Осми август. Отивам на закуска. Овесена (”манна”) каша, чай, масло, хляб. По време на закуската разглеждах новопристигналите. Срещу нас сега седят четирима финландци – две момичета и две момчета. Те са млади и подчертано
коректни. Белите им лица излъчват светлината на непорочната младост. До тях са се настанили италианци – мъж и жена на възраст 65-70 години. А аз си си мислех, че с моите 52 години съм най-възрастния пришълец по тези места.

Следобед заваля сняг. Тежките сиви облаци се продъниха и от големите им търбуси в непрекъснат поток тежки, снежни парцали мигом покриха в бяло всичко наоколо. А малко след вечеря времето коренно се измени, сякаш невидима ръка мина по небето, смитайки встрани плътните облаци и остатъците от мъгла, закачени като кадели по белите зъбери от двете страни на ледника. Плътната синина на вечерното небе се отразяваше в прясно колосаното наметало, покриващо притихналия лагер.

Когато и последният лъч на залязващото слънце потъна зад хоризонта, ние се любувахме на нощната „Победа“ – на фона на черното небе ясно изпъкваше “бялото тяло” на жена легнала по гръб, обкичена с гирлянди от ярки звезди. Но това не бе всичко – лют мраз се възцари през тази ясна августовска нощ, а сутринта поглеждайки към термометъра установих, че е минус 9 градуса и то в палатката, в Базовия Лагер.

Навън е ясно и студено. След закуска се събирахе на раздумка в столовата. Тук има “обществен” спътников телефон, но той така и не проработи до края на престоя ни тук. Така че все едно бяхме на Луната. Липсваше и връзка между Базовия Лагер и групите, които бяха в междинните лагери. Новини научавахме едва, когато някой пристигнеше в лагера. Затова с нетърпение чакахме пристигането на някой “отгоре”.

Малко преди обяд в лагера се прибраха двете тайвански момичета. На седми, когато слизах от лагер 2 ги срещнах по пътеката малко под “чистилището”. Разговорих се с руският им водач и го попитах защо са тръгнали толкова късно? – а той само сви рамене и продължи. Малко след това след като са разбрали, че е опасно да се катерят нагоре, оставили багажа си и се върнали в лагер 1. Когато на другия ден се изкачили до мястото където оставили раниците си, там нямало и помен от тях, всичко било затрупано от лавина, паднала през нощта. Оттам пътят им единствено водел надолу.

Общо-взето денят минава вяло. Върнаха се още две групи – едната руската изкачила върха, а другите – финландците се върнали обратно, някъде от височина 6400 метра. От тях разбрахме, че от тази височина нагоре парапети липсват или ако ги има то те не могат да бъдат използвани.

С Борислав и Христо обсъдихме новосъздалото се положение и решихме Христо като опитен катерач да се опита да достигне върха, а аз да достигна отметката, до която се бяха добрали финландците.

Така и в планината, както досега, аз си бях истински анархист. В Тян Шан няма правила. И аз трябва да си ги създавам. И естествено природата и обстоятелствата ги налагат. Ако сгреша, тогава аз съм този, който страда. Така и нямаше да мога да стана пистов алпинист – катерач, на който пътеките предварително са проправени, въжетата опънати.

Към 18:00 часа времето отново ни изненада. Бързо се смрачи и заваля дъжд, който след това премина в мокър сняг. Лежа в палатката и слушам шума от отлепващите се от покрива парчета влажен сняг.

Вместо да изляза навън за вечеря и да се намокря, решавам да остана сух и да подредя дневника, който си водя още от първия ден на руска земя.

С удовлетворение установявам, че липсата на слънце се отразява благоприятно на кожата на ръцете ми (горната част на дланите, които имах неблагоразумието да покажа на “високото” слънце) и сега следите от изгарянията още ме притесняваха.

В такива вечери мислите ми препускаха като “небесни коне”* далеч на запад, към топлата Варна, където беше жена ми, към плувен комплекс “Диана” в София, където на балканиадата по плуване сина ми защитаваше спортната чест на България, и още по-на юг към прохладните басейни на Измир, където на състезания по синхронно плуване бе дъщеря ми.

Но вече беше време да заспивам и да акумулирам колкото се може повече енергия за следващите дни, а и наближаваше 22:00 часа, когато спираха агрегата, който осигуряваше 15 волтово осветление в палатките.

На другия ден в 10:00 часа снегът престана, но облаците останаха, а когато слънцето намираше пролуки между тях палатката се превръщаше в хамам*. Цялото “поречие” на Южен Инилчек димеше, потънало в топли изпарения.

Малко преди обяд Борислав и един от финландците нахлуха в палатката ми, за да ми предоставят мадам “Калинка”*. Макар и накрая дошъл и моят ред?! След като доста се посмяхме Борислав я постави на пилона в средата на лагера, като я закрепи с руското знаме. Въпреки моите опасения за скандал от страна на руснаците до заминаването ни до такъв не се стигна.

Към 11:00 часа дочух шум от срутване. Излязох от палатката и погледнах надолу – една част от пистата за кацане и излитане на вертолета вследствие на бързото топене на снега се бе смъкнала в ледника. Какво ли бе сега в района на “чистилището”?

И днес отгоре продължаваха да слизат групи. Двама мои познати, руснак и французин ми казаха, че нашата палатка все още на мястото си и се вижда, не е окончателно затрупана от навалелия сняг.

След обяда направихме международна бригада и възстановихме ПИК* в стария и вид, даже я укрепихме още повече.

17:50 часа е и като по график пак заваля мокър сняг. Никой не знае колко ще продължи лошото време.

*Небесни коне – така китайците наричали конете на древните българи и давали мило и драго, даже водели и войни, за да се сдобият поне с няколко жребеца./бел.авт./.

*Хамам – турска баня /тур./.

*Калинка – гумен манекен за любов, притежание на финландците, които те бяха нерекли със руско име.

*ПИК – полоса за излитане и кацане /бел.авт./.