17.VІІІ. Почти спрелия ход на времето, еднообразието на събития и пейзаж, капка по капка образуват новия ден, който започва когато практически всички още спят. През нощта застива и замръзва всичко, което до този момент е успяло да оживее.

В тези часове затихва даже обичайния за тези места вятър и само бавно розовеещата „Победа“ обещава идването на слънцето и новия живот за тоновете лед, сняг и камъни.

Денят обещава да бъде слънчев. Помрачава го само неизвестността породена от неведението ни за следващите дни. Но въпреки това, аз отново тръгвам на път. Просторите на „Южен Инилчек“ удивяват всеки, който стъпи на брега му независимо къде. Днес тръгвам на запад и вървя по десния бряг на ледника, за да измина колкото се може по-голямо разстояние, без да ме спират цепнатините. Пътеката която се вие по южния склон на хребета „Тангра-Таг“ (преди се е наричал Сталин – колко познато нали), спуска се нагоре-надолу, но е достатъчно високо от нивото на ледника, което дава възможност да видя всичко по двата бряга и всяка неравност по самия ледник. След 30-40 минути ходене открих, че и тук растат цветя: нежни четирилистни жълти и сини цветчета с по няколко тънички зелени стръкчета се кипрят, макар и свенливо между камъни и лед. Те разцъфват в края на юли и предизвикват чувство на трепетно умиление у всеки, който е преседял тук повече от десетина дни.

Вървях все надолу по “течението” на ледника, но продължавах да си мисля за това, което ни предстои в близките дни и нощи. Още когато стъпих за първи път на тази древна българска земя и погледнах розовеещия на юг силует, „Победа“ ми заприлича на обнажена жена легнала по гръб с отметната назад глава. Сигурно дедите ни са видели същата картина, когато са посетили за първи път тези места, а според епоса, който са ни оставили Умай божество, което заемало второ място след Тангра се приемало като женско олицетворение на Тангра. Тя била на особена почит и се считала като покровителница на децата и родилките. Пред раждане, тя заставала отляво до входа на юртата, което се считало за най-чисто, за да пази родилката и младенеца. Нейно въплъщение на земята била жената. От Умай зависело и плодородието, защото тя самата го олицетворявала. Спомних си тези неща, защото съвременната история свързана с определяне мястото и името на върха е доста заплетена. Ако образно погледнем схемата с разполагането на хребетите и върховете от източната част на „Централен Тян Шан“, то ще видим, че тя прилича на “бутилка на Джин*”. Вътре в “бутилката” са двата ледника – „Северен“ с дължина 34.8 километра и „Южен Инилчек“ с дължина 58.9 километра. При тяхното сливане (до гърлото на бутилката) се намира езерото Мерцбахер, което се захранва най-вече от топенето на снеговете и ледовете в района на ледник „Северен Инилчек“.

Така става ясно сравнението ми на този мощен, затворен високо планински възел „Тян Шан“ с “бутилката на Джина”. “Джина” – това е буйният поток вода, който по волята на “Повелителя на духовете” „Хан Тенгри“ или по желание на „Победа–Умай“, независимо от желанията на простосмъртните, ежегодно в началото на август, през система от вътрешно-ледникови пукнатини и тунели пада от четирихилядна височина, за да се излее в река „Саръ-джаз“. Като че ли снежната вода специално се събира там горе, за да може после със своя шумен поток да привлече вниманието на хората към усамотеното планинско езеро-фантом. Освободилият се от “бутилката” “джин”, помита всичко по своя път и опустошава езерото. И само самотните айсберги, останали на тинестото дъно, за да могат с новата вода, пак да се впуснат във височинните си пътешествия по огледалната повърхност на вълшебното езеро, бележат неговите иначе скрити действия.

Дъно на “бутилката”, нейно основание е „Меридиалния хребет“ с най-висока отметка 6800 метра. Стени на “бутилката” са хребетите „Саръ-джаз“ и „Кок-шал-тоо“, където се издига връх „Победа“. Те почти под прав ъгъл тръгват от тази височинна бариера, а паралелно на тях, вътре в бутилката, се простира още един техен събрат – „Тангра-Таг“ увенчан с величествената пирамида на „Хан Тенгри“*. Той също започва от „Меридиалния хребет“, върви на запад и най-западните му отвесните скали се мият от вълшебните води на езерото „Мерцбахер“, там е неговият край Сами по себе си двата ледника, прилежащите скали и езерото прикриващо входа към тях заедно образуват труднодостъпен високопланински анклав – заключена, затворена земя. Такава е орографията* на района.

Дълго време просъществувала хипотезата, че точката, където се събират трите хребета („Саръ-джаз“, „Кок-шал-тоо“ и „Тангра-Таг“) е Хан Тенгри. Днешните изследвания обаче показват, че няма единна възлова точка, а дълъг водоразделен хребет – дъното на “бутилката”.

Да се проникне пеш в “бутилката” е било винаги доста трудно и сложно. В наше време от Киргистанската гранична застава, както и от Каркара (на Казахстанска територия) може на вертолет да се прилети в затворената земя стига “Повелителят на духовете” да е съгласен с това.

