08:00 часа на 1 август. Разбрахме, че са пристигнали и руснаците, така че групата ни вече е в пълен състав.

Преди обяда преминава в сортиране, подреждане и опаковане на екипировката за предстоящия преход до град Каракол.

13:30 часа. Товарим багажа си на автобус ПАЗ* и в два часа местно време потегляме. В края на града спираме да попълним запасите си със зеленчуци и плодове за базовия лагер.

След около тридесет минути окончателно напускаме пределите на столицата и по хубав асфалтов път се отправяме на изток през плодородната долина на река Чу. Тя води началото си от планините на Централен Тян Шан, заобикаля разклонението на хребетите “Терски-Ала-Тоо” и “Кунгей-Ала-Тоо” и през „Боомската“ клисура се спуска в Чуйската долина, а по нататък като всички реки на Тян Шан се губи в пясъците на пустинята „Бетпак-Дала“. В този отрязък от пътя те е граница между Казахстан и Киргизия. Пътя следва отблизо извивките на левия и бряг. Движим се срещу течението и, като вляво непосредствено от десния бряг на реката се издига жълтия масив на „Киргизкия хребет“. По мостовете са изградени бариери и се виждат чакащи коли за преминаване от едната страна към другата. Вдясно по посока на движението ни се виждат лозя, овощни и зеленчукови градини, масиви със захарно цвекло, памук, тютюневи ниви, като направо на банкета на импровизирани пазарчета хората излагат продукцията си, предимно купища едри продълговати дини и пъпеши.

На двадесетина километра на юг се червенее скалистия хребет на „Терски Ала-Тоо“.

Същевременно използвах момента, че всички сме заедно, за да си припомня имената на спътниците си. Освен нашият водач Борислав Димитров, водач бе и Вячеслав Скрипко. Като руснак, Скрипко бе продукт на суровата, горда и упорита съветската школа, която не толерира полагането на грижи за слабите. Съветските алпинисти са тренирани да действат по-скоро като шерпи – да носят товари, да фиксират въжета, да маркират трасета, а не да полагат грижи за другите. Висок, рус, с привлекателни славянски черти и леко клатеща се походка, Скрипко беше типичен представител на тази школа. С дългогодишен опит в Хималаите, включително и успешно изкачване на Еверест, той бе изградил своя концепция как да се изкачват високи върхове.

Виктор се оказа бивш офицер от подводния флот на руските въоръжени сили. Промените и в частност във въоръжените сили на бившия СССР, се оказали преломни за млидия офицер и той се озовал извън борда. Сега заедно с Валери миеха витрините на лъскавите офиси на новобогаташите в Москва за, което се изискваха немелко алпийски умения.

За французите Роже и Никола знаех само, че са учители в малко градче от южна Франция и са запалени катерачи.

Нямах представа какво да мисля за спътниците си. По външен вид и опит те не приличаха на корави катерачи, които бях гледал във филмите. Но изглеждаха приятни почтени хора.

До голяма степен отдавах своето засилващо се притеснение на факта, че никога не се бях катерил като член на група – при това група от напълно непознати.

При катеренето доверието в партньорите никак не е маловажно. Действията на един катерач могат да се отразят на благополучието на целия екип. Последиците от лошо направен възел, спъване, откъртване на камък или друга небрежна постъпка с еднаква вероятност могат да засегнат колегите на извършителя, както и самия извършител. Ето защо не е чудно, че катерачите са изключително предпазливи и не смятат да обединяват сили с онези, чиито умения и намерения са им непознати.

Но доверието в партньорите е лукс, от който са лишени катерачите, записали се като клиенти в организирано изкачване; наместо това човек трябва да насочи вярата си изключително към водача. И докато гумите на “Паза” свистяха по равния асфалтов път към Каракол, предположих, че всеки от спъниците ми се надява тъй силно, както и аз, че водачите ни внимателно са отстранили клиентите със съмнителни умения и разполагат със средства да защитят всеки от нас от грешките на другите.

На втория час от тръгването пресичаме плодородната долина и навлизаме в живописната „Боомска клисура“. Тук буйната река Чу от незапомнени времена реве и се пени в главоломните пропасти, търкаля огромни камъни и дълбае руслото си прорязвайки високия хребет. Пътя става предимно чакълест, стеснява се под напора на шеметните каменни висини, лъкатуши по страховити скатове, за да се добере до височина 1600 метра, а след това да се спусне към полегатия западен бряг на езерото Исък Кул, където е разположено селището Балъкчъ (Рибарско).

