Всички свободни от работа мъже се бяха събрали около обширна поляна заградена с висока дървена ограда. Там бяха пуснати на воля стотина млади коня, които неотдавна бяха обяздени.

Хората се тълпяха около оградата и тихо разговаряха, обсъждайки достойнствата на този или онзи кон, поглеждайки от време на време към страната на главния коняр – кривокрак широкоплещест старец. Днес предстоеше да бъдат проверени със стрелба от лък – последния и най-важен етап от обучението им като бойни коне. Затова главният коняр беше привидно спокоен и почти не разговаряше с помощниците си. Всички чакаха появяването на кавкан Булгар, за да започнат проверката.

Накрая Булгар пристигна, съпровождан от чиготите си и дъщеря си Тамира. Всички бяха облечени с кожени брони с метални токи на гърдите. Като скочи от седлото кавканът дълго разглежда конете с присвит поглед.

– Стрела! – едва мърдайки устни, поиска той, и главният коняр веднага му подаде предварително приготвена стрела с тъп, дървен накрайник, вместо острие.

Кавканът старателно се прицели и стреля в сив кон, който спокойно пощипваше рехавата тревица. Кратък, съскащ звук прониза въздуха и в този миг сивият кон рязко отскочи встрани, като избегна стрелата. Познатият звук накара и другите коне да наострят уши. Те вдигнаха глави и чувствителните им ноздри и уши се раздвижиха, търсейки източника на опасност.

Булгар поиска пълен колчан и с поразителна бързина запозна да изстрелва стрела след стрела. Табунът се раздвижи, конете уплашено се мятаха встрани, бутайки се един друг, но нито една от дванадесетте стрели не попадна в целта. Главният коняр облекчено поглади бялата си брада: конете чувстваха приближаването на стрелата не само с ушите, но сякаш и с кожата си – такъв кон вече е готов да спаси живота на стопанина си в бой.

Кавканът отново придирчиво огледа конете и заповяда да хванат дорестия жребец с бялата ивица на муцуната.

– Качвай се! – кимна той на дъщеря си, когато коня беше хванат, заюзден и изведен от заграждението.

Тамира изпълни заповедта на баща си и подкара жребеца встрани от оградата. Булгар чакаше с готов за стрелба лък с бойна стрела. Подобно изпитание не беше за първи път за стария коняр, но за първи път на проверявания кон, кавканът поставяше собствената си дъщеря. Конярят се вкамени, стискайки в юмрук сивата си брада. Забележимо изсветляха смуглите лица на подчинените му.

Чиготите, които до този момент шумно спореха помежду си се приближиха до господаря си. В същото време Тамира беше успяла да се отдалечи на повече от изстрел разстояние и обръщайки коня се понесе обратно в галоп. Когато разстоянието между тях и застиналите вòини се съкрати до половин изстрел, Булгар вдигна лъка и внимателно се прицели в блестящата защитна пластина на гърдите на дъщеря си и пусна тетивата. Измина миг, който се стори на присъстващите непоносимо дълъг. Конят все така се приближаваше, неизменявайки посоката на движението си, а Тамира, държейки се за гривата, бавно започна да се отпуска встрани. Конниците се хвърлиха срещу им и, хващайки юздата на дорестия жребец, свалиха ранената девойка от седлото. Вперил немигащ поглед, към тях тръгна и кавканът. Множеството, което се бе струпало около коня, се разстъпи, избягвайки погледа му.

Тамира лежеше на тревата, като се опитваше да с усмихне, но треперещите ù устни не я слушаха. В очите ù, които се бяха окръглили от болката, се четеше страх. При вида на баща си тя се опита да се повдигне.

– Лежи! – хрипливо каза Булгар, скачайки от коня.

Настръхналото черно оперение на стрелата стърчеше от дясната страна на гърдите. Тя беше попаднала в цепнатината между защитните плочки, пробила дебелата кожена броня и проникнала в тялото малко над гръдта.

Като стар вòин кавканът веднага разбра, че раната не е смъртоносна.

– Лежи! – повтори той и като хвана стрелата, с рязко движение я извади от тялото. Без да обръща внимание на бликналата кръв, Булгар свали бронята от дъщеря си, извади от пояса си кутийка с лепкава смес от мас на мармот и кръвоспиращи треви и намаза раната.

