24, 25 и 26 Август 1998 година. 1111

Тези три дни изминаха в преход от езерото Исък-Кул през Бишкек и Москва до София.

Когато на 26.VІІІ. в 11:50 часа се приземихме на летище София зад гърба ми “през девет земи в десета”, останаха Исък-Кул и Тян Шан, такива, каквито са ги възприемали предците ми, великите пътешественици от миналото, такива бих искал да ги видят и възприемат и колкото се може повече мои съотечественици.

През този месец аз изживях целия си живот, със всичките му изкачвания и спадове, трагедии и комедии, срещи и раздели. Имаше и по-различни преживявания и изживявания, които ме докоснаха до Великото начало на Българския род, и които тепърва трябва да осмисля. Отговорът е навярно вътре в мен? Най-ценния резултат от всяка експедиция и всяко пътешествие се заключава в това, че ти никога не се връщаш в дома такъв, какъвто си го напуснал. Ти се променяш, познаваш света и себе си. Животът е като каране на велосипед – ако спреш, престанеш да въртиш педалите – падаш. Самодоволството те покрива с булото на примирението, мозъкът ти загнива, не минава много време и ти вече за нищо не си годен. Трябва да се научиш да искаш да живееш. Затова излез на Пътя и завърти педалите. Трябва да се научиш да въртиш педалите. Ще излезеш на Пътя, без да се страхуваш, че ще се загубиш изпълнен с вярата, че на другия му край, душите на древните българи те очакват там и, че те са твоето семейство. Тогава ще усетиш, че се сливаш, ще станеш част от Пътя. Той ще проникне в тялото и душата ти, ще усетиш в себе си всички, които са живели и са обичали Българското преди теб. Твоето силно желание за живот, примесено с магическите далнини на Пътя, ще се превърне в дух, енергия, която ще израсне от българската душа и ще изпълни въздуха. Тази невидима енергия ще влезе дълбоко във всеки българин – от Тимок до Черно море, от Силистра до Вардар, от ниското до високото, от тясното до широкото – и те всички ще я почувстват, ще я вдишат и ще се преродят. Ала ще имат нужда от смелост, за да започнат да се вслушват в нея. Ще имат нужда от подкрепа в прераждането си. Ти също можеш да бъдеш тази искра, която да подпали българското възкресение. Сигурно ще изпаднеш в самота и изолация. Ще трябва да замълчиш и търпеливо да издържиш, докато преливането на духовната сила се състои. Трябва да станеш такъв българин, който вярва в силата на душата да надмине тялото и да се слее с Бог ТАНГРА. Преди всичко трябва да отречеш онези, които искат да ни разделят завинаги от нашата вечна съдба.

Древните ни предци са ни показали, че могат да се възраждат.

Разбери – няма значение дали ще спечелиш или загубиш войната. Важното е да се бориш, да се противопоставиш, да устоиш. Важното е да се катериш в планините, да слезеш в пещерите, да се потопиш в нощното море, да правиш онези неща, които се правели дедите ни по време на война. Защото когато се бориш за оцеляване, душата ти се пречиства. Ставаш истински. Превръщаш се в неразделима част от Пътя. И смъртта на тялото, и загубата на войната, в крайна сметка нямат значение. Защото ти вечно ще живееш, когато вървиш по Пътя, шепнейки името България, предлагайки й душевна принадлежност. По този начин ще си постигнал най-голямата възможна победа. Защото духовната принадлежност е единствената истинска жизненоважна опора.

Ако не се бориш, ще загубиш себе си завинаги. С нарастването на лично разочарование, когато почти всеки българин е преживял предателство и кражба, гласът на безверието набира сила. Разочарованието се разпростира и превръща в зъл меч, който разсича онзи невидим дар – духа на България. Когато българи нападат други българи, държавата пропада в отровните обятия на безверието и започва да се унищожава отвътре. Всеки път, когато българин наранява българин – било то с грабеж, груби думи или студено високомерие – българската душа умира по малко. Българите трябва да разберат, че личната вярност към България е необходима. Престъпленията срещу българи от българи – откраднатата чанта на стара жена, нелегално изнесените от страната пари за подобрението на България – трябва да престанат. Иначе България ще загине. Няма да има значение каква геополитическа стратегия ще приеме правителството, дали Европейският съюз ще предложи прегръдката си, или страната ще балансира между Изток и Запад, ако България не иска да живее.

Само това има значение. Да искаш да живееш.

По Пътя можеш да се възродиш с тази свещена философия. Движението по Пътя към Истината е твоят истински дом. То разбира, че животът те е наранил. То разбира, че твоята болка може да се превърне в разяждащо разочарование, което задушава способността ти да усетиш българския дух във въздуха, който дишаш. Пътят те чака, без значение колко дълго и колко си се отдалечил. Пътят ти шепне постоянно, също като майката над болно дете през нощта. Пътят ти напомня, че твоята душа е безсмъртна. Също както любящата майка с воля предава енергията си на своето дете, молейки се горещо то да оздравее, така и Пътят изпраща духа си към теб. Пътя иска да го даде на всички българи. Древните души и онези от по-близкото минало чакат търпеливо и шепнат на България: “Нека ти дава сила истината, че ти си повече от болката. Преодолей огорчението и намери духовната си сила”.
България трябва да се върне вкъщи. България трябва да се свърже отново с душите от Вечния Път. Как се прави това, ще попитате?

