Слънцето още се бавеше зад високия хребет и багатур багаина Дристър се движеше бавно напред. Воините му се бяха промъкнали в полумрака и тихомълком бяха оградили долината, в която чуваха воините и конете. Пръхтенето отекваше ясно в голите околни хълмове и Дристър бе оставил двадесетте разгонени кобили далеч назад, за да не усетят жребците.
   Първите лъчи накараха младия военачалник да се усмихне при вида на терена отпред. Воините се движеха на тъмни петънца, заобиколени от склонове и чукари. Колобър Перина разказваше истории за огромни камъни, паднали от небето и издълбали долини. Тази приличаше точно на такова място. Дристър забеляза един издаден хребет, от който можеше да насочва групите, и използва прикритието на редките храсти, за да стигне до него, като през цялото време оставаше невидим за евентуалните наблюдатели в долината. Нямаше намерение да отнема живот, а само да покаже на другия български отряд, че може да го унищожи. Никога нямаше да забравят гледката на хората му, налитащи върху тях по склоновете.
   Очите му бяха зорки и той с удоволствие забеляза, че „противникът” не показва никакви признаци на тревога. Явно тренираха – в далечината се виждаше редица дискове, които можеха да бъдат единствено сламени мишени за стрелците. Редица след редица препускаше в галоп и пускаше стрелите си на пълна скорост, преди да обърне обратно за нов опит.
   Следван от сетин багаина и двама знаменосци, Дристър завърза поводите на коня за един храст, приклекна и бавно тръгна по билото. Накрая запълзя по корем, докато не стигна мястото, от което се разкриваше изглед към цялата долина. Разстоянието все още бе твърде голямо, за да разпознае военачалника, но Дристър кимна при вида на стегнатите редици.
   Зърна червен сигнал, който се появи и моментално изчезна на една скала на половин километър оттук. Хората от левия фланг бяха намерили подходящ склон за спускане и бяха готови да действат. Изчака десния и сърцето му затуптя по-бързо, когато синият флаг се появи.
   Нещо го загложди и наруши концентрацията му. Къде бяха другите съгледвачи, които трябваше да следят именно за подобни нападения? Долината бе уязвима за всяка атака и Дристър не можеше да си представи, че някой от военачалниците на кана би се оставил напълно сляп. Хората му имаха заповед да обезоръжат съгледвачите преди да надуят роговете си, но това беше въпрос на късмет. Може пък Тангра да гледаше благосклонно на начинанието му и съгледвачите да са били изненадани. Поклати невярващо глава.
–      Къде са съгледвачите? – промърмори той.
   Най-близо до него беше сетин багаина.
–      Наблизо няма и помен от челните отряди на Лиган – каза той и сви рамене. – Може би съгледвачите им са някъде надолу.
   Забеляза проблясък на светлина от другата страна на долината. Разстоянието беше твърде голямо, за да различи флаговете, но неговият човек имаше стъкло, с чиято помощ отразяваше слънчевите лъчи. Накрая Дристър
загърби съмненията си и се изправи. На сто крачки зад военачалниците  лежаха две хиляди и петстотин души заедно с конете си. Животните бяха добре обучени и почти не издаваха звук, когато мъжете пуснаха шиите им и им позволиха да станат.
–      Дръжте лъковете си в калъфите – извика им Дристър. – Дошли сме да
даваме урок, а не да убиваме.
   Сетин багаин Таридин тихо се засмя, докато двамата възсядаха конете си. Щяха да атакуват от четири страни и да се съберат в центъра, където Дристър щеше да срещне военачалника. Напомни си да не злорадства, когато другият го разпознае.
   Дристър тъкмо вдигаше ръка да даде заповед, когато видя червен флаг отляво, сякаш флангът отново даваше знак.
–      Какви ги вършат? – на висок глас попита той.
