Есенни облаци покриваха небето с черна пелена. Вятърът огъваше клоните на дърветата, бучеше в планинската клисура и този тътен отекваше в отвесните планински върхове. Драгомир пълзеше в тъмнината и се ослушваше. Всяко прошумоляване му се чуваше като тежки стъпки. Ако попадне в ръцете на охраната, лошо му се пише! Веднага ще закънти огромният меден котел и ще събере охраната с горящи факли в ръце. Първо ще запалят косата и брадата му. После ще го пребият и ще му надянат оковите. Ще го държат жив до разсъмване, а после – мъчителна смърт. Тогава и робството ще му се стори сладък сън. О, само да не попада в ръцете им!

    Драгомир пълзеше и продължаваше да се ослушва… – О Тангра, прати на охраната сладък сън! – молеше се той.

    Само да се добере до портичката, а от там може да хукне, може да се хвърли в реката и да се гмурне дълбоко. Тази мисъл малко го утешаваше. Но ето най-после – заветната вратичка. Той мигновено се надигна и докосна желязното мандало. През деня беше успял внимателно да го разгледа. Но ако изведнъж заскърца… Драгомир бавничко се повдигна, и веднага се чу ск-р-р-ъ-ц. Горкият веднага се хвърли на земята и запълзя встрани, а постовият, тропайки с тежките си сандали се приближи до портичката.

–           Вятъра ли беше или зъл дух? – измърмори той и като не видя нищо нередно си тръгна обратно.

    Беглецът отново се приближи и започна безшумно да опипва ключалката. Той правеше това толкова внимателно, че и лекото стържене на пантата се сливаше с шумоленето на листата на грамадния кестен, който растеше до самата врата. Но в това време отново се приближи постовият. Някакво безпокойство го беше овладяло и той като отново проверяваше ключалката едва не настъпи Драгомир. Тъмната нощ и бученето на вятъра му напомняха за зли духове, а той се боеше от тях и шепнейки молитви отново побърза да отиде на завет.

    Решен на всичко младият каменоделец вече уверено повдигна мандалото. Той внимателно отвори портичката и премина отвъд. Сега трябваше да я затвори, за да не се разхлопа от вятъра. По-бързо! По бързо към стария мост! Докато не са го усетили, трябва да премине по моста, а след него беше зеленчуковата градина, а зад нея широкия път, встрани от който светлееха петната на варовиковия овраг. Там го чакаше бългхареца. Той го чакаше, но щеше ли Драгомир да се добере до него? Младежът хукна срещу вятъра. Беше тъмно и пътят беше пуст. Но как да мине по моста? Като стигна до него той спря, залегна и се огледа за постови. Периодично по двойки те го прекосяваха до средата, а там понякога опрени на перилата се спираха да разговарят с двойката, която бе дошла от отсрещния бряг. Как да постъпи? Да скочи във водата и да преплава реката, но плясъкът от скока веднага ще привлече вниманието им. По-добре да пълзи тихичко и бавно. Може да премине покрай тях, без да го усетят. И той реши да препълзи през моста.

–           О, Тангра – шепнеше той в отчаяние – направи небето толкова черно, колкото черно е сърцето на Пакор. Пълзеше и шепнеше молитви. Ако постовите го видеха, той щеше да скочи във водата и да се гмурне. Ако преминеше незабелязано, то щеше да принесе жертва на добрия Тангра. Той напрегнато се ослушваше. Струваше му се че цялото му тяло се е превърнало в огромно ухо. Стъпки не се чуваха. Къде ли е охраната? Не са ли са се притаили тук до него? А е толкова тъмно, че не се вижда нищо. Само плисъка на водата в опорите на моста достигаше до наострените му уши. Колко е дълъг този мост, кога ще му дойде краят? Накрая напипа меката пътна пепел. Значи моста вече е зад гърба му, но къде са постовите? Какво облекчение! Сега той се устреми към зеленчуковата градина и се понесе като млад елен. Тук нямаше никой, само вятърът си играеше с увяхналата трева. Ето го и пътя, а по-нататък светлееха петната на дълбокия овраг. Най-накрая! Драгомир се спусна в оврага и се запъти по утъпканата пътека, по която стотици роби всеки ден мъкнеха големи камъни. Често беше идвал тук и познаваше всяка дупка, всяка издатина. Знаеше, че сега тук няма охрана. Високата, отвесна скала зад гърба му, от която вадеха камъните, се считаше за непристъпна, а сега той трябваше да я преодолее. Животът му за първи път зависеше от уменията му на каменоделец. От майсторството му досега се възползваха само враговете му. Но сега беше друго. От ловкостта и уменията му зависеше всичко – свобода, или мъченическа смърт.

    Когато стигна до бялата пещера Драгомир подсвирна. В същия миг се чу лек удар на кремък и блеснаха искри. Бългхареца го очакваше! На рамото му висеше торбичка, на пояса две кирки, а в плъстената ножница стърчеше дълъг  железен нож. Всичко беше свършил, с всичко се бе сдобил. Юнак е Нукрат! Те се спуснаха в дъното на оврага и уверено се отправиха към противоположната висока стена. Тя беше почти отвесна, нямаха и на представа как ще я преодолеят. Но трябваше да го направят: зад нея бяха планините, а там – свободата!

–           Трябва да дълбаем стъпала – каза Драгомир, като повдигна кирката си. – Аз ще ги изсичам, а ти ще ме следваш с багажа. Ще носиш торбите и всичко останало, което имаме. Внимавай за тази с презрамките – пази я като очите си! Аз ще съм с две кирки. С едната ще работя, а с другата се ще придържам – така ще редувам ръцете си една след друга. А ти ще пълзиш, като внимаваш да не паднеш.