– Отведете я вкъщи – тихо се разпореди той като застана на колене и потърси с поглед главния коняр.

Наобиколилите го замряха в очакване да излее гнева си. Главният коняр смутено тъпчеше на едно място на няколко крачки от него. Без да свежда погледа си от него, Булгар взе стрелата, която извади от гърдите на Тамира.

– Ако конете ти не умеят да избягват стрелите, то, може би ти самият ще ни покажеш как се прави! – прогърмя сред мъртвата тишина гласът на кавкана.

На всички беше ясно, че кавканът е прав: да се изпращат в бой необучени коне е непростимо и наказанието е едно – смърт. Това добре разбираше и конярят. Но тук се намеси Тамира.

– Татко! – с тих глас се обади тя. – Аз съм виновна, забравих, че трябва да отпусна поводите!

Дълбоката, гробовна тишина, като че ли зазвъня от напрежение. Сега случилото се обърна в съвсем различна светлина: ако девойката наистина е държала юздите в момента на изстрела, то конят се е подчинил на волята ù и не се е отклонил, за да избегне стрелата.

Булгар бавно отпусна лъка и се обърна към дъщеря си.

– Истина ли е?

Тамара кимна и безсилно се отпусна в ръцете на чиготите.

Кавканът повика с ръка старият коняр и, когато той се приближи, властно заповяда:

– Качвай се на коня!

И отново всичко се повтори: като направи голям кръг, дорестият жребец отново се понесе към Булгар, а кавканът пак опъна лъка, като се целеше точно в конника, но този път конят, улавяйки свистенето на стрелата, рязко се хвърли встрани, и стрелата прелетя край тях.

– Виновна е дъщеря ми – каза Булгар на приближилия го коняр и след като помълча малко, спокойно се разпореди:  Докарайте следващите сто коня!

Проверката на конете продължи до късно вечерта. Когато на свечеряване се върна в двореца, му доложиха, че го очаква пратеник.

– Откъде е? – навъсено попита кавканът.

– Не казва – отвърнаха чиготите.

„Сигурно е от двора на кана”, реши Булгар и, хвърляйки поводите на коня в ръцете на коняря каза:

– Нека чака! А как е Тамира? – и като разбра, че дъщеря му спокойно спи, той разпореди да поднесат вечерята.

Като въздъхна облегчено Булгар свали тежкия колан, бронята и остана само по кожени панталони и контош . Проживените на тази неспокойна земя повече от шест десетилетия, напомняха за себе си – болките от старите рани гризяха ставите, непозната слабост като мъгла обгръщаше тялото и премрежваше погледа. Отново си спомни как го посрещна Алана. В погледа ù не се четеше укор, но пребледнялото ù лице, сведените рамене сякаш казваха: „Защо, защо посегна на най-скъпото – единственото ни дете?”. За кавкана това беше въпрос на чест и на дълг. Знаеше, че и тя го разбира. Но някъде дълбоко в него, пък сигурно и в нея, като мъничко червейче парлива мисъл глождеше сърцето му – „ами, ако ударът беше смъртоносен?! Щяхте да останете съвсем сами”. Така беше наистина. Дуло вече не се задържаше в двореца. През повечето време прекарваше в Храма на знанието или обикаляше държавата да проповядва Тенгриянска вяра сред отдалечените хунски родове. С Богатур беше по-сложно. Баща му го изпрати като заложник и Алана, Тамира и Модра си изплакаха очите по него. Сега се върна, но пак е далече и това, което вършеше никак не му се нравеше. „Но те и двамата не са твои синове” , отново се размърда червейчето.

Булгар отпъди налегналите го тъмни мисли, хапна надве-натри и повика слугите да приберат масата. Вече предвкусваше отпускането в топлата вода, когато чиготът му напомни за пратеника.

– Добре, въведи го – неохотно каза той.

Чиготът въведе пратеника и като добави в камината две цепеници мълчаливо се оттегли.

– Кана таркан Лабас, предводител на рода Боян, изпраща привет и пожелание за добро здраве на кавкан Булгар!