   Преди Таридин да успее да отговори, от всички страни наизскачаха хора. Воините на Дристър нададоха объркани викове, когато онези се изправиха от плитките си ями с опънати лъкове. Бяха чакали в пълно мълчание през нощта, скрити под дебел сух треволяк и пясък. Само за миг към Дрестър се насочиха безброй остри стрели и устните му се изкривиха изумено.
   Видя Белар да крачи между ниските храсти, отметна глава назад и се разсмя. Синът на кана не отговори, докато не стигна до стремената му. Ръката му докосна дръжката на сабята му.
–      Хората ти са заловени, военачалнико – рече той. – Никой не ти идва на помощ и ти си мой.
   Едва тогава Белар се усмихна и най-близките му хора наобиколиха Дристър със зли усмивки.
–      Знаех си, че трябва да има още съгледвачи – каза Дристър. Подаде сабята си, с което призна, че е победен. Белар се поклони и му я върна с грейнало от успеха лице. Дристър гледаше развеселен как Белар изсвирва дълъг сигнал с рога си. Звукът отекна през долината, далеч долу воините спряха упражненията си и нададоха радостни викове, които долетяха чак до билото.
–      Добре дошъл в лагера ми, военачалнико – рече Белар. – Ще слезеш ли
с мен в долината?
   Дристър церемониално се поклони, нямаше друг избор. Изчака хората на Белар да приберат оръжията и да доведат конете до хребета.
–      Как разбра, че ще командвам оттук? – попита той.
   Багатур багаина сви рамене.
–      Аз самият бих избрал същото място.
–      А освен това си обучен от баща си – подхвърли Дристър
   Белар се усмихна и предпочете да не споменава, че бе скрил хора на четири други места по билото. Часовете безмълвно чакане бяха студени и влажни, но физиономията на Дристър, когато го изненадаха, си заслужаваше неудобствата.
   Двамата военачалници се спуснаха заедно към долината като добри приятели.
–      Мислех да дам някакво име на отряда си – каза Белар.
   Дристър го погледна и въпросително повдигна вежди.
–      Чувал съм че багатур багаина Каран имал своите Млади барсове и това
звучи по-добре от Воините на Белар или отрядът на Дристър, не мислиш ли?
   Дристър бе наблюдавал как този странен младеж израсна от редови багатур до багатур багаин.
–      Да не мислиш за вълци или нещо от сорта? – предпазливо попита той.
–      Не, не е задължително да е животно – отвърна Белар и хвърли поглед към вълчата кожа под седлото му.
   Дристър усети как бузите му пламват и отново се засмя. Харесваше му синът на кана независимо от това какво приказваха за него завистливите езици.
   Стигнаха до мястото, където ги очакваха хората на Белар, построени в идеални квадрати. Дристър сведе глава към командирите, отдавайки им почит пред очите на техните подчинени.
–      Доста опасни изглеждат – рече той. – Какво ще кажеш за „стоманено
копие“?
–      Стоманено копие – повтори Белар, преценявайки звученето. – „Стоманено” ми харесва, но копията са твърде малко. А не мисля, че трябва тепърва да ги обучавам отначало, за да подхождат на името си.
–      Ами тогава Стрелците на Богатур – предложи Дристър, който вече се бе увлякъл от играта. – В края на краищата, всички имат коне, че и по два и три.
   Белар грейна.
–      Харесва ми! Багатур Багаин Каран има Младите барсове. А аз – Стрелците на Богатур. Да, много си го бива. – Но, сепна се младият командир – кой е този Богатур? Та стрелците са мои, а не негови!
–      Богатур момчето ми, е наш свещен кан! Той се създател на породата превъзходни коне, които яздим, той е измислил стремето, той е въвел на въоръжение „свирещите стрели“, той е основал Великата Империя на хуните. Така че всички ние сме негови деца, момчето ми!
   Белар се изчерви, после се усмихна и двамата се разсмяха, озадачавайки командирите около себе си.
–      Как разбра, че идваме? – попита Дристър.
–      Надуших вълча кожа – отвърна Белар и отново избухнаха в смях.