    Първите няколко стъпала му се отдадоха лесно: камъкът беше мек и податлив. Струваше му се, че като нищо ще надупчи скалата от долу  до горе. Ето, че лесно изкачиха няколко стъпала. Тогава дойде тежкото. Когато на Драгомир му се наложи да работи с едната ръка, а да се държи с другата кирка – работата тръгна бавно и мъчително. И на Нукрат не му беше лесно. Той с усилие се катереше по малките дупки в стената с тежкия товар на гърба; всеки момент му се струваше, че ще се изплъзне. Той се стараеше да се закрепи с нокти о шуплестия камък.

    Всяка стъпка им костваше големи усилия, но всяко ново издълбано стъпало ги приближаваше към желаната цел. Свобода! Кой може да разбере, как тази дума звучи в устата на роба! Кой може да разбере душата на беглеца, зад гърба на когото са веригите на робството и мъките на отчаянието, а пред него свободната земя, отечеството!

    Трябваше и да бързат. Нямаше време за бавене. Черните облаци се спускаха все по-ниско, и дъждът скоро щеше да залее земята със студени потоци. Под тях щеше да е още по-трудно изкачването.

–           Побързай, Драгомире! – шепнеше бългхареца.

    А вятърът отнасяше думите и докарваше нови облаци.

–           Тангра, помогни!

    Нукрат вече преброи четиридесет стъпала, когато дъждът рукна като из ведро. За бегълците, които се бяха издигнали доста високо, стана съвсем трудно да се придържат към скалата. Драгомир напрягаше сили да задържи големите си стъпала в малките отвори. Дъждът го заслепяваше, водата се стичаше през яката на ризата и му пречеше да работи. Силните пориви на вятъра се опитваха да ги откъснат и запокитят надолу в черната бездна.

–           Дръж се здраво! – Драгомир се опитваше да надвика вятъра и дъжда.

    Колкото по-трудно ставаше изкачването, с толкова по-голяма ярост работеше каменоделеца с кирката.

–           Ще се изкачим! – крещеше той на бългхареца, като се опитваше да го ободри.

    Нукрат шепнеше молитви и призоваваше на помощ Тангра. Юношата с ужас си мислеше, че са настанали последните мигове от живота му. Но Драгомир упорито продължаваше нагоре, и само от време на време се чуваше бодрият му глас, който изкрещяваше няколко успокоителни думи.

    Изведнъж до Нукрат долетя:

–           Спасени сме! Дръж се! – и Драгомир протегна към спътника си свободната кирка. – Повдигни се, приятел! – изкрещя той с всичка сила. – Тук има равна площадка и храсти.

    Приятелите се свиха под храстите  се прегърнаха. Високата, отвесна скала, която се считаше за непреодолима, беше в краката им.

–           Ако не беше ти, нямаше да се справя – призна бългхареца, като снемаше товара от раменете си. – Когато започна дъжда и стана трудно да се задържам по хлъзгавите стъпала, мислех си, че е дошъл краят.

–           Искам да ти кажа, че това е само началото – отвърна, смеейки се Драгомир.

    Той с облекчение протегна краката си, без да обръща внимание на проливния дъжд и се протегна на мократа земя под храсталака. Едва сега усети страшната умора по цялото си тяло, особено в краката. Нукрат беше по-малко уморен и предложи да запалят огън.

–           Още не е завършила първата нощ, а аз вече се радвам, че не съм сам – каза Драгомир като докосна, заелият се със събиране на клечки младок. – Рано ни е да палим огън: сигурно вече ни търсят. По-добре е да вървим в тъмното… ще се оправим… но по-далеч от враговете.

    И те поеха към планините. Когато през пелената на дъжда започна да се мержелее мътната светлина на изгрева, бегълците видяха голяма поляна, покрита с дребни храсталаци. Зад нея бяха горите, които от долината им се струваха толкова близки.

    Цял ден им отне изкачването на висок превал. Затова на свечеряване, когато небето се проясни, слънцето се показа и обагри околните върхове с алено зарево, а Ктесифон беше далеч зад планината, можеха да си починат.

    Трудно можеше да опише състоянието на довчерашните роби, когато седнаха до горящия огън и извадиха запасите си от храна. В голямата медна чаша кипна вода. Храната им се видя толкова вкусна, като никога досега. Това бяха първите им щастливи часове на свобода. Те с особена охота излапаха горещата просена каша и добре се стоплиха, преди да се разделят с този свой първи огън на свобода. Драгомир предложи да вървят докато съвсем се стъмни. Той се страхуваше, че преследвачите им ще забележат засечките в отвесната скала на оврага. Нукрат го уверяваше, че никой няма да ги забележи, защото са направени от страната, откъдето не се вадят камъни. Той твърдеше, че на никой няма да му мине през главата да обърне внимание, че някой може да премине оттам. И как ще разберат, че са избягали. Нали Драгомир работи при Левота, а Нукрат сигурно се е удавил в реката. Проблемът беше в портичката. Беше ли се удало на Драгомир да прехвърли мандалото обратно?

    Така съпровождани от черни мисли те вървяха докато не настъпи пълна тъмнота. Тогава мъртви от умора те се проснаха за нощувка на завет до високи, отвесни скали.

  * * *

    Вървяха вече десети ден. При залез бегълците се спряха до малък планински извор, забутан във висока суха трева и храсталаци.

    – Ето тук ще нощуваме – каза Драгомир, като се освобождаваше от багажа. – Днес ще направя десета резка на тоягата си.

–           Само десет дни ли изминаха откакто напуснахме Ктесифон? – учуди се

Нукрат. – На мен ми се струва, че цял живот съм прекарал в тези планини. Вече забравих робството и камшика на надзирателя. Радвам се на всеки ден от живота си! Посрещам слънцето, като птиците в гората!

