Излезе от печат втората книга на Христо Милков „Казармата”, в която авторът разказва за детството си, за опита, събиран в екстремални обстоятелства.

    На 30 април 1946 г. съм изкрещял от болка по видяното, когато съм се появил на уж „белия свят” в село все още с българско име – Новградец, защото човек се ражда, за да страда, както искрите – за да летят нагоре. От баща си имам снагата и сериозността в живота, а от майка си – любовта към народната песен и охотата на разказвач.”

    Признанието е във въвеждащите бележки към втората автобиографична книга на Христо Милков „Казармата”, която е вече на книжния пазар.

    Първата – „Тихина”, се появи през есента на 2004 г. Казармата, разбира се, е метафора – тя е цяла една политическа система, тя е и войниклък, и мястото, където може да премине голяма част от живота на човек.

    „Казармата” е посветена на Добринка Христова – „нещо повече от съпруга и майка, без чиято постоянна и вярна любов не би се родила тази книга, на хилядите майки, съпруги и любими, които отдаваха и отдават любов, време и енергия, за да направят суровия живот на мъжете войни по-лек и по-красив”.

    „Детство”, „Пукнатини в бронята” и „Върхът на копието” – това са трите части в книгата, които очертават житието – битието на Христо Милков. Макар че разказът е ограничен във времето и не засяга последните години, той все пак представя доста добре един човешки опит, „получен в екстремални обстоятелства”. Част от най-силните ми години преминаха в борба за оцеляване, за успех и надмощие, пише той. Тиха идеологическа, политическа и социална война. Една повече самотна и лична война между менгемето на казармените условия, в които бе поставен българският народ пряко волята си… Такива бяха момчетата от групите, които водех през гори и води, във висини и пропасти, ден и нощ, през лабиринта на чужди и наши „доброжелатели”, когато мисията ни беше самите ние да се превърнем в „лоши” момчета, за да проверим сигурността на най-сигурните бази на Военноморския флот, Военновъздушните сили, командването на Сухопътните войски, допълва още той.

    Но преди това е детството. Оттогава човек започва да преследва мечтите си, а когато порасне, когато остарее, започва голямото завръщане към извора, там, където са започнали да никнат корените му. Всеки от нас идва на този свят да се сражава на бойното поле, защото макар и понякога дълбоко заровено, в него бие сърцето на воина, убеден е Христо Милков. Това послание е в началото на втората част на книгата. А мисли от Стария завет предхождат историите, разказани в третата.

    Покрай преживелиците Христо Милков размишлява и по такива човешки теми като предателството, риска, свободата, вярата – в Бог, в себе си и в другия, имперството, оцеляването, вождизма, духовното, семейството.

    През пролетта на 1970 г. Христо Милков среща капитан III ранг Веселин Цветков. Запознанството му с него променя живота му. Заедно с млади и по-възрастни, но равни по дух с него, по-младши и по-старши военнослужещи отсъстава на Военноморския флот той е сред основателите на първото военно формирование от универсален тип. 27 г. е под пагон – 27 г. е обречен на род и родина.

сряда 12.І.2007 г.                                                                         вестник„Черно море”