– Влизайте, влизайте! Ще ми бъдете драги гости – обърна се Богатур към влезлите Бинду и Улат.

– Бинду, как са жребните кобили? Топло ли им е в конюшните, които построи Улат или треперят като тези в степта?

– Всичко е наред, канартикине. Няма нито едно загубено конче до днес. Такива добри условия за конете няма даже и във Фергана. Да е жив и здрав Кардама. Златни му ръце!

– Е, стига хвалби. Кардама го чакат още дела. И там ще може да покаже всичките си умения, а не само да строи конюшни за коне. – прекъсна го Богатур. – Днес ви повиках, за да ви възложа една специална задача. Довечера с моите военачалници и малък отряд ще извършим един набег. Затова ти, Бинду, ще се отделиш за малко от конюшните и ще надзираваш табора. Да не стане някоя поразия в наше отсъствие, а ти Кардама ще му бъдеш дружина при проверките.

– Бъдете спокоен, ваше височество. Всичко ще бъде наред – отговори Бинду, докато се изправяха двамата с Кардама.

Бузан чакаше в дълбокия сняг. Лицето му бе замръзнало, въпреки че беше покрито обилно с козя лой. Стоеше тук от много време, беше уморен и замръзваше. Питаше се разсеяно какво ли представляват двете принцеси в динлинския табор, който се намираше на стотина разкрача нататък по бялата земя. Плененият мъж разказваше, че двете момичета, които били на гости на баба си останали при нея затрупани от големия сняг. Основният табор на вожда на динлините се намирал от другата страна на хребета и двете му сестри нямало как да се върнат при родителите си. Тази плячка и малкият брой мъже, които били там според пленника предизвика младият канартикин да извърши този набег. На въпроса на Маготин защо не тръгнат с повече хора, Богатур беше отвърнал:

– С много и баба знае. Искам да ви видя как ще се справите, когато на всеки от нас се нахвърлят по пет яки динлина?! Нали трябва да сте за пример на подчинените си.

Вятърът се засилваше и ниските облаци се носеха бързо над върхарите на дърветата, подгонени като кози пред буря. Сравнението му хареса и той си припомни как те се движеха като тях по стръмния склон. Богатур ги накара да надянат на краката си дъски с извити отпред краища. Отдолу бяха обточени с конска кожа, за да не се плъзгат назад при изкачването, но по надолнището се плъзгаха по-бързо, отколкото можеха да тичат и най-бързите елени. По равното си помагаха с тояги.

Далечно движение го отвлече от блуждаещите му мисли. Трудно му беше да се съсредоточи върху задачата си, струваше му се, че бавно и сигурно замръзва. Реши да си пийне малко от виното, което му бе налял в меха Маготин, вместо да се вцепени съвсем. Движенията му бяха бавни, за да не се свлече снега, който се бе натрупал върху кебето му.

Тръпчивото вино опари венците му, но той бързо преглътна и усети как топлина се разлива в гърдите и дробовете му. Тя му помогна срещу студа, а в табора на динлините вече определено са забелязваше раздвижване. Бузан лежеше на запад от тях, невидим под снежното си покривало. Виждаше тичащи фигури, а когато вятърът утихна, чу и викове. Въздъхна. Богатур беше нападнал. Сега щяха да разберат дали наистина групата им е малка, или има засада, както смяташе Маготин.

Бузан чу глухото свистене на излитащи стрели. От това разстояние не можеше да определи дали са пуснати от динлински лъкове, но това нямаше значение. Богатур му бе казал да лежи на това място с бялото кебе над себе си и той правеше точно това.

Присви очи и сърцето му заби ускорено при вида на двете фигури, втурнали се извън табора. Разпозна Богатур и един от стотниците му – Докум, и видя, че бягат с готови за стрелба лъкове. Осмина динлини в кожи ги преследваха с викове и оголени жълти зъби.

Бузан не се поколеба. Канртикинът и Докум прелетяха край него, без да го погледнат. Изчака с още един удар на сърцето приближаващите динлински вòини, надигна се от снега като бяло привидение и опъна тетивата до ухото си. Двете стрели убиха двама и те рухнаха по очи в снега. Объркани и изненадани, останалите се заковаха на местата си. В следващия миг можеха да се втурнат към Бузан и да го разкъсат, но Богатур и Докум не го бяха изоставили. Щом чуха лъка му, двамата се обърнаха, отпуснаха се на коляно и забиха стрели в снега пред себе си, за да ги вземат по-лесно. Удариха останалите динлини и Бузан имаше време за един последен изстрел, улучвайки гърлото на най-близкия противник. Динлинът сграбчи стрелата и почти я извади, преди да падне неподвижен в снега. Бузан потрепери, докато мъжът умираше. Динлините носеха ямурлуци като собствените му хора, но мъжете от севера бяха червенокоси и странни и сякаш не усещаха болка.