Като чу името на юк боила, кавканът се сепна. „Най-накрая!”, мярна се в главата му. „Нима… се почна?”

Пратеникът стоеше на прага в почитателна поза и очакваше разрешение да продължи. Обаче, въпреки неговото нетърпение, Булгар не бързаше, защото не му прилягаше на положението да бъде припрян. След като прецени, че е дошло време той даде знак: „Говори!”.

– Канът таркан Лабас, предводител на рода Боян, очаква кавкан Булгар в табора на кан Дорбар.

– Това ли е всичко?

– Всичко. Канът таркан Лабас каза, че това е достатъчно.

– Добре.

С леко кимване на главата кавканът освободи пратеника и плесна с ръце, за да повика стоящия до вратата чигот.

– Утре тръгвам за табора на кана – каза той на влезлия воин.  С мен ще тръгнат стотните за охрана. Нека бъдат готови!.

Таборът на кана напомняше на обкръжен от врага военен лагер, тъй като в пръстен го обхващаха плътно поставени една до друга големи покрити талиги. Вътре имаше още един кръг образуван от шатрите на Дорбар. Те бяха разположени на равни интервали, на разстояние по-малко от петдесет крачки, една от друга и около тях се разхождаха стражници и горяха огньове. На широкото пространство извън това двойно ограждение сякаш обсадили табора се бяха разположили шатрите и талигите на пристигналите юк боили.

За големия есенен лов, организиран от кана и по-рано пристигаха много водачи на родове, но сега се бяха събрали всички глави на двадесет и четирите рода на степната държава на хуните. Чувстваше се твърдата ръка на Лабас, който употреби власт и връзки, за да ги събере. На Съвета след завършване на лова той беше решил да действа решително и на всяка цена да изтръгне от кана и юк боилите съгласие за война. Той считаше, че времето е настъпило.

Булгар се учуди колко много се бе променил за последните години някога безгрижният кана таркан. Лабас беше трезвен, язвително весел и внимателен. Той беше дошъл с няколкохилядна войска и също беше обградил своя стан с талиги, под които лежаха вързани вълкодави, а наоколо се разхождаха стражници.

– Струва ми се, че пропуснахте много като се изолирахте в Бугур – усмихвайки се каза той, когато двамата след задължителните приветствия приседнаха на ниски трикраки столчета.  Година след като напуснахме нашите обиталища и дойдохме тук, при нас започнаха да се появяват бежанци от Цин. Повечето от тях умираха от глад и жажда сред Великата степ, много бяха разкъсвани от диви зверове. Тези, които все пак достигаха до нас, бяха едва живи. Нашите хора не бяха добре настроени срещу тях, но аз забраних да бъдат убивани. Виках ги при мен и разговарях с тях. Искаше ми се да знам, защо идват при нас в земите на враговете си. Те разказваха, колко страшен е станал животът в цинската държава. Гладът ги заставял да ядат човешко месо.

Булгар разбиращо поклати глава, но не каза нищо.

– И това не е всичко – продължи Лабас. – От бегълците научих, че императорът продължавал да строи Дългата стена.

– Знам за това – измърмори Булгар.

– Аз отначало не повярвах – каза Лабас и мрачно се начумери. – Но нашите конни патрули потвърдиха, че върховете и склоновете на планините на юг от Великата степ се почернели от хора, които строят стени и кули, че през нощите на планините горят хиляди огньове, че воплите и стоновете на умиращите се чуват далеч наоколо. За строителството на стената са привлечени петдесет хиляди души от вòините на Мън Тиен и безчислено много затворници и пленници. Умиращите нямат брой, труповете полагат направо в стената, а в замяна пристигат нови хиляди от южните провинции.

– Кажи ми – нетърпеливо го прекъсна Булгар, – а нашите… земите на Великия Ордос, и те ли?

– Да! – блеснаха очите на кана таркана. – Но ние…

– Не разбирам едно – в гласа на Булгар прозвуча откровено изумление, – как цинците имат намерение да отбраняват стена, която ще се простира на десет хиляди ли? Нали стена без вòини не може да служи като препятствие.

