– Личко, Личко, спри се малко, стига си гонил тези пеперуди! – гласът ми

бе познат, затова оставих на мира жълтокрилата пеперуда, която преследвах и се обърнах – на прашния път беше спряла каруца запрегната с два сиви коня. В нея седяха тримата братя Кольо, Танас (от Атанас) и Христо. Най-добре познавах Кольо, защото беше приятел на чичо Петър и често идваше у нас.

Докато пристъпях очаквателно от крак на крак бачо Кольо (след няколко

години ми стана свако) ме попита:

– Ще дойдеш ли с нас – ще караме снопи от нивата в Ирджата*?

Не чаках втора покана, захвърлих драчестата вършина* сред бодилите, промуших се под ангъша* зад предното дясно колело на каруцата, а бате Кольо ме пое през раменете и ме посади в скута си на широката дъска между двете климии*.

– Хайде Сивке! – изплющя с камшика във въздуха той и конете поеха в тръс.

Възкисел мирис на конска пот ме удари в носа. Не бях се возил на конска каруца при това толкова близко до конете, че с опашките си можеха да стигнат носа ми.

Заобиколихме селото и след мелницата свихме на изток по чакълест междуселски път.

Когато стигнахме до големия бряст насред равното като тепсия Ириджанско поле и спряхме колата от клоните му с тревожно цвъртене излетя рояк най-различни птици, направи кръг около вековното дърво и отново се върна сред клоните, осеяни с безброй гнезда.

Нивата до бряста бе пожъната, а снопите бяха подредени на кръстци*.

Бачо Кольо върза юздите за предната  дясна климия, издърпа саръка* от колата и когато се качи в нея подвикна на бате Христо да води конете до първия кръстец. Когато десния ангъш се изравни със снопите бате Танас с двурога дървена вила започна да ги подава на брат си, а той майсторски да ги подрежда в дългата кола.

Когато колата бе натоварена бате Христо ме извика да държа конете, а те двамата с Танас вдигнаха саръка донесоха го до колата и го подадоха на бачо Кольо. Той го нагласи върху снопите, а двамата му братя му подхвърлиха едно въже. Той го завърза за предния край на саръка, така че двата му свободни края се спуснаха като мустаци надолу, а Христо и Танас ги подхванаха и с опъване ги завързаха за метелните уши лявата и дясна климии. Същото направиха и със задния край на саръка, като завързаха въжето за задните климии на каруцата. Едва тогава бачо Кольо се спусна от колата и поведе конете, докато ги изведе от нивата на черния път.

– Танасе, Христо, разпрегнете конете и ги закарайте да ги напоите! – разпореди на братята си той.

– А ти Личко, тръгвай с мен, ще отидем да се къпем! Ти си го заслужи, нали държа конете, докато ние работехме!

Той ме хвана за ръката и двамата тръгнахме през мекото стърнище* след братята и конете.

След стотина метра сивите гърбове на конете започнаха бавно да потъват в жълтата нива, докато накрая съвсем се скриха от погледа ни. Когато и ние стигнахме тайнственото място пред погледа ми се откри изумителна гледка: огромно огледало блестеше под отвесните лъчи на палещото слънце. Трябваше ми секунда време докато осъзная, че това не е огледало а вода, много вода. Тук дълбокото дере, което разсичаше полето от изток на запад се разширяваше и водата му запираше течението си, за да се разлее в широк вир. Отсреща, малко встрани от  “голямата” вода, полувкопана в полегатия бряг се белееше чешма с три каменни корита.

– Танасе, пуснете конете да пасат на поляната, а вие елате при нас! –подвикна бачо Кольо на братята си, когато вече бяхме се спуснали и ние в ниското до водата.

Без да чакат втора покана Танас и Христо заметнаха юларите към хамутите* на конете и тръгнаха към нас като вървешком се събличаха. И когато дойдоха при нас, останали само гащета, оставиха дрехите си на брега и се хвърлиха във водата.

Прехласнат от ставащото аз не видях, кога и бачо Кольо се бе съблякъл и присъединил към тях. Тримата скачаха, пръскаха се с вода и си крещяха един на друг като малки деца. Едва след някое време се сетиха за мен и Христо извика:

– Хей, Личко, какво чакаш, хайде събличай се и идвай при нас?!

Аз стоях все така като втрещен с широко отворени очи: досега вода бях виждал само да тече от чешмата и да се оттича през каменните и корита; влизал бях само във водата в коритото, коритото, в което майка ме къпеше; а сега толкова вода; току пред пръстчетата ми се гонеха рояци попови лъжички, а от отсрещния бряг, подплашени от шума, който вдигаха братята, скачаха жаби и изчезваха сред жабуняка вплел зелените си повясма в крайбрежната трева.

