На разсъмване спря на седловината под Алтън тепе. Забеляза наблизо прясно окосена ливада, пусна отново на воля Бегльо, събра коджак сухо сено и полегна да изчака деня. Щом гърбът му се докосна до постелята, мирисът на дъхавите билки го упои и той потъна в дълбок сън.

Събуди го цвиленето на жребеца. Скочи от сеното и в долния край на поляната видя позната фигура.

– Добър страж имаш Милко. Рекох ти да не ходиш сам по горите, ама нейсе. Разбрах, че си ме дирил. – изрече на един дъх като за поздрав Златин и двамата братски се прегърнаха.

И преди още Милко да каже нещо, войводата продължи: Знам и за какво ме търсиш, и имам хабер за тебе. Злото ти е сторил Енибеглийския* султан. Даже се похвалил пред Казълагачкия аянин* и поискал награда за стореното, затова толкова бързо разбрах и аз. Мои доверени хора ме известиха за бабаитлъка му.

– В сърцето ме удари, неверникът, Златине. Като Го видях проснат в прахуляка ме заболя снагата, сякаш аз бях на неговото място. Снощи отново го видях насън да ме моли за помощ. Аз с пушки и пищови досега не съм се занимавал, но тази рана, която ми отвори този татарин само с кръв се затваря. Ще го изтрия от лицето на земята, та каквото ще да става!

– Тъй да бъде Милко. Но двамата ще я свършим тази работа – за по-сигурно.

Полегатите лъчи на ранното слънце прозираха през синкавата мъглица обвила като с воал Тунджа и водите и искряха като живо сребро. Върбите бяха подменили кафеникавите си премени с обкичваха зелените брегове с новите си преплетени клонки.

От пусията* си Милко виждаше добре мястото, където река Коюнбунар се вливаше в Тунджа. Бяха с уговорили със Златин да се срещнат тук и да причакат Мумуджиолу – Енибеглийския султан. На днешния ден трябвало да се яви в конака да си получи наградата за това, че бастисал портите на Гюнгюрмизята от Иридже.

Пътят от село Ени бегли слизаше по левия бряг на рекичката криволичеше между върбалаци, зашумели лескови храсталаци и се откриваше само при срещата на двете реки. После изкачваше странично Дервент баир и се спускаше към Казъл агач.

Тук под заобления чал пътят се провираше под сплетените клони на вековни буки и брести, препъваше се о дебелите им корени, стесняваше се и представляваше идеално място за внезапно нападение над всеки, който мине оттук, независимо през деня или през нощта.

Слънцето вече бе на цяла копраля* над Сакар и горската дъбрава под върха заехтя от птичи песни. Росата се вдигна и из тревата тръгнаха най-различни божи твари – буболечки, бръмбари, калинки и мравки. По цъфналия злачен килим на билото зажужаха работни пчелички. Под рехавата сянка на калината стана топло и Милко свали ямурлука и разкърши мишци. Време беше да се появи и Златин.

Милко се поизправи, застана на колене и погледна надолу към устието на Куюнбунар. В този момент на жълтия триъгълник, който се заключаваше между двете реки и зелената стена на корията се появи конник. Бялата му чалма се поклащаше ритмично в такт с бавния ход на чевеникавия кон, синята салтамарка се ветрееше, разкопчана на гърдите и само стърчащата черна цев на дълга пушка, издаваше войнствените намерения на стопанина си. Все така без да бърза, конят прекоси откритото пространство между двете реки и навлезе в гората.