– И аз това казвам! – рече Лабас в яда си така удари столчето с юмрук, че едва не го строши.  Такова укрепление без отбраняващи го войски нищо не струва. На тази безкрайна стена се нужни безкрайно много вòини, а откъде ще ги вземе императорът и с какво ще ги храни?

Булгар разтърси рамене и рязко смени темата:

– Кана таркан Лабас, ти си убедил кана да събере всички юк боили без изключение. На Съвета, ти, ще настояваш за война с Цин за връщане на нашите земи.

– Ще започнем през пролетта на следващата година – мигновено се разгорещи Лабас.  По това време е по-леко да се премине през Великата степ.

– Да, но уверен ли си, че наистина е дошло време?

Вместо отговор Лабас силно плесна с ръце и тихо разпореди нещо на чигота, който веднага хукна нанякъде. После се обърна към кавкана.

– Отговарям: сигурен! Сега в това ще се убедите и вие.

Булгар сплете възлестите си пръсти на корема и като че ли потъна в дрямка. От постоянното недоспиване лицето му изглеждаше посърнало и едновременно с това недоволно. „Е-е, не е това предишният Булгар”, с неудовлетворение помисли Лабас. „Изглежда освен почивка, на него сега не му нужно нищо друго. Жалко… На Съвета болшинството се вслушват в неговото мнение…”.

– Сега ще доведат един човек – сухо каза канът таркана, започвайки да изпитва смътно раздразнение.  Той е от тези…, от изменниците. Преди десет дни нашите конни патрули го открили в степта на границата с юечжите. Бил толкова слаб, че не можел да говори. Сега му е малко по-добре…

В този момент завесата се отметна и в шатрата побутван от чигота, с неуверена походка, покланяйки се влезе изнемощял човек. Беше бос, облечен в продран памучен халат, който така и не успяваше за загърне.

Известно време цари неловко мълчание.

– Разкажи за себе си. Всичко разкажи! – лениво пророни най-накрая Лабас, не гледайки към влезлия.

– Великодушни господарю – с поклон отвърна странникът, – казвам се Сяо Бун. Някога бях баща на многолюдно семейство в двора на дзинския ван Джао Джън…

– Който след това се нарече Цин Шъхуан-ди – ехидно се усмихна Лабас.

Булгар мълчаливо кимна.

– В двора на ван Джао Джън – бързо продължи Сяо, като че ли се боеше, че няма да му дадат възможност да се доизкаже, – бях удостоен с длъжността бо-ши почетен учител и тълковател на книгите на божествения Кун-цзъ . А после… – той тъжно се усмихна, – после аз се понесох като изсъхнал лист, както писа великият Цай Юан …

– Говори по-ясно! – недоволно го прекъсна Лабас. – Ти да не си разузнавач?

– Три пъти, три пъти и още три пъти се покланям пред стъпалата на великодушния господар – побърза да отговори Сяо, заставайки на колене и многократно покланяйки се.  Какъв разузнавач мога да бъда аз, когато в грохналото ми тяло не е останала и капка сила, и животът ми е към края си. Но ако не ми вярвате, то заповядайте да ми отсекат главата.

– Къде си научил езика ни? – леко накланяйки се към него, попита Булгар.

– В Сянян, по бреговете на река Вейхъ, където имаше пленени хуни. От тях научих езика ви. На хуните у нас казван хун-ну, което означава „зъл пленник”, може би, защото са непокорни и опърничави. А вашият народ понякога наричаме „небесни горделивци”… Освен това аз знам езика на кяните, жуните, юечжите, дунху, усуните …

– Разузнавач! – промърмори Лабас.

– О, не, великодушни господарю! – горещо възрази Сяо. Любознателност, само тя, любознателността ме подтикваше…

Булгар махна с ръка и го прекъсна.

– Какво те доведе в нашите земи?