   Следвайки примера на двамата военачалници, които се спешиха и тръгнаха като стари приятели, двата отряда се смесиха с лекота и настроението бе приповдигнато.
–      Ела, ела да ти покажа другата изненада – побутна го Белар към края на ниската горичка в края на долината, зад която бе разположен лагерът му.
–      Какво е това? Какви са тези камили? Чии са? Да не си нападнал керван?
И защо хората ти разхождат конете си сред тях?
   Въпросите и възклицанията на Дристър заляха като порой Белар и той едва смогваше да отговори.
–      Никого не съм нападал. Камилите са от обоза на спахбод Сурена. Но
всичко по реда си. Сега най-напред нека да изпратя нови съгледвачи на запад, а после ще ти обясня всичко.
   Дристър също нареди на хората си да разтъпчат конете си сред камилите и двамата прекараха по-голямата част от деня в обсъждане на тактиката за предстоящото сражение с „отвъдморския” противник. Двата им отряда бяха изпратени тук в земите на партите по нареждане на кан Баламир, за да помогнат на съюзниците в битката им с нашествениците от Лиган.
–      Сега да си дойдем на думата – каза Белар, когато се разположиха в шатрата му. – Камилите, които толкова те изненадаха, това е подвижният арсенал на партите. Спахбод Сурена е предвидил, че в боя стрелите ни скоро
ще свършат. И начинът да се снабдим с нови, без да се отдалечаваме от бойното поле са камилите. Те не са толкова бързи колкото нашите коне, но за сметка на това могат да носят голям товар със стрели. Всички коне обаче се плашат от вида и миризмата им. Затова, за да свикнат с тях и да можем да ги доближаваме колкото е необходимо, за да получим нов колчан със стрели по време на битката, сега тренираме. Доколкото разбрах от еран анбарагбад
Докуз на нас ни е отредено да влезем последни в боя, когато може би всичко ще е приключило и катафрактариите на спахбод Сурен ще са разпердушинили легионите на лиганците. Аз ги видях тези конници. Те целите са в люспесто-пластинчати брони. Даже и конете им. Копията им са дълги осем лакътя (четири метра). Казват, че на тях можели да нанижат по двама души наведнъж. Мечовете им също са големи. Дълги са до 110 см., а широки 15 см. Но мен ако питаш са малко бавно подвижни и ние лесно можем да се справим с такива като тях, а за лиганците не знам. Ще видим какво ще стане, когото се появят.
   В този момент някой дръпна входното платнище.
   –  Кой е? – попита Белар, без да става.
   –  Двама съгледвачи, багатур багаин Белар – чу се гласът чиготът пред вратата.
–      Да влязат! – заповяда багатур багаина.
   Бяха хора на Белар и на Дристър му оставаше само да стои и да слуша докладите им.
–      Врагът се появи, военачалнико. На трийсет километра на запад е и се придвижва на изток.
–      Колко са? – не се стърпя Дристър. Съгледвачът видя, че Белар кимна, и отговори:
–      Не мога да преброя такова множество, военачалнико. Повече от всички воини на спахбода, може би два пъти по-многобройни.
–      Иноземецът е тръгнал на поход – със задоволство рече Белар. – Моят небесен кон ще препусне да го види. Твоите Вълчи кожи ще дойдат ли с нас?
–      Изобщо не харесвам „Вълчи кожи” – наежи се Дристър.
–      Името си го бива, но ще го обсъдим по пътя – отвърна Белар.
 
***
   Макар и да се придвижваха бързо, следвайки съгледвачите, на двата отряда бе нужен почти целият ден, за да стигнат мястото, където разузнаването бе забелязало войската на лиганският консул Крас. В късния следобед българските военачалници се бяха приближили достатъчно, за да видят следата червеникав прахоляк, който висеше във въздуха като лъжлив хоризонт. Дристър и Белар се събраха да обсъдят плана за първата среща с войската на консула. Те бяха изпратили вестоносец до спахбод Сурена за близостта на противника като през това време прикриха отрядите си в разклоненията на планината Загрос.
