Слънцето захождаше над Кутлубей*. Облаци прах висяха над четирите краища на селото и чертаеха пътя на прибиращите се от паша сюрии* едър и дребен рогат добитък. Нестройният звън на хлопатари и чанове, приглушаван от време на време от блеене и мучене като вълна заливаше притихналите махали. От североизток  “Кара даа” и “Саръ баир”, извили тъмни гористи вежди с учудване наблюдаваха ранното прибиране на стоката от къра.

Дунанмата от голямото мурабе* на лето 1877 беше преминала, без този път да остави дълбоки следи тук и животът по тия краища си вървеше все така по старому – само на мястото на избягалият мидюрин сега седеше кмет.

Кърската работа беше привършила, житото прибрано и по стар обичай по-първите местни турци предвождани от Ибрямоолу поискаха дозволение от кмета по тяхному да отпразнуват берекетлията година. Той не им отказа – само нареди празненствата да се проведат на мегдана до “Чукур чешме”, вместо на “Голямата чаршия”, където се провеждаха през турско време.

Хорото беше разпуснато. Нагиздените ергени и моми още бършеха потни лица, когато от горния сокак се проточи пъстра, многолюдска процесия: зурнаджии и тъпанджии вървяха начело; след тях тежко пристъпваха правоверните от махалите “Голяма” и “Нова джамии”; татарите от татарската махала и накрая циганите. Воят и думканията, които съпровождаха тълпата се вляха заедно с нея в широкото пространство на мегдана и  заредиха околното пространство с трепетно възбуждение. Българите по навик се отдръпнаха в източния край, към страната на хана до чешмата и откриха алая*. Той представляваше кръгло бунище с диаметър шест аршина* – равната му горна част беше извисена на три аршина от земята, говеждият тор и сламата, от които беше издигнат, бяха степани като кирпич.

Заприпкаха слуги и запостилаха само на два лакътя от алая плъстени климчета. На тях чинно се разположиха, както преди, имотните турци. Зад тях се изправиха тъмните силуети на пребулени с фереджета* ханъми. Дечурлига с пъстри шалвари и червени фесчета трополяха около тях. Задимяха чубуци, затракаха броеници.

Някъде изотзад зурните отново писнаха. Отговориха  им бурузани* и тюмбелеци*. Дългоочакваните борби започнаха. Една след друга на алая излизаха двойките пехлевани, сплитаха мишци и след това – къде заедно, къде един по един с премятане или със суркане напускаха – мястото за преборване. Бяха млади, неопитни и все нетукашни. Тълпата нетърпеливо бучеше в очакване на башовете*.

Накрая дойде и техният ред. От зеления килим до чалмалия турчин се изстъпи страшилището на Делиормана – Хасан Пехливан – три лакти на ръст. Каспети стягаха слабините и бедрата му.

Българите се скупчиха около пармаклъка* на хана и само ръкавите на ханджийката се белееха над  купчината от сиви аби и калпаци.

Зурните неистово писнаха. Тълпата възбудено се залюля, а пехливанинът пристъпи към тенекията със шарлагана*, наведе се с привично движение, вкара първо дясното си ръчище в отворения съд, после лявото и с отмерени движения започна да втрива в огромното си тъмно туловище мазната течност. Полегатите лъчи на залязващото слънце се отразяваха в блестящата космата плът и и придаваха бакърен оттенък, сякаш гиганта беше надянал медни доспехи. Намазал и босите си ноги, баш -пехливанът се покачи и застана разкрачен, скръстил ръце на гърдите си в южния край на алая. Бръснатото му теме лъщеше заплашително като шлемът на библейския Голиат. Цялата му огромна фигура излъчваше едновременно надменно предизвикателство и вековна, тъмна, притаена мощ. Още по страховита беше сянката му на белосаната стена на хана. Тя послушно повтаряше всяко едно негово движение от началото до края на борбата, тъпчейки по приведените гърбове на  българите.

Бурузаните и тръбите замлъкнаха. Тръпна тишина похлупи мегдана. За първи път от българската страна излезе селският телалин* и със  сипкав, продран от притеснение глас, обяви:

– Има ли някой да излезе срещу Хасан Пехливан?!

Турците макар и сдържано, доволно се размърдаха. Благообразните лица на първите им хора изглеждаха невъзмутимо спокойни, тежките кехлибарени зърна на броениците им премерено се движеха в кръг и сякаш повтаряха: “Макар и победени ние пак сме тук и пак сме по-силни от вас, страхливи гяури!”