Богатур и Докум извадиха стрелите си от труповете, като ги изрязваха с бързи движения на ножовете. Това беше мръсна работа и лицето на канартикина бе цялото в кръв, когато подаваше на Бузан няколко стрели, мокри и червени от върха до перата. Без да каже нито дума, той потупа Бузан по рамото и заедно със стотника затича присвит обратно към динлинския табор. Бясно туптящото сърце на Бузан започна да се успокоява. Той подреди в спретната редица окървавените стрели в случай, че му се наложи да стреля отново. Много грижливо уви и намазан с лой парцал около тетивата, за да я запази натегната и суха, после отново зае позиция. Студът отново започна да се просмуква в костите му, падащият сняг пак започна да се трупа отгоре му и той се сети за останалото вино в меха му.

– Не е капан, Маготин! – извика Богатур през динлинския табор.

Бори тарканът сви рамене и кимна. Това означаваше само, че като за първи път са се отървали от засада. Беше възразил за малобройността на групата. Ако канартикинът и занапред се възползваше от всяка възможност, която му се предоставеше, много лесно можеше да попадне в клопка.

Маготин гледаше как канартикинът крачи сред шатрите на мъртвите мъже. Жените бяха започнали да вият и Богатур се ухили, щом чу плача им. Това означаваше победа. Маготин с изненада установи колко безпощаден е станал осемнадесетгодишният син на Дорбар.

Погледна нагоре към тихо падащите снежинки, които кацаха в косата и миглите му. Беше преживял двадесет зими и се надяваше да преживее още толкова редом с Богатур.
Студът го пронизваше през дебелото кебе, коeто бе взел от тялото на един убит динлин. Не можеше да намери недостатъци у по-младите от него Богатур, Бузан и Сивин – те определено бяха смели, а канартикинът в първата си битка не беше изгубил нито един човек. Въздъхна мислено и се запита колко ли още щеше да продължи този късмет.

– Ще измръзнеш до смърт, ако стоиш като истукан, бори таркане – разнесе се нечий глас зад него.

Обърна се и видя неподвижната фигура на Сивин. Те с Бузан бяха на една възраст, но Сивин и преди и сега си беше по различен – нямаше го стремежът да се покаже, а таеше в себе си тиха енергия. Все така се придвижваше безшумно като барс, отбеляза Маготин. Знаеше и как стреля и изобщо не се съмняваше, че когато стигнаха със ските до дъното на клисурата, момчето щеше да ги защити от прикритието си. У тримата му другари имаше нещо особено и Маготин знаеше, че ги очаква или слава, или ранна смърт. Осъзна, че и в двата случая той щеше да бъде неотменна част от тях.

– Не усещам студа – излъга Маготин и се усмихна насила.

Сивин още от дете не беше привързан към него като Бузан, но естествената му въздържаност бавно се стопяваше в новите условия. Маготин бе забелязал същата хладина у много от дошлите с тях в табора на канартикина. Бяха дошли с него, но старите навици се пречупваха трудно у хора, които бяха свикнали с късогледите разбирания на родовите юк боили. Зимите бяха прекалено жестоки, пустинните горещини убийствени, не беше възможно да се доверяваш лесно и да оцеляваш.

Богатур избра другарите си за нападението, защото искаше да ги види как ще се държат като мъже в бойна обстановка. Искаше да разбере как ще сдържи буйния си нрав Бузан и как другите ще се отърсят от колебанията си като го видеха, че рискува живота си редом с тях. Убедиха се, че той е напълно лишен от страх и е способен да тръгне срещу извадени палаши щом знае, че не е самичък.

Днес всички го следваха. Маготин се надяваше това да продължи.

– Ще напада ли отново? – внезапно попита Маготин. – Динлините няма да оставят нещата така още дълго.

Сивин сви рамене.

– Първо ще разузнаем табора. През зимата те са непохватни и бавни.Богатур каза, че ще мине доста време, докато дойде подкрепление.