– Бате, да го вкараме ли във водата? – гласа на Танас ме извади от вцепенението

– Не, недейте, оставете го сам да влезе! – възпря ги той и думите му

събудиха нещо дълбоко заспало  в мен. Още не знаех какво, но усещах, че ще се появи тук, защото му е дошло времето. Тръпнещ от непонятно вълнение свалих потника си, подвоумих се за гащетата, защото ако майка ги видеше мокри, знаех какво ме очаква, затова ги свалих и нагазих в хладката, ласкава вода. Когато гъделичкащата прасците ми водна повърхност достигна коленете “нещото в мен” започна да пулсира в слабините, да се издига по гръбнака, да издува гърдите и в следващия миг вече бях под водата. Краката и ръцете ми се движеха сякаш до сега само това бяха правили, а очите ми се кокореха в синьо-зеления сумрак. Когато ръцете ми се провряха през жълтеникавите стебла на крайбрежния папур и докоснаха хлъзгавата твърд на отсрещния бряг повдигнах глава на повърхността.

– Бате, бате, видя ли го, той може да плува под вода!? – крещеше

Христо, тичайки по страничния бряг в стремежа си да дойде по-скоро, за да ми помогне да изляза.

– Хей адаш, ела, ела да те хвана и да те измъкна горе! – надвеси се той над тревясалия бряг.

Аз обаче пуснах крака да стигна дъното и когато не го усетих, ухилих му се предизвикателно, обърнах се и се гмурнах обратно.

Близо до мястото от където тръгнах, другите двама с удивление наблюдаваха случващото се, без да се намесват.

Не си спомням колко пъти преплувах надлъж под вода това водно пространство, на което само преди минути толкова се удивлявах, докато в един момент, когато си подавах главата да си поема въздух, бачо Кольо ме хвана през кръста и ме извади от водата.

И докато посинял с треперещи от студ ръце и крака, едва обух гащетата си и навлякох потника си, той ме хвана за ръката и ме поведе към каруцата. Зъбите ми тракаха, но нагоре по пътеката пуснах топлата ръка,  затичах се по стръмнината и когато излязох горе на равното се обърнах: водата на големия вир пак лъщеше като гледжосано дъно на празен бакър; жабите пак деряха гърлата си; въздухът пак трепереше на хоризонта, но аз вече не бях предишното хлапе, застанало на същото това  място, ококорило очи пред голямата вода. Нещо топло се разтваряше в гърдите ми и караше сърцето ми да  пърха от радост, че сам бях прекрачил прага на приказното водно царство. И не само това: бях надникнал под примамливата му повърхност; движех се под нея; правех неща, от които по-големите от мен се страхуваха?!

Когато стигнахме каруцата Христо бе вече качен на снопите, а Танас стоеше пред впрегнатите коне.

Бачо Кольо ме подхвана под мишниците и ме подхвърли нагоре към него, той ме улови и постави пред себе си върху бодливите житни стъбла.

Друсах се на високото върху снопите, притисках с ръка облия сарък, но завладялата ме магия на откритата вода все така ме държеше в хладната си прегръдка. Вместо прегорялото от летния зной поле детското ми въображение рисуваше примамливи водни ширини, а колата със снопите се носеше като кораб (не, че бях виждал)/ по тях.

• Личко, готов ли си за слизане? – гласа на бачо Кольо ме извади от вълшебните видения и разбрах, че колата е спряла.

Бате Христо ме хвана за ръцете и ме спусна надолу по снопите. Тупнах с босите си ходила в прахуляка и каруцата потегли по своя път към хармана.

Огледах се наоколо така ми се искаше да се похваля с подвизите си пред другарчетата си, но наоколо нямаше никой. Вдигнах от земята вършината, в чиито гранки пърхаше една черно-червена пеперуда, внимателно освободих нежните и крилца и я пуснах на воля. После върнах вършината на плета, от който я взех преди няколко часа. Не знам дали в този момент си пожелах нещо, но от тогава и до днес когато пред мен се появяваше водно пространство, то ме привлича като магнит.

*Ангъши (диал.) – ритли. Две подвижни рамки от греди с напречни пръти (със заострени върхове), опрени на климиите от двете страни на волска или конска кола. Използвани са предимно за превоз на снопи от житни или царевични култури.

*Вършина – неокастрен клон.

*Жабуняк – зелено водорасло на дълги влакна.

*Ирджата (диал.) – местност югоизточно от гр.Суворово.

*Климия – четвъртито дърво, вкарано отстрани на стола на кола, за да подпира ритлите (ангъшите).

*Кръстец – купчина от наредени на кръст един въз друг житни снопове.

*Сарък (диал.) – дълъг, здрав и дебел прът, с помощта на който допълнително се укрепват натоварените снопи.

*Стърнище – останалата след жътва долна част на житни стъбла по нива.

*Хамут – кожена или обшита с кожа дървена овална рамка, която се надява на шията на впрегатен кон.