–           Да хубаво е така! – добави Драгомир. – Свобода! Свобода! Погледни наоколо, колко е прекрасно всичко. Сякаш го виждаме за първи път. И той възторжено се хвърли на земята, зарови се в тревата и я разцелува.

–           Животът е най-великото благо – промърмори той. – Само не в робство.

    Нукрат слушаше мълчаливо Драгомир и  гледаше колко ловко каменоделеца подготвя капана, който беше направил преди няколко дни. Момчето повече не мислеше за робските години, той се радваше на свободата, като не пропускаше нито минута да научи нещо от виделия много Драгомир.

–           Ти уж си каменоделец, а разбираш и от лов? – чудеше се той. – Кой те научи как да се справяш с всичко в живота?

–           Баща ми, Нукрат – засмя се Драгомир. – Той винаги ми повтаряше: „Човек

трябва да има сръчни ръце.“ Той ме научи на всичко: да си служа с чука и длетото; капани да правя и да ги поставям; както и да се ориентирам в гората, за да не се загубя. Но като малък не бях много работлив. Случвало се е да държа длетото и да се замисля за нещо, а баща ми ще дойде и ще каже: „Какво ми дойде на главата, та бог ме дари с такъв син? Мързелив е като царски син. За чука и длетото нехае.“ И ще ми каже за кой ли път приказката за мързеливия чирак, който си представял, че е царски син и така си умрял от глад. Засрамвах се от разсейването си и се нахвърлях на камъка като звяр на жертвата си. И на лов ходех, през тези ранни и безгрижни години.

–           Хубаво е, че си израснал на свобода – въздъхна Нукарт – а аз във веригите, нищо не успях да науча. Едва стоях на краката си, когато попаднах в кариерата.

–           Събери дърва за огъня, докато аз поставя капана – прекъсна оплакванията му Драгомир.

    Той хвана една горска мишка в тревата, сложи я в капана за примамка и тръгна надолу по течението на ручея да търси следи от животни. Искаше му се да е сигурен, че когато дойде на сутринта, в капана да има нещо. Докато се провираше през гъсталака, той изведнъж чу ужасен вик. Крещеше Нукрат. Какво ли се бе случило? Нима го е нападнал звяр?

    Драгомир хвърли капана и с всички сили хукна към извора. Затъркаля се презглава от баирчето през преплетените храсти и се спря чак на равното, където момчето подреждаше сухите клони за огъня. Ужас скова за миг ръцете и краката му. Нукрат беше повален от огромна черна мечка, която с ръмжене се опитваше да го задържи за десния крак. Драгомир скочи, докопа, лежащата наблизо кирка и се хвърли да спасява приятеля си. Ударът му попадна в главата на звяра… Мечката изрева и се обърна към него, но той ловко отскочи. Опипа ножа на пояса си и в момента, в който звяра отново се хвърли към него, заби хладното острие в корема му. Мечката изръмжа задавено от кървавата пяна, която бликна от устата и, после направи няколко несигурни стъпки и рухна в тревата. Драгомир се наведе над Нукрат. Коляното му беше разкървавено и той лежеше пребледнял и тихо стенеше.

–           Жив ли си? – Драгомир приповдигна отпуснатата му глава.

–           Нищо ми няма… – прошепна бълхареца.

    Като чу това Драгомир се изправи и тръгна към мечката. Той си спомни, че ловците обикновено лекуват раните си с меча мас, затова разпра корема на животното, изряза от там дебело парче от коремната тлъстина и още топло го наложи върху разкъсаното коляно. След това разкъса ризата си и превърза раната. Нукрат стенеше от болка, но се държеше. Само едрите сълзи, които се търкаляха от очите, издаваха страданията му.

–           Сега вече никога няма да видя страната на моите предци! – горчиво шепнеше момчето.

–           Не тъжи, този който те нарани, той ще те излекува – утешаваше го

Драгомир. – Ще видиш какъв мехлем е мечата сланина.

    Каменоделеца направи мека постеля от трева и листа и внимателно положи там юношата. После отряза парче сочно месо направо от мечката, опече го на огъня и нахрани ранения.

–           Като си сит – каза му той – злите алпи няма да посмеят да влязат в тялото ти, а аз цяла нощ ще ги отпъждам с песните си.

    Той вярваше, че в тялото на човека влизат зли сили, които го измъчват, когато е болен. От детството знаеше, че ги прогонват с песни и добра храна. Но нямаше време за спомени, чакаше го много работа. Трябваше да одере мечката и да отдели месото. После да го нареже на парчета и да го изсуши на есенното слънце, за да се запази за по-дълго време. Трябваше да направи колиба, за да се подслонят от дъждовете и зверовете. Той си даваше сметка, че скоро няма да напуснат временното си местообитание: нямаше да е лесно да зарасне коляното на Нукрат, а да го остави сам не можеше – момчето щеше да загине в гората.

    Цяла нощ Драгомир поддържаше огъня и пееше. Стараеше се да си припомни всички песни, които бе слушал в детството си, и неговият мощен глас звънеше в тъмната гора, плашейки спящите птици.

–           Остави ме Драгомире, върви по пътя си! – замоли му се в ранното утро момчето. – Ще се лекувам сам, а ако мога, сам ще се добера до нашите планини. А ако не успея, значи така е отредил Тангра.

–           Не познаваш зидчиите. Ние сме твърди хора и каквото сме казали, го изпълняваме докрай – отвърна сурово Драгомир. – Нищо не може да ни раздели, докато не стигнем целта си. Рано на пролет ще стигнем Балгх. Важното е да изпреварим партските копои.

–           Ти си изпратен от Вечерницата да ме пазиш – мълвеше трогнатия Нукрат. – Аз никога няма да те забравя!