   Гледаха в мрачно мълчание окиченото със знамена множество, което се носеше на югоизток на не повече от километър разстояние. Войската превъзхождаше по численост обединените отряди на парти и българи. Само
конницата по двете крила бе по-малобройна от катафрактариите и леката конница на спахбод Сурена. Ширналата се равнина изглеждаше твърде малка, за да побере грамадната маса хора.
   Дори оттук Белар виждаше копията, стърчащи като върхарите на гъста гора. Желязната броня блестеше на златистата светлина. Погледна към Дристър да види реакцията му и откри, че багатур багаина се е навел ниско в седлото и се взира като озадачен.
–      Виждаш ли лъкове? – попита Дристър, като присвиваше очи.
   Белар не ги виждаше, но кимна. Искаше му се канът да бе тук, за да прецени размера на силата, с която щяха да се сражават.
   Дристър заговори, като все още го безпокоеше липсата на лъкове у пехотинците.
–      Нямат лъкове, но имат щитове по-големи от нашите!? – Какви ли ще да са тези воини, които се бият без лъкове?
   После посочи към червените флангове на консулската войска.
–      Използват конницата по краищата, за да защитава центъра. Точно там ще намерим военачалниците им.
   От високото виждаше цялата подредба на вражеската войска. По-малка група конници яздеше в центъра в безупречни редици. Млъкна за момент и подсвирна. – Чудесни воини са. Виж само как са поддържат строя.
   Белар се озърна.
–      Плашещи са, а?
   Дристър се разсмя.
   –  Не се бой, Белар. Вече съм тук. – Знаеш ли как се казва прдводителят им? Името му е малко смешно, прилича на звук от орех, попаднал под конско копито – Крас, Марк Крас.
   Белар изсумтя, макар че наистина беше уплашен. Отрядите им можеше да бъдат погълнати в това множество и той не виждаше никаква слабост в плътните редици. Той разтърси рамене. Баща му нямаше да го погледне с добро око, ако просто подвие опашка и си тръгне. Те бяха свършили част от работата си тук и бяха изпратили информация за противника на спахбода. Оставаш втората част, те не бяха дошли в земите на съюзника си, за да се оттеглят пред армията на лиганския консул.
   Възмути се, че Дристър е с него. Беше изминал дълъг път с хората си и не му се виждаше уместно да отстъпва пред някой по-възрастен.
–      Поне сме на високо – рече той. Знаеше цената на това преимущество. В
далечината лиганските кохорти все така маршируваха, без да развалят бойния си ред и Белар внезапно се паникьоса. Знаеше, че не може да поведе отряда си право срещу вражеските редици. Имаше и по-лесен начин да пропилява живот. Замисли се за бърз удар и изтегляне – така щяха да повлекат легионите след себе си.
   Дристър сякаш беше прочел тревожните му мисли, когато заговори с нехаен тон:
–      Ще чакаме сигнал от спахбода. Според уговорката ни неговите катафрактарии ще ударят първи и ще разстроят строя на римляните. Но аз лично не виждам как ще стане това. – Виж ги само как се движат – като огромна костенурка са. Защитени са от броните и щитовете си и предполагам макар и бавни ще издържат една фронтална атака. Но те все още не знаят за нас. Не знаят колко души имаме сред хълмовете. Ще можеш ли да излезеш отстрани?
   Белар се загледа в далечината и накрая кимна. Дристър се усмихна, сякаш обсъждаха състезание по борба или някакъв облог.
–      Значи ето какъв ще е нашият план: Когато спахбодът подаде сигнала ще се спуснем като вихрушка към челото им и, когато ги достигнем на изстрел разстояние ти ще обходиш десният им фланг и ще ги обстрелваш от движение, а аз ще разпердушиня левият им фланг. Когато достигнем тилните им кохорти ти ще продължиш обхода наляво, а аз надясно. По такъв начин, обикаляйки ги, ще ги разстрелваме, без те да могат да ни отвърнат. През това време хората на еран анбарагбада ще подведат камилите, за да можем да сменим опразнените колчани.
