на неговата саможертва най-сетне ще имаме саби със стоманени остриета – възкликна канартикинът.

– Аз най-добре го разбирам. Беше стигнал до края на своя живот и искаше с тази своя възвишена постъпка да завърши достойно живота си и в същото време да бъде полезен – прошепна прочувствено синът му Маламир.

Богатур извърна потресен глава, а Паламар се втурна, с риск да се изгори, за да се увери, че вече нищо не може да бъде сторено за тялото на дядо му.

Допълнителната сила бе свършила своята работа. Сега вече трябваше да се изковат и полират стоманените остриета на сабите. След това оставаше само да се прикрепят към тях орнаментираните дръжки, за да изглеждат великолепно. Щяха да правят на парчета всички бронзови мечове, които имаха лошия късмет да се сблъскат с тях…

Саможертвата на юк боила Паган нямаше да бъде напразна.

– От тук насетне той ще бъде при бог Хурса , пред когото се прекланяше – прошепна Маламир.

Благодарение на магията, която стана в резултат на саможертвата на юк боил Паган, майстор Маламир бе изковал първите четири саби със стоманени остриета: първата за канартикин Богатур, втората за колобър Дуло, третата за багатур Бузан и четвъртата за багатур Сивин.

Големият майстор лично се бе заел да ги оформи, да ги наостри и да ги шлифова. Сега сабите бяха съвършено гладки и блестяха като огледала. После прикрепи към тях инкрустирани с нефрит златни дръжки и опита остротата на режещите им части, като неколкократно подхвърли във въздуха ефирен копринен шал, който всеки път ставаше на две, когато паднеше върху остриетата.

– Тези лезвиета от стоманата на дядо ти могат само с един удар да отрежат главата не едър като бивол човек – заяви Маламир на своя син и на канартикина, доволен от своята работа.
Една от четирите саби бе малко по-дълга и по-заострена от останалите и Маламир реши да я подари на канартикина.

– Сигурен съм, че тези четири саби са само началото на новото оръжие, което ще помогне да възстановим империята на предците ни – каза Богатур като се поклони при поемане на сабята от ръцете на майстора.

*Бог Хурса е изковал оръжието на българите, но също така е покровител на хората: „…И Тангра повелил: да вложи Хурса в хората своя огнен дъх. Така у хората се появила душата. А тя е безсмъртна. И е главното в човека…”

Бог Хурса дал на хората и уменията по рударството и ковачеството: „…Той бил неуморен ковач и пребродил цялата Земя в търсене на руда за своята ковачница. По неговите пътеки и сега хората вървят, и считат Хурса за свой покровител. Никой не може да пресече пътя на Хурса, иначе изчезва силата на оръжието му…”

Из „Сказание за дъщерята на Хана”