    Около обяд на следващия ден, когато на кривака беше отбелязан единадесетия ден, Драгомир изплете от жилави пръти стените на колибата и ги покри с големи жилави листи. Високо на близкото дърво беше окачено месото на мечката. Бългхареца лежеше на мека постеля и гледаше как приятеля му плете сандали от стеблата на сухата трева.

–           Златни ръце имаш – възхищаваше се за кой ли път Нукрат. – Струва ми се, че няма нищо, което може да ти се опре.

–           Но досега дом не съм успял да съградя, със семейство да се сдобия, деца да отгледам. Отиде си в робство моята младост! – отвърна Драгомир. – Ръцете ми принадлежаха на омразния цар на Партия.

–           Прав си съгласи се момчето. – Но вината не е твоя – Тангра така е отредил.

* * *  

    Дните минаваха в труд и грижи. Драгомир постоянно си намираше работа: ту покрива ще поправи, ту за суха трева и мъх за постелята ще се погрижи, ту капани ще заложи. Сполучи да хване лисица и два борсука. Трябваха му повече кожи, за да ушие дрехи за зимата. Дните захладняваха и зачестиха дъждовете – трябваше да се подготвят за зимата. Той най-много се безпокоеше за покрива на колибата. Затова дълго избира пръти и стебла на суха трева, като накрая се зае с някакво сложно заплитане.

–           Искам да направя покрива така, че да непропуска и капчица – обясни той на Нукрат.

–           Покажи и на мене! Искам и аз да съм полезен с нещо – примоли се юношата. – Аз вече мога сам да се обръщам.

    Драгомир остави работата си и започна да оглежда крака на ранения. Коляното заздравяваше.

–           Скоро сам ще тичаш през гората, като млад елен! – ободри го каменоделеца. – Крака ти скоро ще се оправи, и ще се върнем в земите на бащите си, за да ги защитим от враговете.

    С тези думи той придърпа сплетеното от него до леглото на Нукрат, показа му как се прави, а след това тръгна на лов.

    Непосредствено зад хълмовете се издигаше вековна гора, където можеше да открие всякакъв дивеч. Нещо го теглеше към могъщите, клонести дъбове, към столоватите буки, към повехналите храсти от орлови нокти. На фона на златната есенна гора ярко се открояваха сините гроздове на дивите лози, а това мамеше с картините от щастливото детство. Когато мислеше за родните краища той си представяше могъщи планини, остри снежни върхове и малки къщички, направени от дялан камък. Ще открие ли в тези планини такива камъни?

    Когато на тоягата се появи тринадесетия нарез, Нукрат вече можеше да сяда, но с вървенето още не можеше да се справя. Приятелите се убедиха, че ще могат да тръгнат най-рано след месец – два и трябваше да презимуват тук.

    Бългхареца все по-често се връщаше към разговора, който разсърди Драгомир – той отново го молеше да го остави в колибата и да тръгне, без да го чака.

–           За кой ли път да ти повтарям, че трябва да сме в родината в началото на пролетта – отвръщаше Драгомир. – Ние ще се справим с това. А да те оставя сам, не мога. Да не мислиш, че имам сърце на чакал?

    Решението да презимуват тук накара каменоделеца да се замисли, как да освети колибата в дългите зимни нощи, и от какво да направи наконечниците за стрелите. Той дълго броди из околността докато намери парчета гранит. Чука и длетото отново влязоха в работа. От кръглия камък той издяла превъзходен светилник, а от продълговатите камъчета направи наконечници за стрелите. Това занимание му беше особено приятно, защото запълваше времето на дългите дъждовни нощи.

    Въоръжен с лък и нож, облечен в топла шуба от нещавени кожи, Драгомир често излизаше на лов в гората. Той с удоволствие крачеше в дъжд и сняг и си мислеше колко хубав е живота на свобода. Далече, потънали в сиво-бели мъгли се виждаха очертанията на родните планини. Имаше чувството, че това са неговите планини и той е стопанин на всичката тази неизбродна шир. Тук го няма ненавистния Пакор, няма ги жестоките му палачи, които избождаха очи и  режеха уши за собствено удоволствие. Сега беше свободен да отиде на лов, да убие елен и да нахрани ранени си приятел. Може да убие див овен и да го принесе в жертва на Тангра. Колко пъти заедно със стария Левота бяха си мечтали за такива дни.

    Първият месец на зимата беше към своя край, когато най-накрая Драгомир се съгласи да тръгнат отново. Кракът на Нукрат беше заздравял и той свободно ходеше, без да се оплаква от болки в коляното. Драгомир беше набавил голямо количество изсушено месо и различни кожи за обличане. От кожата на сърна си направиха цървули, а от кожите на диви овце и лисици си ушиха дрехи и шапки. Каменоделеца измайстори шейна, на която натовариха месото и инструментите си. Облечени в пъстрите си кожени дрехи, които им придаваха вид на приказни чудовища те се сбогуваха с гостоприемната гора и поеха към високите планини, зад които беше родната земя.

   * * *                   

    Много дни и дълъг път останаха зад гърба им в планината. Виелиците и преспите сякаш ги преследваха. Даже и топлите кожи не успяваха да ги запазят от смразяващия студ и беше цяло щастие, когато успяваха да спрат за нощувка в някоя пещера. Но и тук ги дебнеха опасности. Веднъж от мрака на такава дупка изскочи разярен рис, и само запалената от Нукрат борина ги спаси от зъбите и ноктите на звяра.