– Но ти не си на това мнение, нали? – каза Маготин.  Ще ни излъжат с някоя тлъста примамка, а във всяка шатра ще ни чакат скрити мъже. Не си ли съгласен? Следващият път може да попаднем в капан.

За негово изумление, шестнадесетгодишният Сивин се ухили при думите му.

– Те са просто динлини. Мисля, че можем да се справим с тях, колкото и много да са.

– Може и да са хиляди, ако ги предизвикваме през цялата зима – каза четири години по-големият Маготин.  Снегът скоро ще започне да се топи и може да се съберат цяла армия.

– Надявам се – отвърна Сивин. – Богатур смята, че това е единственият начин да накара племената да се обединят. Казва, че се нуждаем от враг, който да заплашва земята ни. Вярвам му.
Сивин потупа Маготин по рамото, бори таркана преглътна това. Оказваше се, че е хванал барса за опашката. Държеше го за ушите и бе пъхнал главата си в устата му.

Някаква фигура закрачи в снега към него и Маготин чу гласа на стотник Докум.

– Бори таркан! Ще замръзнете – каза Докум и спря.

Маготин въздъхна.

– Да, вече ми казаха същото. Не съм много по-голям от вас, че да се притеснявате.

Загледа се в пружиниращата походка на това петнадесетгодишно момче от неговия род ердим. Докум бе опиянен от победата и очите му блестяха. Кой знае защо сърцето на Маготин се изпълни с радост при вида му, а момчето едва се сдържаше на едно място. Скоро Богатур отново щеше да събере военния съвет и да замисли следващо нападение срещу някое друго племе. Всеки следващ удар щеше да бъде по-дързък и труден от предишния, но Маготин не можеше да се сърди на роднината си, че предпочита компанията на новите си пирятели. Канартикинът уважаваше уменията му с лъка и палаша. Маготин беше обучил добре сродника си.

– Ранен ли си? – попита той.

Докум се усмихна, оголвайки здравите си бели зъби.

– Нямам нито една драскотина. Убих трима динлини и един с палаш.

Използвах високия удар, който ми показа.

Извърши движението по навик и Маготин кимна одобрително.

– Ударът е добър, ако противникът ти не пази добре равновесие – отвърна той с надеждата, че родственикът му ще долови гордостта му. Не можеше да я изрази с думи.  Спомням си, че съм ти го показвал – неубедително продължи Маготин. Искаше му се да намери повече думи, но разстоянието помежду им сякаш се увеличаваше, а той не знаеше как да го преодолее.

Докум пристъпи и посегна да хване чичо си за ръката. Маготин реши, че племенникът му е възприел навика за физически контакт от Богатур. За хората от поколението на бори таркана това бе нарушение на личното пространство и той едва овладяваше подтика си да отблъсне ръката. Това обаче не се отнасяше за сина на по-старият му брат. Обичаше го прекалено много, за да го отблъсква.

– Искаш ли да остана с теб? – попита Докум.

Маготин изсумтя с едва сдържан смях, обагрен с малко тъга. Болеше го, че тези младоци бяха станали толкова самоуверени за времето, откакто бяха в табора, но никога не поставяха под въпрос авторитета на водача си. Маготин беше свидетел на доверието помежду им и омърлушен се питаше дали няма да види момчето убито, преди самият той да умре.

– Ще обиколя табора, за да съм сигурен, че някоя изненада няма да развали съня ми довечера – каза той.  Ти върви.

Насили се да се усмихне, Докум се разсмя, а възбудата отново бликна на лицето му. Затича се между белите шатри към мястото при другите.

Динлините бяха далеч от основното си племе, помисли си Маготин. Знаеше добре, че те бяха излезли да търсят точно това, което търсеха и те – лесна плячка. Мълвата щеше да стигне до местните водачи и те щяха да реагират на набезите. Големите градове на новата империя Хан на юг, щяха да пратят шпиони и да потърсят слабите места на враговете си.

Докато обикаляше табора, видя още двама мъже да правят същото и отново коригира мнението си за Богатур. Младият канартикин не обичаше да моли за помощ, но слушаше. Това трябваше да се запомни.

Богатур чу броя на мъртвите и сви доволно юмрук. Труповете на динлините бяха прекалено много за една ловна черда, особено в средата на зимата. Сивин смяташе, че са излезли да направят някой удар, също като тях.

– Къде са принцесите? – попита Богатур.