Първото, което видях от Исък Кул – това бяха дългите сенки, които планинските гребени хвърляха над водите му. От тях водата в близост до брега тъмнееше в тъмно синьо, надолу и на юг тъмната им рамка преминаваше от виолетово през оранжево-розово, за да изсветлее до ослепително бяло по огърлицата от високи планински върхове. Имах чувството, че не пътувам от Бишкек за Каракол, а от Варна за Балчик. Отдясно езерото искреше с ярък син
цвят. Синьото небе се сливаше на хоризонта с тъмно-синята повърхност на езерото и ако не беше начупената тъмна линия на брега, която на места се
извисяваше до белотата на снежните върхове от хребета „Терски Ала–Тоо“ (5250 м.) на южен Тян Шан, щях да мисля, че наистина съм си у дома на северния бряг на нашето Черно море.

От село Балъкчъ до град Каракол по северното крайбрежие на Исък Кул са 217 километра. Веднага след селото пътят изви покрай същинска каменна пустиня. Еднообразната сиво-черна окраска на голите планински склонове на „Кунгей-Ала-Тоо“ от вереме на веме се оживява от зеленикаво-жълта тревна растителност, а скалистите брегове на сухите речни корита, допълват местния колорит с червени, зелени, сини и бели цветове.

Непосредствено до второто поред село Торуайгър на брега на езерото е разположена туристическата база “Улан”.

Колкото повече отиваме наизток, толкова сивата монотонност на крайезерната панорама отстъпва на зелените петна на напоявани площи, а около село Чоктал, над което се намира най-високата точка на „Кунгей“ – връх „Чоктал“, преобладават културните насаждения – ниви с пшеница и ръж, овощни и зелечукови градини.

Край село Чолпон-Ате (на 79 км., от с. Балъкчъ) се намири “Киргизкият Артек” – детския саноториум “Чолпон-Ата”, а до съседното село Бозтери е прочутия курорт “Казахстан”.

При устието на река Чон-Аксу е село Григориевка, откъдето е и нашият шофьор. Той разказва, че тук има рибопреработвателен комбинат, който преработва 60 на сто от улова на риба в езерото.

Вече се здрачава, когато преминаваме през може би най-благоустроеното село – Ананиево с прави добре осветени улици, ресторант и универсален магазин. Отново в ролята на екскурзовод шофьора ни изненада като каза, че в селото живеят и много българи. Веднага забих нос в стъклото с намерението да видя “познато“ лице, но улиците в този час бяха вече пусти. Малко след селото, вдясно, на брега на езерото се намира куротният комплекс “Исък-Кул”.

След село Орто-Урюткъ шосето слиза почти до уреза на водата. Многочислените малки рекички, спускащи се от планината, а така също и редящите се едно след друго заливчета, насичат тясната прибрежна полоса на парчета и принуждават селищата да се скупчват на малки участъци.

Зад полуосветеното село Саръбулак шосето рязко завива на юг и навлиза в широката долина на реките Тюп и Джергалан. Шофьорът отново ни информира, че това е житницата на страната и тук са повече от половината посевни площи и пасища на Исък-Кулската котловина. Вече почти нищо не се вижда навън, когато пресичаме Тюп най-дългата (101 км.) и Джергалан – най-пълноводната сред планинските реки на ПриИсъккулието. След моста на Джргалан навлизаме в окрайнините на град Каракол (Пржевалск).

Автобусът най-после спира на ул.”Коенкоезова” (Красноармейская) пред дом № 100. По войнишки от движение и на бегом разтоварваме багажа си и го пренасяме в квартира 11. С прегръдки и обещания да се срещнем отново се разделяме с шофьора, като си обещаваме отново да се срещнем. Часът е 23:00, когато се връщаме при семейство Татяна и Попоудин Александр
Александрович. В малкото жилище се чувстваме като в “дядовата ръкавичка”, но хората са мили и гостоприемни. Вечеряме борш, чай и мляко и се разполагаме да спим. Аз се настаних удобно на пода.

*Отнася се за стар надпис, всечен в скалите над виеща се над пропастите древна пътека през прохода Санташ в източнта част на хребета Кунгей-Алату, предупреждава пътника, а Санташ /тюрк./ означава буквално – “преброени камъни”./бел.авт./

*ПАЗ – Павловски автомобилен завод.