Слугата на Мицо обходи много селища в търсене на сина на Левота. Но навсякъде и към когото и да се обръщаше, всеки казваше, че сина на майстор Левота живее някъде в планините, а точно къде никой не знаеше. Слугата беше при медникарите, при леярите, при каменоделците, но научи само, че къщата на Левота е някъде далеко, едва ли не до „Свещените извори“ в областта Бухгхар.

    „Ще отида и до там – реши слугата. – Може би там ще ми кажат, къде да го намеря.“

    В живописна долина, сред високи върхове, се намираха горещите извори. От незапомнени времена хората ходеха там да се лекуват от разни недъзи. Някои оставаха за постоянно и си изграждаха малки спретнати каменни къщички. Така тук постепенно малкото селце се разрасна и го нарекоха „Свещените извори.“

    Слугата на Мицо пристигна в „Свещените извори“ по обед, когато слънцето беше в зенита и му се прииска да се изкъпе във вълшебния ручей, който се стичаше от горещите извори. Всеки, който макар и един път се беше потопявал в него, никога не го забравяше  търсеше сгоден случай да се върне още веднъж там. След като се изкъпа слугата в добро настроение се отправи да търси майстора. Недалеко от ручея, в самия край на селото той видя малко дворче, обградено отвсякъде от живия плет на дива лоза. Из двора бяха разпръснати: глинени фигурки, кюлчета бронз, топища засъхнала глина, но погледът се спираше най-вече на необикновеното огнище.

–           Хей, хлапе! – провикна се слугата към къдравото, чернокосо момче, което се беше навело над скулптура на крилат лъв. – Знаеш ли къде живее синът на Левота?

–           Тук живее Анагай, син на Левота – отвърна момчето. Няма го тук, защото отиде за пясък.

–           А мога ли да го почакам тук? – и без да дочака отговор, новодошлият влезе през портичката.

    Царският човек приседна на един от камъните, а малчуганът продължи работата си. Зяпнал, слугата не можеше да отдели погледа си от скулптурата.

–           Ама, това, твоя работа ли е? – се се стърпя накрая той.

–           Помалко и моя – отвърна момчето, като го погледна с дяволитите си кафяви очи. – Помагам на дядо. Това е статуя на крилат лъв за храма в Термез.

–           Но не е ли трудно! Това е работа за майстор! – не преставаше да се удивлява царският човек.

–           Не чак толкова – отвърна момчето и искриците в очите му се укротиха. – Ако обичаш това, което правиш, трудно няма – някак не по детски добави малчугана.

–           А ти, навярно много обичаш работата си – продължи непознатия – толкова изкусно пипат ръцете ти.

–           А, не много добре – дядо не е доволен – намръщи се момчето.

–           Гледай ти! Въпреки това, ти си майстор… Кажи ми името си. Когато някога отида в Термез, ще знам, кой е направил лъвовете, които пазят входа на храма.

–           Името ми е Енек – отвърна малкия ваятел.

–           Ти с кого разговаряш там? – дочу се глас зад зеления плет. – Помогни ми да вмъкна кошницата.

    Енек се затича към портичката и я отвори.

    В двора влезе невисок широкоплещест човек с пепеляво-сива глава и също такава брада. Тънкото му смугло лице светеше с добра усмивка.

    Той се поклони на непознатия и попита:

–           При мене ли идвате, добри човече?

–           При тебе, ако ти си сина на Левота – отвърна слугата. При теб ме изпраща царският наместник Мицо. По волята на нашия цар, той ми заповяда да те заведа в двореца. Там те чака царска поръчка: оръжие на царя да изковеш, и шлем за негово величество да направиш.

–           Как така изведнъж се сети за мен великият Вима Кадфиз? – попита учудено Анагай. – Много неща направих аз за двореца, но ме забравиха. Помнят само жреците от Хинд. То и аз работя за тях, но нейсе.

–           Мога да ти отговоря – каза слугата на Мицо.  – Известна е твоята

работа, затова голяма чест ти се оказва. Аз бях в Термез, когато царят, огледа новия дворец  съкровищата, които бяха докарани там от далечни страни. Когато видя бронзовите свещници, така изкусно направени от теб, царят се спря и попита, чии ръце са сътворили това вълшебство. Наместникът се наведе и видя знака на рода на Левота. Той отговори на негово величество, че синът на Левота не отстъпва по майсторство на баща си. Тогава царят заповяда да те намерят, за да ти поръча да му направиш оръжие.