    След труден и изнурителен преход, Драгомир предложи да си починат под козирката на една отвесна скала, където не беше толкова ветровито и можеха да се скрият от зараждащата се виелица. Една пещера в южния край на скалния навес им се стори като най-удобното място на земята. Но едва бяха разместили багажа си, когато чуха тежки стъпки, а след това говор и в укритието им нахълтаха трима въоръжени мъже – навярно тези, които карауляха по големия път през планината. Той минаваше в подножието на скалата, и да се изкачиш до пещерата не беше трудно. Драгомир и Нукрат знаеха, че такива патрули са разпратени по всички пътища, и те предвидливо ги отбягваха. Но сега в тъмнината на пещерата не бяха забелязали следите от огън. Какво да правят? Мъжете седнаха около загасналия огън, и като ругаеха започнаха да го подклаждат. 

–           Ех, да ми паднеха в ръчичките тези негодници – мърмореше, дребен воин с голямо копие в ръцете. – Омръзна ми да мръзна по царските пътища. Не искам повече да преследвам тези кучи синове!

–           Да не ти се е приискало да станеш царски телохранител? – попита някой.

–           Това е главоболна работа, не си струва… По-добре да стана разузнавач,

като нашия бивш колега Бердин. Неотдавна той тръгна с керван за Балгх. Много скъпи стоки натовариха. Очаква се да спечелят купища пари.

–           И какви ще ги върши там Бердир?

–           Живее си като цар. Има коне и камили, търгува с всякакви стоки от царските складове, а самият той върви по земята на кушаните, гледа и слуша какво говорят, какво вършат местните. Ако някъде строят крепост, веднага изпраща донесение на спахбод Варахран. Ако някъде има струпване на войски, отново изпраща бързоходци. От него към Ктесифон тече информация и в случай на война, всичко ще е от полза за нашия цар.

–           А ще те вземе ли? – попита седящия отляво, който все не успяваше да запали огън от мокрите клони.

–           Обеща ми. Като се върне тогава ще ме вземе. Говорил с началника си.

    Мъжете всячески се стараеха да раздухат малкото пламъче, но мокрите замръзнали съчки не се запалваха, а само едва-едва мъждукаха.

–           Приличат на вълци – прошепна Драгомир. – Трябва да ги убием. Ти ще застреляш този, който седи отдясно, а аз с кирката ще нападна това младо момче, което стои с гръб към нас. Третия ще вържем. Виждаш ли той остави копието и раздухва огъня. Трябва да побързаме…

    Като се възползва от тъмнината, Драгомир тихичко запълзя към мъжете до огнището. Огънят още не беше се разгорял, когато един от тях с вик падна сред въглените, пронизан от стрела, а седящия до него се катурна, повален от силен удар с кирка по главата. Третият едва успя да се надигне, когато над него се нахвърли Нукрат. Воинът беше силен, и се опитваше да хване бългхареца за гърлото, но ловкият юноша здраво го притисна към земята. На помощ му се притече и Драгомир.

–           Сега да бягаме! – прошепна задъхано той.

    Бегълците напредваха през планината, която разделяше Партия от империята на кушаните. Нощем, когато небето беше безоблачно, приятелите следваха пътеводната звезда. Тази звезда, която Левота им показа, трябваше да ги отведе в земите на дедите им.

    Нукрат с благодарност си шепнеше нещо, благодареше на Тангра за това, че звездата е пред тях и ги направляваше към целта им. Момчето никога и не беше се замисляло, колко труден може да бъде пътят през планината, където никой не живее, и където нямаше даже и пътеки. Понякога мърмореше:

–           Струва ми се, че никога няма да стигнем там за където сме тръгнали.

Всичко е против нас.

–           Съдбата е милостива – отвръщаше Драгомир – иначе отдавна да сме замръзнали по пътя. С топли дрехи сме и не гладуваме.

    Но запасите им от сушено месо бяха на привършване, дивеч не се виждаше. Каменоделеца започна да икономисва от дажбите за деня. Сега те се радваха на парченце месо и шепичка сушени черници. Вървяха сред голи скали, където нямаше и помен от дръвче или храстче. Нямаше с какво да си стоплят вода, и с какво да се стоплят. Отдавна не водеха сметка за дните, защото тоягата беше останала в пещерата.

    Дойде време да се разделят и с последното парченце месо.

–           Това е всичко – каза Драгомир. – Трябва да търсим корени и лековити билки иначе ще загинем.

    Бегълците вървяха по дъното на тясно дефиле. Тук имаше по-малко сняг и тук-там се срещаха дребни храсти с туфи изсъхнала трева. Драгомир ги скубеше и дълго разглеждаше коренчетата им. Те бяха тънки и жилави. „Не стават“ – мърмореше си той под носа.

    Най-накрая той измъкна изсъхнал храст с малки грудки с големината на орех.

Той ги очисти от полепналата пръст. Месестите корени се оказаха доста сочни и сладникави на вкус. Той подаде половината на Нукрат и двамата започнаха да търсят подобни храсти, за да се запасят с хранителни корени. Напълниха цяла торба с грудки и продължиха доволни напред.

    Когато излязоха от клисурата те зяпнаха от удивление. Далече пред тях, осветени от залязващото слънце се издигаха стените на приказен град. Каменоделеца притовори очи и внимателно се вгеледа в островръхите кулички по яките стени.

–           Чудо невиждано? – дивеше се той. – Чуден град! Кой ли живее тук? Къде сме попаднали?

–           Това е богат град – добави Нукрат. – Виждаш ли там, около двореца има втора крепостна стена. Май сме си у дома!

    Драгомир не сваляше поглед от високите стени и кулите.

–           Левота не ми каза, че на пътя ни има такъв град. Може би е построен неотдавна?

    Озадачен Драгомир забърза напред и Нукрат едва го следваше. Струваше им се, че градът е съвсем близо, но, след като повървяха известно време все още бяха далече от крепостните стени.

–           Лошо сме облечени! – забезпокои се Драгомир. – Веднага ще си помислят, че сме бегълци и недай си боже ни върнат обратно.

–           Ще кажем, че сме търговци, ограбени от разбойници – опита се се да го успокои Нукрат.