– О, мъдри господарю! – отвърна Сяо, кланяйки се този път към страната на Булгар. – Три пъти… – но, забелязал нетърпеливия поглед, хвърлен от кавкана, се прекъсна и заговори бързо, бързо: – Причина за това бяха ужасни събития. Случи се така: първият министър Ли Съ написа доклад до императора, в който се казваше, че трябва да се забрани учението на древните мъдреци, а книгите им да се изгорят, защото книгите били проводник на критиката. Защото книгите внушавали съмнение в умовете на онези, които ги четели. Книгите били маята за народните брожения, подкопаващи устоите на държавата. „Тълкователите и почитателите на Кун-цзъ разсъждават за древността, за да хулят съвремието”, убеждавал императора Ли Съ. „Хора, които желаят да се учат нека да го направят при вашите чиновници”. Императорът му повярва и започна изгарянето на древните книги, а тези, които ги съхраняваха изпратиха на каторга и даже ги заравяха живи. „Книгите в огъня, а мъдреците – в ямата!”, такава, казват, била заповедта на императора…

Булгар изведнъж се сепна и Сяо изплашено млъкна.

– Кана таркане! – рече кавканът и рязко вдигна ръка към Лабас. – Кана таркане, струва ми се, че най-после разбрах каква е истинската причина за построяване на Дългата стена: не знам дали ще ни спре тя, когато решим да си върнем Великия Ордос, но за жителите на Поднебесната империя тя е тази, която не им дава да избегнат гнева на своя император!. Ето как може всичко да се преиначи – защитните съоръжения да се превърнат в затворнически стени, а свещената земя на предците ни, да бъде поругана…

Лабас малко озадачено погледна кавкана, обаче си замълча. Булгар нещо измърмори под носа си и кимна към Сяо:

– Продължавай!

– От проверени хора научих – продължи своя разказ Сяо, поглеждайки умолително от време на време към Булгар, – че всички известни мъдреци и техните ученици, всичко четиристотин и шестдесет души, били закопани живи. Аз също притежавах някои от редките съчинения на Кун-цзъ и много исках да ги запазя, затова не ги предадох в установения тридесетдневен срок. Хванаха ме… Императорът ме познаваше още от времето, когато като дванадесетгодишен стана цински ван, и затова ме пощади. Но постъпките на малкия човек в Поднебесната империя не остават безнаказани, и трима от моите синове бяха откарани в каторга. Такава се оказа милостта на императора.

Тук гласът на Сяо се прекъсна, костеливото му, едва прикрито с дрипи тяло се разтресе и старецът се разрида.

Лабас гледаше ставащото хладно и безучастно – бедите в страна на врага не го трогваха и въпреки това той, канът таркана и водач на рода Боян, не можеше да се унизи да злорадства над чуждата мъка. Булгар също седеше намръщен, начумерен и от време на време тъжно поклащаше глава.

– О, по-добре и мен да бяха закопали тогава! – изфъфли накрая Сяо, като избърса очите си с мръсния ръкав на халата.  Аз все пак бях бо-ши и учех децата на придворните чиновници да държат в ръка четчица за писане. Стараех се да угодя на всички, надявах се с усърдие и благонравие да получа помилване за децата си… После императорът тръгна на голямо пътешествие из страната. Той посети областите Хуейцзи, Юнмън, Лан и Цзи. А в края на едно горещо лято, докато беше в Дунин, той се разболя тежко и разбра, че краят му наближава. Веднага там отидоха първият министър Ли Съ и генерал Джао Гао, а неговият по-голям син Фу Су през това време инспектирал армията на Мън Тиен…

При споменаване името на пълководеца Мън Тиен лицето на Лабас се изкриви в злъчна усмивка.

Той се обърна към Булгар и не повярва на очите си? Отпуснатият и прегърбен допредù малко мъж бе изчезнал и на негово място стоеше изправената фигура на караагача , с обрулени от ветровете клони, опалено от слънцето, напукан от свирепите студове. Вековен караагач, който привлича погледа на пътника сред равнината; другите дървета – и могъщи, и стройни, и високи – отдавна са паднали под напора на враждебните стихии, а вятърът е развял праха им, а той, чепат, неугледен, с почти овъглен черен ствол, продължава да стои напук на всички, а редом с него се израства и бавно се извисява жилава млада горичка. И в очите на кавкана, полуприкрити от посивелите вежди, искреше орлов пламък. „Я-ха-а-а!”, възторгна се Лабас. „Изглежда кавканът отново е готов да ни поведе в бой!”