–      Успех, военачалнико – рече накрая Дристър и обърна коня си.
   Белар не отговори – вече даваше заповеди на хората си. Конниците между хълмовете се събраха бързо и препуснаха на запад, за да заобиколят стръмния склон.
***
   Шестдесетгодишният консул яздеше потънал в размишления. Той спечели войната срещу въстаналите роби, но конкурента му Помпей му открадна победата с изпращането на писмо до сената, в което той – Помпей поиска разрешение за приключване на войната. И сега, когато си спомняше това, сърцето му се изпълваше с гняв, защото бе удостоен само с овация, въпреки, че спаси Рим от разграбване и убийства, за което заслужаваше истински триумф. В резултат на това неприязънта му към Помпей се увеличи.
   Преди две години той отново стана консул с Помпей и беше приет закон, с който сената даваше управлението на провинциите Испания и Сирия, съответно на Помпей и на него за по пет години. Сега той бе тук в Сирия, която обещаваше да бъде неизчерпаем източник на богатства. Но освен богатства той неистово се стремеше за военна слава, което го накара да премине река Ефрат, за да завладее Партското царство. Той влезе в земите на партите не само заради огромните им богатства, но и в опит да отговори на военните успехи на двамата си конкуренти Помпей и Цезар.
   Царят на Велика Армения, Артавазд ІІ му предложи помощ от близо 50000 воина, при условие че римляните нападнат от територията на Армения, така царят щял да има възможност да осигури войските. Той отказа. Та кои бяха тези парти, че да се притеснява от тях? Сигурно сега се крият зад стените на богатата си столица Ктесифон.
   Консул Марк Лициний Крас подскочи на седлото, когато армията му нададе оглушителен рев около него. Тихо изруга, рязко дръпна поводите и присви очи към далечината. Зрението му беше започнало да отслабва и той едва различи телата на конниците, препускащи към легионите.
   В този момент до него спря запененият си кон трибун Гай Касий Лонгин.
   –  Разрешете да престроим редиците си в манипуларен строй – отривисто поиска разрешение той.
   –  Не, ще използваме класическото каре, трибуне. – Какво толкова те притесняват тези диваци? – Колко са?
   –  По моя преценка около 6-7000 хиляди катафрактари.
   –  Ха-ха! И ти смяташ, че тези нещастници са заплаха за нашите седем легиона (32000 легионера, 4000 лека пехота и 4000 кавалерия, включваща
хедуитски конници изпратени на Крас лично от Юлий Цезар под предводителството на сина на Крас Публий). – А сега по-най бързия начин предай заповедта на трибуните.
   Оглушителен трясък заглуши последните му думи. Партите се опитаха да пробият строя на римляните с катафрактарска атака. Това не им се удаде, но за сметка на това успяха да си изяснят състава и силите на противника и отстъпиха в пълен ред. Такъв набег имаше смисъл само в качеството на разузнаване с бой, едва ли спахбод Сурена би хвърлил безрасъдно в бой
своята елитна част.
   Тогава започна най-страшното за нашествениците. От близките хълмове като пясъчна лавина се спусна лека конница. Тя бързо обкръжи огромният римски квадрат и започна да го обсипва със стрели.
   Белар препускаше в галоп покрай фланга на консулската „костенурка“.
Изправи се на стремената с опънат лък, като балансираше според ритъма на коня. Усещаше удара на всяко копито. Щеше да има моменти на покой, в който и четирите крака на животното щяха да бъдат във въздуха. Този миг продължаваше по-кратко от два удара на сърцето, но той пусна стрелата точно тогава и видя как тя се забива във врата на вражески воин и го просва в жълтия пясък.
   Чуваше как командирите на консула лаят непонятни команди на странния си език. Самият главнокомандващ бе добре защитен в сърцевината на “костенурката“. Багатур багаина поклати глава, изумен от групата конници в центъра. Какво правеха там, където не можеха да маневрират? Още едно нещо за научаване. Докато мислеше и препускаше, хиляди маршируващи мъже безпомощно вдигаха дългите си копия и падаха повалени от точните изстрели на летящите около тях конници.