–           Хубаво го измисли! – засмя се каменоделеца. – Търговци с рани от камшик и разкъсани уши.

    Вече се стъмни, а те бяха все още далече от града. Наложи се да нощуват в подножието на планината.

    Пролетното небе беше чисто и ясно. Звездите така блестяха, сякаш бяха свещи, запалени от някого.

–           Вървели сме в правилната посока – каза Драгомир, като се взираше в звездното небе. Виждаш ли, пред нас е нашата пътеводителка? Тя е по-ярка от всички останали. Струва ми се, че тя иска да ни каже: „Вървете момчета, на прав път сте!“

    Заедно с първите лъчи на слънцето, които окъпаха в розова светлина околните върхове се събуди и Драгомир. Той разбуди бългхареца и двамата още сънени тръгнаха към примамливия град.

    Пътят се виеше като змия и колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-необикновени картини се разкриваха пред очите им. Нещо не беше наред. Струваше им се, че тук няма живот. Нито тревичка, нито храстче не се виждаха наоколо – само едни голи камъни. Не прелитаха птици, не се показваха животни.

–           Какво става? – чудеше се Драгомир. – Защо няма хора? Човек може да си помисли, че всичко тук е измряло. Да неби да няма вода!

    Нукрат мълчаливо вървеше след приятеля си. Той вече не го слушаше, а само внимателно се оглеждаше с надежда да зърне някаква живинка. Накрая те се приближиха съвсем близо до стените на града и Драгомир плесна с ръце.

–           Но това не са никакви стени, това не е никаква крепост – възкликна той – това просто са скали! Тангра ни се смее отгоре! – каза с горчивина каменоделеца. – Ние така искахме да „го“ видим, че си повярвахме! – и той се просна ничком на голите камъни и дълго лежа, без да повдигне глава. После се изправи и безмълвно впери поглед в тези удивителни дворцови кули и продължаваше да не вярва на очите си. Това бяха само скали, а такива причудливи форми можеше да извае само Той – Тангра.

–           Истинско чудо – каза най-накрая той. – Кой би си помислил, че всичко тук не е дело на човешка ръка!

    Той постоя още малко така, а после хвана за ръката Нукрат и като изкрещя: „Да се махаме оттук!“ – го повлече със себе си.

–           Ето, че градът го няма – каза опечален той, докато разпалваше огън от сухи клонки. – Ще се постоплим и ще продължим нататък.

    Още няколко дни бегълците се промъкваха през чудните скали, които толкова приличаха на развалини на дворци. Струваше им се, че са попаднали в някакво мъртво царство, напуснато от жителите му.

    Но ето, че пред тях отново се изправиха истинските планини. Голи, скалисти, с върхове като игли, те изглеждаха непроходими. В подножията им често се срещаха полянки с увехнала ланшна трева и ниски храсталаци. Пред погледа на Драгомир попаднаха ластарите на дива лоза. Той се приближи и внимателно ошмули изсъхналите синкави зърна и ги подели с Нукрат. На момчето много му харесаха изсъхналите гроздови зърна и той тръгна да търси още. Така от храст на храст те стигнаха до бреговете на бърз поток и тъкмо се готвеха да го прескочат, когато Драгомир се спря. Той направи знак на Нукрат и му посочи това, което очакваха вече месеци наред. На другия бряг кротко се гушеше стадо овце. Каменоделеца не успя да отвори уста, когато до ушите им достигна заплашителен кучешки лай и към тях се втурнаха рунтавите пазачи на стадото. Овчарите се  изправиха и започнаха да се оглеждат. Когато видяха странниците, облечени в парчета от кожи на диви зверове, те вдигнаха криваците. Дълго не се решаваха да се приближат до тези удивителни създания, появили се така неочаквано, сякаш ги бе дотъркаляла, спускащата се от върховете тъмна мъгла.

    Най-накрая по-възрастния се реши да ги заговори:

–           Ако сте хора, то кажете някоя дума. Но ако сте чудовища, пръждосвайте се!

    Овчарят говореше на език, познат на Драгомир от детството. Значи този човек му беше земляк. Драгомир се усмихна и му заговори на същия език.

–           Ние сме хора също като вас, българи сме, както и ти добри ми стопанино.

Усмири кучетата и ще си поговорим.

    Когато се настаниха до огъня на овчарите, Драгомир, като им показваше шевовете на странното облекло, обясни, че е българин, доскоро злочест роб на цар Пакор, и е избягал от Ктесифон. Избягали заедно с Нукрат, за да предупредят за опасността, надвиснала над родните им места. Той каза, че отивали в Балгх, а после щели да потърсят близките си. – Ако сте повярвали на думите ми, то дайте ни коричка хляб и ни посочете пътя към столицата – завърши разказа си Драгомир.

    Овчарите мълчаливо слушаха, като от време-навреме поклащаха глави в знак на съгласие и съчувствие.

–           Тук често се появяват бегълци от Партия – каза стареца. – Как няма да ви помогнем! Няма да ви оставим гладни. Ние сме бедни овчари, всичкото ни богатство е това малко стадо овце, на няма да пожалим нищо за вас. Ето това шиле ще заколим сега и ще ви нагостим. Ще съберете сили за дългия път. Но дрехи за вас нямаме. Дрехи можете да намерите в селото – ето там – и старецът посочи с пръст далечината.

–           Благодарим ви от сърце! – отвърна Драгомир, като се поклони ниско. – Ще хапнем, защото отдавна не сме слагали залък в устата си и сме много уморени.

А дрехи не ни трябват – така ще вървим.