Слисаните селяни повдигнаха глави към кмета, който седеше на трикрако столче на открития чардак на хана. Свикнали бяха с мидюрина и сега притеснените им погледи прескачаха като подплашени ту към побелялата му глава, ту към чалмите на агаларите* и грамадната снага на бореца… Възрастния човек се изправи и ръкавите на преметната на раменете му антерия клюмнаха като уморени крила. Синият му поглед за последен път обходи множеството от сведени глави.

Тогава някъде изотдире, откъм чешмата се появи момък – пристъпваше леко и напето. В походката му пулсираше гъвкавостта на млад хищник. Широките му плещи говореха, че вече е познал коравата ръкохватка на ралото, пъргавите нозе издаваха безкрайните надпрепусквания с бикове и атове – денем и нощем в опазване стоката на баща му по гори и ливади. Хората неволно се отдръпнаха и му сториха път. Делията застана пред пармаклията чардак, повдигна глава нагоре, сне калпачето си и придържайки го на гърдите си, обърна се към кмета:

– Тете, нека ида аз!?

Русият перчем стърчеше предизвикателно,  синьозелените  очи изпускаха златисти искрици, а горната му устна с едва забележими руси мустачки се повдигна в подкупваща усмивка.

– Бате недей! – жената с белите ръкави, която беше застанала на втората пречка по стълбата на чардака, вдигна умолително ръце. – Ще убие детето, …поразникът му ниеден! – гласът и се прекърши на последната дума, срещнала твърдия поглед на брат си. 

Благообразният старецът кимна с глава и когато момчето се обърна и тръгна с твърда стъпка към алая, той го прекръсти:  “Господ напред и ти подире, сине!” – промълвиха устните  под засуканите му нагоре бели мустаци.

Турската музика отново гръмна. Посинелите бузи на музикантите се издуваха до пръсване, чалмите отново щръкнаха, предвкусвайки бързата разправа на пехливана с това наперено гяурче.

Чилията* се изстъпи до алая, дигна ръка и без да шавне с тялото си, заповяда:

– Дайте на момчето кожени каспети*!

– Оставете се от тая грижа, не искам да си цапам снагата. Пък и така с

потурите ще ми е по-леко, възпротиви се младият борец, докато разпасваше аления си пояс.

Червендалестата жена, която изглежда беше негова роднина, сега беше до него. В лявата си ръка стискаше рязаното му калпаче, на нея беше преметнала  везаният му елек, върху който сложи и пояса, пое вълнените чорапи и кундурите и се върна на стълбата пред хана.

Момчето засука дългите ръкави на бялата си риза, пристегна учкура на бозавите си потури, запретна крачолите им и чевръсто скочи на алая -направо срещу противника си.

Чалмалиите ревнаха. Българите се за споглеждаха някак гузно един друг, някои обръщаха гръб на сборището и крадешком се кръстеха. Толкова по детински крехка им се струваше  фигурата на техния борец, че предварително го бяха отписали от борбата и само трепетно очакваха да не ги споходи най-лошото.

Чилията даде знак, борците се разстъпиха и потупаха плещи. Борбата започна неравно и обещаваше да бъде жестока. Хасан Пехливан изгледа надменно и презрително момчурляка пред себе си, сякаш той не съществуваше, зае центъра на кръга и тръгна към противника си. Младият борец закръжи около него. И за непосветените стана ясно, че ще се опита да измори бавно подвижния гигант, но никой не се наемаше дори и да помисли как ще стане това. Затова сърцата на всички негови съселяни тръпнеха в уплах и очакване. Все повече ставаше ясно, че момчето не е професионален борец и не познава грубите движения, силовите чалъми и няма да отиде на захват, но продължаваше да дразни турчина с лекотата на хоровод. Леко и плавно, с неочаквани движения избягваше захвата на огромните, мазни юмручища. Този танц все пак трябваше да има край. И той почти настъпи. Преследвайки неуловимата бяла риза, Хасан Пехливан най-после успя да скъси дистанцията, но вместо да сграбчи и смачка в прегръдките си противника, дясната му ръка се изстреля напред и огромният, колкото главата на коч юмрук, попадна в целта. Момчето политна назад.

– Машал-а-а-ах! – избухна като летен гръм тълпата около борците.

– Петре, убиха детето! – гласът на ханджийката се изгуби в тържествуващия рев на правоверните.