   Когато стигнаха тилната част на „костенурката” видяха конниците на Дристър да захождат към тях и Белар поведе своите в широк заход към приближаващите камили да сменят празните си колчани.
   Първите римските редици продължаваха марша си под ярката светлина на пустинното слънце. Върху тях се изсипваха хиляди стрели, докато си пробиваха път напред. Щитовете им бяха настръхнали като таралежи и мнозина ги срязваха с ножовете си, докато продължаваха напред към столицата на партите.
   Зад тях недоволните викове се увеличаваха – българите разкъсваха тила на армията, може би с надеждата, че римляните ще изпаднат в паника и ще разстроят бойния ред. Консул Крас се усмихна ехидно – скоро стрелите им ще свършат и тогава ще станат лесна плячка за ветераните му.
   Отново чу предсмъртни писъци отзад и изръмжа. Леките конници бяха навсякъде и макар, че хората му бяха вдигнали щитове, цели редици падаха като подкосени, без да могат да се защитят от точните изстрели. 
   Жаркото слънце се издигаше към зенита си, когато римляните забелязаха, че между източните хълмове се появиха конници на камили. Те се приближиха плътно към атакуващата ги отляво лека конница и, като че ли предаваха нещо в движение на стрелците. Не беше трудно на ветераните да се досетят, че това е „подвижен арсенал“, който снабдяваше с нови колчани мъчителите им. При
това партите всичко бяха предвидили: при конна контраатака на врага ще бъде лесно да бъдат застигнат и унищожен „арсеналът им“, но… конете не понасят специфичната миризма на камилите и да накараш конницата да ги атакува е доста трудно. Докато мъжете обуздаят заинатилите се животни и ги подкарат в атака, тези „пустинни дяволи” щяха да се разправят и с тях.
   Едва сега Крас започна да разбира, че положението на войската му бавно, но сигурно се очертава като безизходно. Изруга полугласно и даде знак на Лонгин. Хвърли бърз поглед към легионите и кимна, когато трибуна приближи.
–      Предай на сина ми да стъпче това ято скакалци, а след това да се разправи и с катафрактариите на Сурена и да го залови!
   Колоните на багатур багаина Дристър се построиха в широка атакуваща редица веднага щом забелязаха конния отряд на римляните. Дори през грохота на копитата Дристър чу пукота на перата в ухото си, когато опъна лъка. Изправи се в стремената се прицели в първия конник, който летеше към него. Стрелците наоколо направиха същото и когато той пусна тетивата, въздухът почерня от фучащи стрели. Никой от воините не обмисляше действията си, но като по
команда обградиха римската конница. Бяха обучени за това още от тригодишни, когато ги връзваха за някоя овца или коза и ги учеха да яздят. Преди първата им стрела да улучи целта си, вече имаха втора на тетивата. Могъщите мускули издуваха мишниците им, докато опъваха отново лъковете.
   Дристър автоматично посегна за нова стрела, но пръстите му напипаха празен колчан. Тъкмо тогава прозвуча призивен сигнал на рог. Дристър вдигна ръка и поведе хората си към камилите, а катафрактариите на спахбод Сурена налетяха като свлачище на омаломощените римляни.
   Публий Крас събра хедуиските конници, които като че внезапно бяха възвърнали самообладание и четирите хиляди конници се врязаха сред броненосците като разгневени бикове. Тежката кавалерия се разпръсна и отстъпи, Публий Крас и хората му ги последваха в прашния облак.
   По време на затишието Крас успя да престрои легионите си в квадрат. След това зачака конницата да се върне, молейки боговете. Появиха се обаче пак катафрактариите. Носеха главата на Публий Крас забучена на копие. Вместо да нападат пехотата, те започнаха да обикалят квадрата и да размахват зловещия си трофей. Публий Крас сякаш ги гледаше; очите му проблясваха, а лицето му бе почти без драскотина.