–           Не може така – каза стареца, като поклати побелялата си глава. – Вие приличате на алпи, и хората ще си помислят, че сте зли духове. Мълвата ще ви изпревари и ще препречи пътя ви. Отново ще попаднете в робство, ако се покажете в такъв вид в столицата. Ще помислим как да ви помогнем. А сега си опечете месото на огъня и хапнете.

–           Прав си – съгласи се Драгомир – ние наистина приличаме на йореги. Ако ни предложите и най-грубите ризи, то ние сме спасени.

–           Така и ще направим – каза стареца. – Ще отидем в селото и ще попитаме хората с какво могат да помогнат.

    Дядото тръгна по едва забележима пътека. Драгомир едва успяваше да го следва – така по младежки бързо и уверено се спускаше той от високото, като си помагаше с тоягата. Такива остри камъни, такива отвесни канари бегълците не бяха срещали из целия си път до тук. Не след дълго стареца зави надясно, и Драгомир видя, че пътеката се спуска към тясно дефиле. В теснината се белееше селото на овчарите. Скоро те стигнаха до каменната къща на стареца. Много дупки зееха от почернелия от дима покрив на къщичката; те бяха затулени със снопчета суха трева. В ъгъла до огнището седеше прегърбена старица. Тя предеше бяла къделя с почернели съсухрени пръсти. Изпод сивата забрадка се подаваха кичури побеляла коса. Очите и бяха зачервени и сълзяха от дима на огнището. Тя уплашено вдигна очи към новодошлите.

    Стареца я успокои и и каза да донесе на госта кисело мляко, а той щял да отскочи до съседите.

    Обстановката в къщата беше толкова бедна, че на пода не се виждаше даже черга. В ъгъла беше натрупана суха трева и купчина вълна. Няколко очукани паници и две кръгли делви съставляваха цялата покъщнина на овчаря.

    Когато старицата се върна с паничка кисело мляко Драгомир и разказа кой е и я попита има ли деца. Тя изхлипа и прикри лицето си с края на забрадката.

–           Умряха – каза едва чуто тя. – И тримата ги отнесе черната болест.

    След малко като се успокои тя започна да се вглежда по често в Драгомир и каза, че той много приличал на най-малкия и син, също такъв здрав и силен, с черна брада и орлов поглед.

–           Вие сте толкова бедни, къде мъжът ти ще намери дрехи за нас? – попита я каменоделеца.

–           Ще ги вземе от куция овчар, а аз ще му изтъка нови – отвърна старицата.

–           Колко грижи ви създаваме с нашето облекло! – въздъхна Драгомир. – Как ще ви се отплатим за това?

    Бабата замаха успокоително с ръце и нещо си замърмори под носа. А Драгомир като хвърли отново поглед към тавана, и изведнъж му хрумна как да се отблагодари на тези добри хора.

–           Имате ли топор и чук? – попита той старицата.

    Тя кимна утвърдително и му донесе сечивата.

–           Сега ми разрешете да поочукам тук-там – помоли той. – Аз съм каменоделец и камъкът ми се подчинява. Ще запуша всички дупки на тавана, за да не влиза вятър и да ви гони топлото.

    Старицата зашепна благодарности, а гостенина веднага се хвана за работа.

Той се качи на покрива и измъкна снопчетата трева от дупките, и като измери зейналите отвори между плочите, започна да ги запълва с добре одялани и изгладени парчета. 

    Стареца дълго убеждаваше съседите си да поделят дрехите си с злочестите бегълци. Когато се върна покривът вече беше поправен, и Драгомир работеше по укрепването на стените. Стопанина чак ахна от удивление от видяното.

–           Ама ти си бил истински майстор! – възкликна той с възхищение. – Ще те помним с добро. Цял живот ние само това правим – запълваме дупките в къщата. Като завали и духне вятър, става лошо. По нашите краища няма глина, а зидчии трябва да търсим от далече, тук няма такива. Само овчари живеят в нашето село. Работим за царя, плащаме царски данъци. Пшеничено брашно виждаме само веднъж в годината…

    Дядото разказваше за теглилата на овчарите, а Драгомир през това време дялаше камъни и майсторски запълваше процепите в стените. За него това беше обикновена работа, а на стареца се струваше нещо необичайно сложно и  трудно.

–           Аз все пак намерих нещичко – каза дядото, вече свикнал с мисълта за подобренията в дома му. – Куцият ми съсед ми даде ризата на по-големия си син – разказваше доволния стопанин – а за приятеля ти помолих търговеца на коне. Ризата която му се откъсна от сърцето е стара, но е по-добра от вашите кожи… Жена ми ще я пооправи – побърза да утеши той Драгомир.

    Привечер Драгомир завърши ремонта и започна да се приготвя за тръгване. Но стареца не го пусна: каза, че всичко може да се случи на сам човек по пътя в този късен час. Останаха да пренощуват в ремонтираната къща, за да може рано на разсъмване на тръгнат обратно.

    Малко преди обяд те пристигнаха в овчарския стан, където другите овчари и Нукрат ги очакваха с нетърпение. Бегълците с радост се разделиха с вонящите кожи, окъпаха се в рекичката, вчесаха косите и брадите си с неугледните дървени гребени, пригодени за стрижбата на овцете.

–           А сега вървете – изпроводи ги стария пастир. – Никой няма и да си

помисли, че сте разбойници или бегълци.

–           Никога няма да забравим добрината ви! – отвърна трогнат Драгомир. –

Тук, в тези затънтени планини, аз разбрах, че съм стигнал бащината земя. Нека Тангра бди над вас!

–           И ние няма да те забравим. Ти беше като син за нас – син, който се грижи за старите си родители. Сега до самата ни смърт ще сме защитени от сняг, дъжд и вятър.

    Той им обясни как да стигнат до столицата, и като помоли Тангра да е пред тях се отправи към стадото си, а Драгомир и бългхареца поеха към Балгх.