–           Това е висока чест – отвърна поласкан Анагай. – Баща ми, знаменитият

майстор Левота от рода Чирмиш, ме е учил, че няма по почетна работа за един майстор от тази да направи бойно оръжие. „Ако сабя, дело на ръката ти изглежда застрашително – казваше баща ми – тя ще е страшна и за врага. А врагът трябва да се побеждава, защото враг погазил земята ти – е твой враг!“

–           Ами прав е бил Левота! – възкликна така радостно Енек, сякаш беше намерил нещо ценно. – Ако нашите мечове бяха поразили партите,  всичко щеше да е наред: дядо Левота щеше да е тук и да живее заедно с нас.

–           Правилно! – удиви се за кой ли път царския човек. – Малък, но умен!

–           Умен – съгласи се Анагай, понижавайки глас, за да не го чуе Енек. – И сръчен. Той няма още и тринадесет години, а вече ми помага при статуите на крилатите лъвове. Изпреварил е годините си.

    Енек не чу похвалите на дядо си, защото с увлечение продължаваше работата си.

    Дядото започна да се приготвя за заминаване. Трябваше да пътува далече.

Той реши да вземе със себе си верният си помощник, сивото магаре.

–           Нататък ще вървя пеш – каза той на Енек – а на връщане ще се кача на

Сивия. Ще бързам, за да се върна по-скоро и всичко да ти разкажа.

–           Добре, дядо. Побързай! Ще те чакам с нетърпение.

–           Тангра напред, а аз след него! – промълви Анагай на прощаване. – Ако

Е с нас, то няма да ни се посвиди малкото ни агънце, когато се върна.

    В големите кафяви очи на Енек само за миг се появи влага.

–           Горкото агънце! – промълвиха устните му. – Притрябвало ли е то на всемогъщия Тангра? Знам Той е могъщ, но за агънцето ми е жал… така ми е мъчно! – И Енек притисна лице към меката, копринена агнешка шия.

–           Може да отложим жертвата – опита се да утеши момчето стареца. – Той ще ни прости и ще почака.

    Анагай тръгна към двореца опечален: за внука му беше жал, а да застане пред Тангра с празни ръце беше срамно. „Хубаво би било да принесем жертва – мислеше си той – тогава и щастието ще влезе в дома ни.“

* * *

    Слънцето вече се спускаше над реката, когато Анагай напусна двореца на наместника. Той бързаше за дома: искаше му се по-скоро да види Енек и да сподели с него надеждите си. Беше получил поръчка от двореца. А каква по-голяма радост за занаятчиите от това! Това значеше, че гладът ще си отиде от тяхната къща. А Енек… Горкото момче, той никога в живота си не е имал прилични дрехи. Сега ще получи нова риза, нови кожени сандали. Ех, внучето ми! Той даже и не може да си помисли, че занапред го очакват само щастливи дни. Царска поръчка – това не ти е като поръчката на някой търговец-пройдоха. Тангра чу молитвите му…

    Анагай стигна до дома привечер. Зад портичката се чуваха детски гласове.

–           Лягайте на земята! – крещеше Енек. – Вие сте нищожни роби!

    Старецът тихичко се повдигна на плета. На калдъръма пред прага на къщата се суетяха връстниците на Енек, децата на грънчаря и на фурнаджията. Три момчета и едно тъничко, слабичко момиче играеха на някаква сложна игра. Енек седеше на прага с дебела тояга в ръка, с върбов венец на главата и изпокъсана торба на раменете. Момиченцето стоеше зад гърба му и старателно размахваше ветрило от голям лист на репей. Пред краката на Енек се бяха проснали двете момчета.

    „Пак царски игри играят – усмихна се Анагай. – Като истински царедворци. Венчето е заменило царската тиара, торбата вместо царско наметало, а царският жезъл е приел вид на обикновена тояга. Да видим какво ще стане по-нататък?..“

–           Аз ви прощавам, нищожни роби! – говореше важно Енек. – Вървете да работите. Няма да ви убивам. Но ако и втори път не изпълните височайшите ми заповеди, ще заповядам да ви потопят в горещите извори.