   Крас бе покрусен. Ала загубата на сина му сякаш го промени. Той обикаляше целия строй, шегуваше се, насърчаваше хората си да се държат, говореше им, че синът му им е спечелил скъпоценно време с живота си, но че скръбта била само негова. „Дръжте се! – не спираше да крещи. – Дръжте се!” Те се държаха, редиците им постоянно се топяха под безспирния дъжд от стрели, докато не се спусна нощ и леките конници се оттеглиха. Те явно нямаха обичай да се бият нощем.
   Тъй като нямаха време да построят лагер и нямаше какво да ги задържа на това зловещо място, Крас нареди изтегляне към Кара.
   На разсъмване грохнали, окървавени половината от пехотата и шепа конници стигнаха до градчето с малка крепост, която не бе в състояние да защити толкова много хора.
   Гарнизонът, който се командваше от префекта Копоний, разполагаше с една-единствена кохорта. Когато това, което бе останало от легионите се появи пред портите, той изпадна в паника. Нямаше храна, защото партите бяха пленили
обоза, а повечето то хората и конете бяха ранени. Нямаше как да останат в Кара.
   Крас свика съвета и решиха през нощта да се изтеглят към Амида. Крепостта бе по-добра и имаше известни запаси от зърно. Копоний предложи един водач,
който да ги приведе до там.
   Цяла нощ легионите се придвижваха по неравните чакълести пътища. Някои от командирите започнаха да роптаят, че се движат в кръг. Когато призори навлязоха в плоска долина около, която като гърбици на полегнали камили се издигаха голи хълмове, се оказаха обградени от войската на спахбод Сурена.
   С изгрева на слънцето се появиха парламентьори, от които се разбра, че спахбод Сурена предлага среща на Крас, за да обсъдят условията на евентуално примирие. Крас прозря в това уловка и дълго бавеше своя отговор. Накрая под виковете на ранените, гладни легионери, той сам пое пътя на съдбата си. Единствен го последва Октавий с няколко командира. Когато изкачиха каменистия хълм спахбод Сурена предложи на Крас кон, за да отидат до близката крепост, за да подпишат договора. Крас, без да се колебае се качи на седлото, а Октавий, подозирайки предателство, скочи и се хвана за юздата. Това негово непремерено движение предизвика охраната на спахбода и те извадиха мечовете си. Започна схватка, в която загинаха Крас и всички от приближените му. Така седем сребърни орела се оказаха в краката на спахбод Сурена край Кара.
****
   Двата български отряда предвождани от Дристър и Белар поеха към дома. В схватката с римляните те не бяха загубили нито един воин, не беше пострадал и нито един кон. Като отплата за помощта, която българите бяха оказали на партите при разгрома на Крас, цар Ород даряваше на кан Баламир една кохорта от оцелелите нашественици. Сега те крачеха между двата отряда, понесли щитовете си, но без други оръжия и опасни предмети.
   Друго не по-малко впечатляващо шествие пое път на север след битката при Кара.
   Консул Марк Луциний Крас загина край Кара, но това не сложи край на земния му път. Спахбод Сурена заповяда да отрежат главата и дясната му ръка и ги изпрати на необичайно пътуване от Кара за Артаксата, столицата на Армения, далеч на север сред впечатляващите планини, където река Аракс тече към Каспийско море. Там царете Ород ІІ и Артавазд ІІ били решили да бъдат братя, не врагове, и да скрепят съюза си с женитба. Пакор, синът на Ород, се женел за Лаодика, дъщерята на Артавазд. По време на тия празненства в Артаксата зловещият керван напредваше на север. Партите бяха пленили и оставили жив един центурион – Тай Пациан, защото имаше удивителна прилика с Крас – висок, ала толкова набит, че пак изглеждаше нисък, с онази характерна за консула прилика на бик. Бяха му облекли парадната тога на Крас, а пред него лудуваха палячовци, облечени като ликтори и носещи снопове пръчки, завързани с червата на лигански легионери, имитиращи фасции, но вместо брадви бяха „украсени” с кесии и главите на легатите му.