Греяното вино се въртеше от ръка на ръка и настроението беше приповдигнато. Богатур с разочарование бе открил, че повечето жени бяха стари вещици, взети, за да готвят и кърпят, а не да задоволяват страсти. Той трябваше да открие двете момичета, ако пленникът не бе излъгал. А като канартикин, искаше за в бъдеще да бъде заобиколен от колкото се може повече нови родове.

Разпитаха стариците, но те твърдяха, че не знаят нищо. Богатур наблюдаваше съсухрената жена, която бъркаше ястието от овнешко месо в шатрата, която си беше избрал. Може би трябваше да накара някой да опита храната преди него, помисли си той и се усмихна развеселено.

– Имаш ли всичко необходимо, стара майко? – каза той.

Жената погледна към него и се изплю внимателно на пода. Богатур се разсмя с глас. Една от големите истини на живота бе, че и най-яростният човек можеше да бъде сплашен. Никой обаче не можеше да подплаши разгневена жена. Наистина трябваше да я накара първа да опита храната. Огледа доволен другарите си.

– Ако снегът не е покрил един-двама, имаме двадесет и пет убити, в това число и простреляната от Сивин старица – каза той.

– Идваше с нож към мен – отвърна жегнатият Сивин. – Ако я беше видял, и ти щеше да я убиеш.

– Е, тогава да благодарим на таласъмите, че си се отървал жив – с безизразно лице каза Богатур.

Сивин завъртя очи и някои се разсмяха. Тук бяха Докум с прясно навалял сняг по раменете и другите двама стотници от отрядите на Бузан и Сивин.
Богатур се обърна към този, който бе подчинен на Бузан – високо, жилаво момче с рижава коса.

– Стотник, Зилгиб? Май е време да приберем командира ти на топло.Тази нощ няма да има повече изненади.

Докато Зилгиб ставаше, Богатур се обърна към Докум:

– Предполагам, че чичо ти обикаля табора?

Докум кимна окуражен от усмивката му.

– Не бих могъл да очаквам друго – каза Богатур.  Старателен човек.

Най-добрият от всички ни.

Поласкан, Докум бавно кимна. Богатур даде знак на старицата да поднесе яденето. Жената явно се канеше да откаже, но здравият ù разум надделя и тя му подаде голяма порция от димящата бърканица.

– Благодаря, стара майко – каза Богатур и напълни уста. – Много е добро. Никога не съм опитвал по-вкусно нещо от храната на друг мъж, и то в собствената му шатра.

Военачалниците му се разсмяха и се нахвърлиха като вълци върху храната. Някои от по-отдалечените родове не бяха свикнали на добри обноски, но Богатур одобряваше тази диващина. На такива хора не би им хрумнало да поставят под въпрос решенията му. Заповядаше ли им да убиват, щяха да убиват, докато ръцете им не потънат до лактите в кръв, независимо кой се е изпречил на пътя им.

Бузан се върна със Зилгиб, като духаше в дланите си, за да ги стопли. Нарочно се отърси близо до Богатур и Сивин. Двамата изругаха и се отдръпнаха от хвърчащия във всички посоки сняг.

– Пак ме забрави, нали? – обвинително попита Бузан.

Богатур поклати глава.

– Не съм! Оставих те като скрито подкрепление срещу някоя неочаквана атака.

Бузан изгледа кръвнишки другарите си от детството. Все още не можеше да приеме Богатур като началник. После се обърна и взе оставената му паница.

Богатур се наведе към Сивин и прошепна високо, за да го чуят всички:

– Наистина бях забравил, че е там.

– Така си и знаех! – изрева Бузан.  Бях измръзнал направо до смърт, но през цялото време си повтарях: Богатур няма да те остави, Бузан. Ей сега ще се появи и ще ти викне да се прибираш на топло.

Останалите го гледаха развеселено как бърка в кожените си гащи и тършува.

– Май едното ми чресло е замръзнало – скръбно изрече той. – Възможно ли е? Напипвам само лед.

Богатур така се разсмя, че едва не обърна чинията си.

– Справи се много добре. Не бих поставил на онова място някого, на когото не бих могъл да се доверя.