    Сега пътя минаваше през много села, махали и паланки. Драгомир реши повече да не разказва за бягството им и когато питаха кои са, той винаги отговаряше, че идват от далечно планинско село. Той измисли история, която занимаваше всички. Разказваше как неговия спътник се изкъпал в студен планински поток и оттогава загубил говора си. Тогава той решил да отидат в столицата и да принесат жертва в новия храм, наскоро построен от цар Вима. „Добрият Ахура Мазда ще го излекува“ – твърдеше уверено Драгомир. И хората вярваха, че добрият бог ще помогне на бедния юноша. Нукрат крачеше мълчаливо, без да взема участие в разговорите. Той наистина приличаше на глухоням.

    Така неусетно в разговори с добри хора по родните краища приятелите се озоваха пред южните порти на столицата. Нукрат с удивление разглеждаше богатите дворци, великолепните храмове, красивите къщи и зелените градини. Беше около обяд и градът бръмчеше като разбунен кошер. По плоските покриви на къщите, на улиците, в дворовете – навсякъде се виждаха хора. Всеки зает със своята работа. Тук се чува звънът от медните съдове на медникаря. Грънчарят подреждаше на слънце изящни кани, искрящи с червените си цветове. До кръгла фурна стоеше хлебар. Покрай него овчар водеше стадото си. Бавно караше камилата си търговец със зелена превръзка на главата и ярко-жълта риза. Денкове със стоки от далечни страни ритмично се поклащаха на костеливия гръб на мършавото животно. Търговецът си седеше между балите като в люлка и дъвчеше, донесената от друга страна ароматна трева. Шумна група от полуголи момчета, подрънквайки с бронзовите си амулети на шиите, се втурна след търговеца. Някой им беше казал, че търговеца идва от далечен Хинд и децата бързаха да видят какво е донесъл той от тази незнайна страна. Може би чудна птица, а може би страшен звяр?

    Драгомир и Нукрат вървяха покрай високата стена на царския дворец. Тук до него се намираше храма с полираните украшения и сплетената каменна резба, направени от неговия баща, Балах. Дали са се запазили? Драгомир с вълнение пристъпи прага. Колко странно – всичко беше на мястото си. Сякаш вчера е бил тук. Ето и свещниците от розов камък, приличащи на вълшебни цветя. Тук е каменния жертвеник със сцени от различни жертвоприношения. Мека трепкаща светлина струи от розовите чаши. От кадилниците ухае на ароматни треви. Драгомир приближи до високия свещник и погали полираната чаша. Над нея дълги дни и нощи беше работил баща му… Къде ли е той сега? Драгомир падна на колене пред жертвеника и, като докосваше с устни каменната плоча, потъна в мисли за баща си. „Нещастни робе! – шепнеха пресъхналите му устни – ти си отритнат от боговете… Защо?

    Като излязоха от храма, Драгомир с горчивина се обърна към Нукрат:

–           Аз се върнах в родината на баща си, престъпих прага на храма, а жертва не принесох. Тежко ми е! Къде е благодарността ми към боговете на тази земя? Те са се отвърнали от мен, и затова нищо добро не ме чака занапред.

–           Ще намерим агънце – утешаваше го Нукрат. – Скоро ще се сдобием с две агънца и ще ги принесем в жертва на нашите богове.

    Приятелите тръгнаха към вратите на двореца. Но как щяха да влязат? Страшно! Можеха отново да се окажат във вериги… След толкова години робство Драгомир все още не можеше да свикне с мисълта, че е свободен човек, като част от останалите тук.

    Той сподели опасенията си с Нукрат.

–           Всички царе са жестоки – говореше той на бългхареца. – За Вима Кадфиз аз също съм роб, само че без окови.

–           От царете никога не можеш да се отървеш – отвърна Нукрат с думите, които беше запомнил от баща си. – Да намерим надежден човек – предложи момчето. – Ще му разкажем всичко и нека дойде с нас в двореца.

    Те влязоха в най-близкия двор. Цялото пространство наоколо беше запълнено с глинена посуда – съдове за вино и масло, паници и големи гърнета за зърно. От къщата излезе побелял грънчар. Той ги помисли за купувачи и побърза да им предложи най-красивите си съдини.

–           Какво предлагате в замяна на тези гърнета? – попита той Драгомир.

–           Ние нямаме какво да обменяме – отвърна каменоделеца. – Ние сме тук за мъдър съвет. Не ни отказвайте, защото идваме отдалече.

–           Моят дом е ваш, моето сърце ви слуша – отвърна грънчаря, като им предложи да поседнат пред прага.

–           Ще ти доверим една тайна – каза Драгомир, като се разположи до

стопанина. – Ние сме бегълци от Партия, бяхме роби на цар Пакор. Мен ме откараха от Бактрия още при цар Вима Такто.

    Като чу тези думи, стария грънчар скочи и започна с удивление де се вглежда в гостите си.

–           От времето на стария цар? – възкликна той.

    Каменоделеца, подкани стареца да седне и спокойно продължи:

–           Нашата страна отново е заплашена от враговете. Не е далеч времето, когато войските на Пакор ще дойдат тук. Те ще разграбят населението, ще запалят къщите и ще отведат в робство хиляди кушани. Аз пристигнах тук, за да уведомя цар Вима Кадфиз за грозящата го опасност. Нека изпрати войска, която да пресрещне партите.

–           Това е голяма чест за мен – прошепна стопанина, изгубил ума и дума от изумление. – Разбира се, че ще отидем в двореца. Разбрах, че в двореца е пристигнал мегистан Кубер. Той е водач на всички българи и точно на него всичко можеш да разкажеш. Нека той поведе нашата войска срещу партите.

    Грънчаря влезе в къщата, а Драгомир, като се усмихваше, започна да разглежда големите питуси.