   Когато на поредния кръстопът шумният керван продължи на север, а сборния български отряд пое на изток, Белар се приближи стреме до стреме до багаин багатура Дристър и го попита:
–      Какво мислиш за римския пълководец, когото сразихме, а сега съюзниците разнасят части от тялото му по пътищата? Мене ако питаш той и войската му не се оказаха толкова боеспособни и страшни, колкото ни ги представяха преди битката хората на спахбод Сурена.
–      Най-напред поздравления за теб и твоите Стрелци на Богатур! Ако беше жив, канът би се гордял с теб и с това, което си възпитал и обучил. А колкото до боеспособността на лиганците – продължи Дристър като отпъди досадната муха, която бръмчеше около лицето му. – То не може да е и другояче, защото ние победихме не най-добрият пълководец на Лиган, а най-богатия му гражданин. Може да се каже, че той е и най-богатия човек в целия свят. Това само идва да покаже, че Луциний Крас беше дошъл по тези земи, за да награби още и още богатства. Но има и друго. Той беше решил да се мери по военни успехи със своите колеги от триумвирата – Помпей и Цезар.
–      Какво е триумвират? – не се стърпя Белар и прекъсна багатур багаина.
–      Триумвират – това са трима мъже, обсебили държавната власт. – Но нека ти кажа още нещо за Крас. Той все пак има военни успехи ако се сметне, че удавил в кръв въстанието на робите срещу Лиган, предвождано от тракиеца
Спартак.
–      А какво е това роб? – отново полюбопитства младият военачалник.
–      Роб – момчето ми, е безправен човек, намиращ се под неограничената власт на своя собственик или господар, който го е пленил на война или го е купил. В последната битка Крас пленил шест хиляди и шестстотин въстаници. И вместо да ги продаде той решил да ги разпъне на кръстове от едната страна на пътя от град Капуа до Рим – по един кръст на всеки сто стъпки. Според очевидци на нито един от шестте хиляди и шестстотин пленници не била спестена дългата агония. Всички били вързани живи по кръстовете, осъдени да стенат с дни по цялото протежение на пътя.
   Имало хора, които специално пристигали да видят кръстовете. Някои нарочно водели със себе си непослушните си роби да им покажат как господарите се възползват от своите права, щом се наложи. Но повечето бързали да се приберат у домовете си, а онези, които по силата на обстоятелствата трябвало да използват именно този път, се радвали, че кръстовете са само от едната страна и могат да гледат на другата.
   Бунтовниците висели в продължение на осемнайсет месеца. Бавно изгнивали по кръстовете, докато кожата и месата им не се стопили и не останали само тракащи кокали. Крас не позволил мъртъвците да бъдат свалени от кръстовете до последния ден от управлението си като консул. – А сега виждаш как кокалите му служат за храна на чакалите и гарваните, а главата и десницата му бродят непогребани по чуждите земи…
–      А водачът им – този как беше… Спартак – и той ли е бил разпънат?
–      Не! Тялото му не било открито сред убитите и ранените.
–      Багатур багаине, а какво ще стане с тези мъже, които крачат сред нас?
–      Според нашият Закон, които желаят могат да попълнят нашите редици, стига да се научат да яздят. Тези които не желаят да се бият на наша страна най-вероятно ще стана военни строители. Чувал съм, че всички те имат такива умения. Когато римска военна част спре за нощувка или за по-продължителна почивка воините веднага се залавят да изграждат военен лагер и не спират да работят докато не го изградят окончателно. Така те спокойно почиват зад укрепени стени, валове и окопни съоръжения. Но това може да го реши само  кан Баламир.
   Българският отряд бавно напредваше на изток по широкия жълтеникав път, а от двете му страни, разлюлени от вечерния вятър, се диплеха на кървави талази, хиляди разцъфнали лалета.