Започни да забелязваш малките добри неща в България. Започни да разпространяваш учтивост и лично достойнство. Най-вече започни да бъдеш верен на децата на България. Научи ги на патриотизъм. Прегръщай ги нощем. Бъди героят, когото те ще помнят. Дай им хубави спомени.

Направи тези неща и ще видиш, че единството в България ще започне да расте. Ще видиш, че онези българи, които съчувстват на съседа и усещат важността на националната независимост, и онези българи, които подкрепят НАТО и виждат необходимостта да се сближат с евро-американската компетентност, ще намерят общи думи.

Само че никога не забравяй голямата истина: всичко зависи от това дали България иска да живее. Желанието за живот може да оцелее само, ако ние се обичаме – както нашите предци са се обичали, когато са излезли на Пътя от Тян Шан, когато преди тринайсет века са развели конските опашки за първи път над тези широки земи и заедно с траките са създали нашето отечество.

Да искаш да живееш. Това ще проличи в малките неща – в обърнатите камъчета по неравния Път…

Ала ако желанието за живот не може да бъде съхранено, ако личните чувства на трагично предателство превземат България, тя ще бъде унищожена и ще престане да съществува като независима държава. Защото голямата война за душата в този свят е вече започнала. Сега, когато четете тези думи, се ражда особен, поглъщащ океан, и той се създава не от Бог, а от хора. Това е океанът на технологичните чудеса; на идеите и зрелищата – родени в Холивуд и университетите на Северна Америка, Англия и Франция – които ще съблазнят и нас, и децата ни. Този океан е изпълнен с тоталитарната философия на конфуцианския комунистически Китай, за когото България е само един бъдещ Тибет. Този океан гори с новата, бляскава светлина на наука и хуманизъм. Океанът изисква да вярваме в онова, в което той вярва, да захвърлим българския си инстинкт и да последваме неговите учения. А ако не се покорим, ще бъдем погълнати. Океанът вече блъска по бреговете на НАТО и започва да залива малките държави по целия свят. Ако местните хора от тези страни плахо се подчинят, техните нации ще бъдат само бледи спомени, като митичната Атлантида. Единственият начин да устоим на вълните на океана, когато той се достигне България, е да вдишаме дълбоко невидимия древен дух на желанието за живот. И тогава да намерим дълбоко в себе си бойния инстинкт за запазване на българското племе и за подхранване на българската душа. Ние, чиито деди се бориха и преодоляха турците, ние сме способни да му устоим. Пътя ни чака да стъпим на него. Той иска да ни извиси до върховете на Пирин, Рила, Стария Хем и Тян Шан. Нашата героична съпротива живее в нашия инстинкт, само трябва да започнем да се свързваме с онези вечни души. Те чакат. Те винаги ще чакат. Имайте смелостта да се извисите, до висините на духовния Път. Вярвайте в прераждането си.

Много, много отдавна древните племена се спуснаха от Тян Шан и Покрива на света, за да станат индийци и тибетци, българи и германци, скандинавци и индианци, траки и славяни и келти, румънци и лапландци. Всички племена, които излязоха на Пътя от планините напред във времето и в съдбата, някога имахме една и съща родина, едни и същи мечти и сънища, една и съща обич към природата, една и съща вяра в Бог и в нашата свещена душа. С Божията воля ние имаме да изпълним еднаква мисия. За света ще настъпи голяма промяна, в началото и сме. Нека се съберем заедно. Нека всеки ден се учим да пазим душите си с търпение и обич един за друг. С желание за живот. Изпълни въздуха на България с тази вечна сила.
Ние българите отново ще бъдем непобедимата армия през идващата война против древните сили, чиято цел е да унищожат душата.

P.S. „Всичко Там беше много истинско. Благодарен съм, че ми се отдаде възможността да отида Там. За съжаление думите, с които го описах са бледи в сравнение с чувствата, които изпитах. Но съм толкова щастлив, че бях Там. Предполагам, че това може да се сравни със срещата с някой, когото сте обичали много силно и, с когото сте имали близки и изпълнени с любов взаимоотношения преди години. Като двама души, които са били много, много дълбоко влюбени и после са се разделили при някакви обстоятелства или е трябвало да поемат по различен път. Напълно са забравили един за друг, всеки си е отишъл от живота на единия и е изживял много нови неща. Оставил е другия в миналото и не се е сещал за него от години. И когато изневиделица се срещат отново и всички тези чувства се връщат. Въпреки това по някакъв начин те съжаляват, че са се срещнали. И същевременно са много щастливи да се видят отново. Разбира се, никога не съм изживявал нещо подобно, но чувството беше такова. Чувствам се тъжен, но вече знам, че мога да се завърна. Искам да кажа, че никога не съм си отивал. В известен смисъл сякаш съм напуснал това място само в нагласите си. И съм щастлив, че го открих отново.”