Разказа на останалите за атаката на динлините, която отбиха с Бузан и Докум. Виното сгорещи кръвта им. Останалите също заразправяха истории. Някои говореха весело, а други с мрачен и суров тон, който върна зимата в топлата шатра. Малко по малко започнаха да споделят един с друг и преживелиците си. Като малък Зилгиб не се беше научил да стреля добре с лък, колкото сегашните си другари, но за сметка на това бе светкавично бърз с ножа и твърдеше, че никоя стрела не би могла да го улучи, ако я види да лети към него. Докум не отстъпваше на чичо си с палаша и лъка и беше толкова уверен в себе си, че Богатур често го посочваше за свой заместник. На Докум можеше да се разчита. Богатур благодареше на Тангра за другарите му от детството и за всички, които дойдоха с тях.

Случваше се да сънува, че отново е във вонящата яма и чака да бъде убит. Понякога беше цял, с непокътнато тяло. Друг път бе покрит с белези или с кървящи рани. Именно тогава го осени странната мисъл, която още гореше в него. Сред степта и долините в планините имаше само едно племе. Независимо дали се наричаха хуни, българи, динлини или юечжи, всички говореха общ език и бяха кръвно свързани помежду си. Но той знаеше, че е по-лесно да завърже с въже утринната мъглица, отколкото да обедини племената след хилядолетното неведение и вражда. Беше положил началото, но работата тепърва предстоеше.

– Е, какво ще правим, когато приключим с броенето на плячката? – попита Сивин и прекъсна мислите му. Останалите спряха да ядат, очаквайки отговора.

– Мисля, че Докум ще се справи и сам със следващия набег – каза канартикинът.

Племенникът на Маготин вдигна глава над чинията си и го зяпна с отворена уста.

– Искам ти да бъдеш таранът – каза Богатур.  Не рискувай живота на поверените ти хора, но каквото и да ти се изпречи искам да го смажеш.

– Нещо друго да си намислил? – попита с усмивка Сивин.

Богатур кимна.

– Време е да потърсим динлинските принцеси. – Отведи ме до шатрата, пред която си застрелял старицата! – каза той и се изправи.

Сивин отметна покривалото, което служеше за врата и Богатур прекрачи вътре. На дрезгавата светлина на една лоена лампа едва се виждаха загасващите въглени в огнището. Богатур се наведе над скупчените в единия ъгъл седла, а Сивин отиде в другия край, където два навити на рула конски чула, очакваха да бъдат вдигнати и изнесени. Сивин несъзнателно подритна близкостоящия до него и немеза бавно започна да се разстила докато пред смаяните му очи не се показа тялото на момиче. Много късите ù коси подчертаваха съвършения овал на лицето ù, върху което блестяха две черни очи, които го гледаха едновременно недоверчиво и враждебно.

– Богатур, ела тук да видиш какво намерих? – извика той и се наведе към момичето.

– Не ме докосвай, варварино! – изсъска тя и се сви на топка.

– Не я пипай, Сивин! – скара му се канартикинът. – Тя е принцеса и е моя плячка. Но я да видим какво има повито в другия чул. Дали тук не е скрита и втората?.
Богатур коленичи и внимателно започна да разповива покривалото.

Другата дъщеря на динлинския владетел заслепи двамата похитители. Кожата ù бе с непорочната белота на слонова кост. Въпреки дрезгавата светлина пищната ù черна коса блестеше като потопена в туш калиграфска четка, а когато се изправи падна под кръста ù във величествен водопад от гъсти къдрици. Златна диадема със скъпоценни гранати опасваше високото ù чело, а под съвършено извитите вежди гледаха две бадемови очи с толкова наситен тюркоазен цвят, сякаш фосфоресцираха.

– Махайте се, мръсни разбойници, ако не искате бащата на племенницата ми да ви отреже главите! – изкрещя тя и пристъпи към сродницата си.

– Я, каква сте свирепа, като тигрица! Не прилича на красавица като вас да се гневи. Ще се набръчка кожата на прекрасното ви личице – успокои я канартикинът, и продължи още по-дипломатично: – Знаете ли, че един мой предтеча помогнал на едно съседно племе и за благодарност вождът му му предложил 50000 невести за вòините му. С мен са само 10000 мъже и ако баща ù има толкова моми за женене красиви като вас двете и е съгласен да ни кумува, то аз канартикин Богатур ще постъпя като този мой предтеча.

По-късно, Маготин, обикаляйки динлинския табор се спря до шатрата, която си беше избрал Богатур. Заслуша се в разнасящите се отвътре звуци и се развесели, че канартикинът най-сетне ще свали натрупалото се напрежение.