Но време беше вече да се връщам обратно в лагера.

На обяд от „Победа“ се върна руската група. На 5800 метра лавина ги принудила да се върнат обратно.

Около 15:15 часа имахме възможността да наблюдаваме как казахстански вертолет зависна над връх Важа Пшавели, за да евакуира японска експедиция. Не знам дали това преля чашата, но ръководството и на нашия лагер реши, че оставането ни тук е безмислено поради проблемите, които създаваха снегът и лавините по северните склонове на върха. Утре идва вертолет и за нас.

Отначало ми се струваше, че ще очаквам с нетърпение извеждането ми от “бутилката”, но сега новината, по-скоро ме натъжи, отколкото да ми донесе облекчение. Обзелото ме тъжното настроение реших да разсея с движение и без да се двоумя дали да споделя общата възбуда обхванала всички групи (появиха се бутилки с водка), поех по пътеката на изток. При четирите си преминавания по нея бях забелязал, че малко след лагера “Аксай Травел” тя се разклонява – едната (позната ми) се спуска към ледника, а другата продължава нагоре по брега успоредно на ледника. Крачех нагоре и всичко наоколо ми се струваше мило и родно: и познатата тясна, криволичеща пътечка; и дългата сянка, която връх “Горки” хвърляше над ледника, чак до отсрещния бряг; и нагъната тръпнеща снага на ледника, която ме е държала нащрек толкова пъти; и мястото някъде нагоре по-чистия лед, където бях “прогледнал за втори път”…

Нова доза тъга вляха в душата ми закованите с кръстосани дъски прозорци и врати на напуснатия вчера лагер “Аксай Травел”. Щяха ли да се отворят отново догодина?

На 300 метра след отклонението на пътеката забелязах малко вляво пред мен трима души. Когато ги доближих оказаха се грузинци дошли да поменат техен сънародник и приятел загинал преди година на връх Победа. Едва сега, когато повдигнах поглед нагоре към отвесния скат, видях ликовете на много мъже вградени в тъмната, полирана гръд на „Горки“. Единият от мъжете мълчешком ми подаде пластмасова чаша с тъмно-червено вино. Отпих по източно-православен обичай: “Нека Бог открие в селенията си блуждаещата душа на Данелия, а паметта за него да остане на веки за тези, които са го знаели!” – промълвиха устните ми. Сякаш чули думите ми, другарите му в един глас изрекоха: “Амин”!

В този момент огнена топчица изникна някъде дълбоко в душата ми. Оставих мъжете с тяхната скръб и подминах още тридесетина метра, където пътеката свърши. Вече осезателно чувствах как клокочеща, уголемяваща се буца от болка и срам се търкаля нагоре по гръбнака ми. Първото ридание ме разтърси неудържимо, последвано от ново, ново и ново. В следващия момент аз седях на леда, притиснал длани към лицето си, а по страните ми се стичаха сълзи. Плачех така, както не бях плакал, откакто бях съвсем малък. Вече бях в безопасност, смазващото напрежение от несигурността за подхождането ни към „Победа“ се бе вдигнало от плещите ми. Плачех за тези мъже от ликовте на черната стена, плачех, защото бях благодарен, че съм жив, плачех, защото се чувствах ужасно, задето бях оцелял, докато други бяха загинали. Коленичих: “Боже, прости нас грешните, че смущаваме спокойствието Ти”! Само това можах да отроня на глас. В този момент особен, дълбок тътен разтърси клисурата. Може би Той, Кана бе чул молбата ми и в знак на разбиране бе разтърсил рамене, вследствие, на което тежка лавина затъркаля камъни и преспи, само на 500 метра по-нагоре, в сенчестите усои.

Тръгнах си обратно. Когато стигнах импровизирания мавзолей, грузинците ги нямаше, само очите на мъжете от стената следяха тежките ми крачки. Бяха мъже на различни възрасти и националности: руси, грузинци, арменци, киргизи, казахстанци, латвийци, нямаше българин. Техният земен път е бил дотук. А моят, който за малко не свърши също тук – къде ли ще ме изведе…? Знаех само, че сълзите ми показваха, че съм още в началото му. А колкото до края – за човек, който е подготвен, смъртта идва не като поражение, а като победа като най-величествения момент от живота.

*Важа Пшавели – грузински поет /1861-1915 г./ Истинското му име е Лука Павлович Разикашвили. /бел.авт./

*Достук – на киргизки Дружба. /бел.авт./

*Дикий – в буквален превод от руски – див, неубоздан. Превала и ледника със същото име са наречени с това плашещо име, може би заради непостоянният им и избухлив характер. /бел.авт./

*Джин – зъл езически дух.

*Хан Тенгри – върхът се издига на около 3-4 километра западно от Меридиалния хребет, по който минава границата с Китай. /бел.авт./

*Орография – дял от физическата география, в който се изучава релефа на земната повърхност.