– Той е душманинът му ниеден! Иде, ама Златин още го няма!? Ще се отърве поганецът! – тези мисли като вихър влетяха в главата на Милко. И той без повече да се колебае все така приведен прекоси бежешком празното място от укритието си до букака, прокрадна се до зашумения път, огледа се нагоре-надолу – от Златин и хората му нямаше и помен. Все така бързешком, но без излишно суетене, той се доближи до вековната бука прехвърлила клони над пътя и се покатери по чворестия и ствол. Успокои се едва, когато се намери на дебелия гладък клон, току над пътеката. Намеренията му бяха от ясни по-ясни. Скача върху татарина, пък каквото има да става ще става. Изглежда, че нещо е попречило на Златин и ще трябва да се оправя сам. Само да се задържеше тих и мирен на гладкото стебло, за да не може да го види друговерецът или конят му да го усети. Дано и Бегльо като усети чуждият кон не изцвили и да ме издаде! Къде ли се бави келемето му с келеме? Да не е спрял на сянка да си почине? Дали от напрежението или от топлото време, но целият се обливаше в студена пот, която се стичаше по лицето, гърба, мокреше буковата кора под дланите му и всеки миг можеше да се струполи долу. Минутите се нижеха в напрегнато очакване, а Милко не изпускаше от поглед тъмния отвор на пътеката на един хвърлей от прикритието му. Най-после нещо белна в сплетения клонак и след миг запенената от стръмното глава на коня се измъкна на светло. Всичко стана много-бързо. Милко напрегна мускули отскочи от клона и във въздуха прихвана ездача през раменете и го събори от коня на земята. Сключи ръце под гъжвата и опря коляно о гърдите на жертвата.

– Вай, Аллах, вай Гюнгюрмез, вай ниня – джи-и-и-н*! – изпъшка Мумуджиолу и забели очи.

Милко не бе усетил как бе измъкнал с дясната си ръка ножа, който държеше затъкнат в навущата на десния си крак. И сега синкавото му лезвие бе току над очите на татарина. Но в този момент нещо топло обля лявото му коляно, което бе притиснал о слабините на поразника. Все така върху татарина, ръката му омекна и той върна ножа на мястото му, изправи се, а отпуснатото тяло остана да лежи напреко на горския път. Тогава забеляза тъмното петно на шалварите под слабините, а когато погледна към лъсналата като гледжосана, бръсната глава, от тесните цепки гледаха две мънички, безумни очички.

– Клетият, какво му дойде до главата! – въздъхна Милко, сякаш до преди малко не се канеше да трепе този злодей душегубец. При вида на това жалко подобие на човек, вкоравеното му сърце се смекчи и той се приближи до кончето на татарина, хвана повода му и го докара при стопанина му. Две огромни дисаги висяха пред седлото.

– Голяма награда ще да очаквал проклетникът му ниеден, затова са толкова големи и дисагите, с които е тръгнал към аянина. – Добре ще стигнеш края на пътя си, Мумуджиолу! – изрече през зъби Милко и бръкна в едната от тях. – Аха-а-а, това е май примката, с която си съборил Лъвчето! И Милко измъкна дълго въже от торбата. – Приготвил си го и то добре ще ти послужи
сега, проклетнико.

Свали пушката, измъкна от пояса ножа и пищова, разкопча силяха* и ги остави встрани от пътя. Вдигна несъпротивляващото се тяло, постави на главата му отърколилата се чалма и като дете го вдигна на седлото. Направи примка с въжето, обхвана кръста на „ездача” и здраво го завърза за седлото. Свали юздата от главата на коня, отдръпна се крачка назад и останал доволен от работата си, плесна с края на юздечката добичето по десния бут:

– Дий конче! Добър ти път Мумуджиолу! И много му здраве на Казъл агачкия аянин от мен, Милко Гюнгюрмеза!

Конят в ситен тръс се запрепъва нагоре по стръмния път, а фигурата на татарина, клатейки се одобрително, потъна в зеления клонак.

Милко тъкмо пресичаше билото на баира, за да стигне до спънатия* Бегльо и някъде изотдолу се чу гърмеж. Той клека, стаи се в тревата, но нови изстрели не последваха.

Тъкмо прибираше трофейното оръжие и пред него, като от тревата изникна Златин.

– Пфу, какво пекло! Каква е тази пушка, пък и пищов? Май нафиле* се оказа оръжието ти, Милко. Аз му видях сметката на татарина.

– Ти ли гърмя преди малко?

– Че кой друг! Гръмнах го от упор с ей тая душегубница! – и Златин размаха голямото шишане в десницата си. – Конят му се уплаши и отпраши надолу към Казъл агач.

– А ти защо не дойде овреме, както се бяхме сговорили? – обърна се Милко към воеводата, докато сваляше букаите на Бегльо.

– Като пресичахме река Дар кая ни сгащи потеря. Другарите ми се пръснаха кой къде види, а аз отърчах насам. Сега ще ходя да ги диря.