Поваленият борец се изправи, сякаш нищо не се беше случило – само алена струйка кръв се стичаше от носа му, капеше от брадата и скоро гърдите и предницата на ризата му се обагри в червено. Публиката подлудя, зурните завиха, тюмбелеците подлудяха, предвкусвайки скорошния край на гяурина.

Пехливанинът отново тръгна в атака. Младият мъж рисковано се изтегли почти до ръба на алая в очакване на поредната атака. Наумил си нещо, леко се сниши и приклекна, а огромното ръчище, отново потърсило главата му, премина над нея и тежкото туловището я последва. Повдигнатата и обърната лява длан на момчето, цялата в прах и нечистотии, попаднамалко под адамовата ябълка на страшилището, а дясната се стрелна към слабините и натисна по посока на движението  на мазната, космата плът –   миг и страшният до преди малко Хасан Пехливан полетя във въздуха и пльосна по корем в прахуляка, току пред чибуците на смаяните турци.

Огромната му сянка го последва, изчезна от стената и гузно се сви под него.

Музиките секнаха, огромният тъпан замлъкна. Пехливанинът бавно се повдигна на лакти, после се изправи на колене. Мазните му гърди и корем  бяха набити с прах и свинска тор, приличаше на току-що излязъл от локвата шопар. Страшните му до преди малко очи гледаха объркано и уплашено като животно хванато в капан.

В това време победителят  вдигна ръка и на четири страни поздрави множеството. Бялото на ризата му сякаш пулсираше и привличаше погледите на всички – българи и гърци, турци, татари и цигани. Настана всеобщо смущение. Българите вкупом тръгнаха към алая, обградиха го и радостно закрещяха, калпаци полетяха във въздуха.

– Аферим, чорбаджи Петре! – обърна се Ибрямоолу към кмета. – Ербап и чалъмлия  ти е момчето. Машалла, Чакър* пехливан,  халал да ти е данакът* – обърна се той към слезлия от тепиха борец.

-Защо спряхте, бе? – обърна се ханджийката към музикантите. – Свирете!

 Зурнаджиите се спогледаха и наведоха глави – не знаеха да свирят по български пък и от незапомнени времена след борбите хоро не се играеше, тогава празнуваше “башът”, а той винаги е бил турчин. Тогава писна гайдата, кавалът догони кръшната мелодия, плътният му меден зов я свали на земята и скоро буйно хоро се изви около опустелия алай. Хорото водеше Чакър пехливан, до него люшкаха изправени снаги негови акрани, хванали в левите си ръце белите тестемели на напетите козлуджански* моми – срамотно беше да хванеш на хорото мома за ръката. Отначало тихо, а постепенно все по уверено  към игривия ритъм на гайдата и кавала се присъединиха отмерените удари на големия тъпан. Общо веселие заля мегдана.

В този момент нещо ново се появи над селото, то освети лицата, смесената мелодия мигом го улови и промуши през залостените врати и на най-крайната колиба на Ясаците* –  едно местно ергенче беше сътворило чудо-невиждано, беше се опряло на най-силния турски баш-пехливанин и бе победило. Може би след време, щяха да го последват и други? Кой знае!!!

Дълго из цялата бивша Козлуджанска кааза щеше да се говори за мъжеството и майсторския чалъм на пъстроокия борец: българите с нескрита гордост; турците – с уважение; гърците – със смесени чувства; татарите – с тъмен пламък в цепките на черните, дръпнати очи.

  *Агалари – чорбаджии.

  *Алай – място за провеждане на свободни борби.

 *Аршин  /лакът/ – турска мярка за дължина равна на 68.75 см.

 *Баш – главен, пръв и най-силен борец.

 *Бурузан – източен духов музикален инструмент.

*Данак – поотрасло и отбито от бозаене теле.

*Зурна – източен духов инструмент, дошъл по нашите земи с нашествието на турците. Характерен със пронизителен, агресивен и зловещ звук. Използван във войската заедно с тъпана за всяване на паника у противника. Векове е подтискал местните: кавал, гайда и гъдулка.

 *Каспети – кожени гащи до коленете.

*Козлуджанки – днес суворововчанки.

  *Мурабе – война.

  *Пармаклък – дървен парапет.

  *Сюрия – стадо.

  *Телалин – глашатай.

  *Тюмбелеци – големи басови звънци.

*Фередже – широка кадънска дреха или наметало през главата.

 *Чакър – в случая мъж със синьо-зелени очи (пъстороок).

*Чилия – разпоредител.

  *Шарлаган – нерафинирано олио.

  *Ясаците – махала в село Козлуджа (днес гр.Суворово).