–           А ти мислиш ли, че е така лесно да се свалят звезди от небето? – попита боязливо малкия „роб“, като втренчи в него лукавите си черни очи. Ние искахме да ти донесем само три звезди, но твърде високо ги е поставил великият Тангра.

–           Дайте му нещо, вместо звездите – шепне зад гърба на Енек, малката „робиня“ с ветрилото.

    Но „царят“ чу гласа и. Забравяйки, че трябва да е страшен и жесток, Енек, широко се усмихна, и се обърна към „робите си:

–           Не ви ли дойде на ума да направите звезди от глина? Глупаци!

    Тук „робите“ скочиха и с весел смях се хвърлиха към ъгъла на двора, където

бе струпана глина. Те започнаха да майсторят звезди, а Енек, като хвърли царския си жезъл и свали тиарата, започна да им помага. Децата така се увлякоха, че не забелязаха влизането на Анагай.

–           Ако и нашите царе бяха такива – въздъхна дядото. – Ако те можеха да прощават и да щадят хората…

    Той тихичко привърза Сивия за оградата. Но той нададе тръбен приветствен рев и издаде присъствието им. Децата наскачаха  побързаха да изчезнат зад портичката. Енек радостно се хвърли към дядо си:

–           Какво ти каза Мицо? Даде ли ни работа?

–           А ти какво правиш с небесните звезди? – попита дядото и ласкаво погали къдравата глава на внука си.

–           Бих ги закачил на тавана, за да ни светят вместо фитилите.

–           Ето, това е цар! – разсмя се стареца. – Нима има толкова беден цар, при който целия дворец да е осветен само от един фитил? Там има стотици великолепни свещници. Те светят, като звездите в небето.

–           Аз не съм бил там – заоправдава се Енек. – Пък и не знаех, че там има толкова много свещници. Но ако аз бях цар, то бих заповядал да ми донесат небесни звезди. Те светят най-добре!

–           Не забравяй момчето ми, че звездите принадлежат на великия Тангра.

Те не трябва да се докосват – свещени са!

    Най-накрая дядото тръгна към къщата, а момчето заподскача след него.

–           А какво ти каза Мицо?

–           Той каза същото, което научихме от слугата му- отвърна Анагай, като се опитваше да запали огъня в огнището.

    От двата кремъка изскачаха обилни искри. Това помогна на Енек да види загадъчната усмивка на лицето на дядо си.

–           Ще правим оръжие за царя! – продължи оживено стареца. Ще изковем шлем, на който всички ще се удивляват, а канията на кинжала ще украсим с чудни птици. Такава ножница от чисто злато, царят е видял да виси на кръста на хунския цар. Харесал му този кинжал, и иска да направя по-хубав и да го украся със скъпоценни камъни. Но работата е там, че не съм ги виждал, как изглеждат на ножница. А от обясненията на Мицо ми е трудно да разбера, какво точно иска царя.

–           Ще направим рисунка с въглен и ще я покажем на Мицо – предложи Енек. – Ако му хареса, то точно такава ще направиш.

–           Добре го измисли! – съгласи се дядото. – Ще се опитам утре да направя рисунката.

    Стареца запали глинения светилник и започна трескаво да се опипва по гърдите. После извади един пакет, и като го отвори, подаде на Енек златен пръстен с чудесен син камък.

–           Това е свещен камък – каза тихо стареца, сякаш се боеше, че ще го чуят  ще му вземат пръстена. Той лекува от проказа и от много други болести. Ако имах този пръстен тогава, когато дойде онази черна болест, то родителите ти щяха да бъдат живи, момчето ми.

–           Кой ти даде пръстена? А вълшебен ли е? – попита смаяния Енек. – Аз досега никога в живота си не съм виждал такова чудо!

–           Това е подарък от царя за свещниците, които направихме с тебе. Те уж бяха в храма, а попаднали в двореца. Много се харесали на ковчежника, едноокия Вахшунварта. А той си разбира от занаята! „Твоите умения принадлежат на царя – каза ми Мицо. – А негово величество каза, че е доволен от тебе, доволен от това, че си наследил майсторството на баща си и продължаваш делото му.“ А от теб се заинтересува царския наместник – продължи развълнувания старец. „А кой, попита той, ще продължи твоето дело? Имаш ли син или внук?“ Казах му, че всички са загинали в онази страшна година, когато черната болест идваше неканена в къщите ни. „Един, казвам му аз, един само ми остана, моят внук Енек. Той ще стане майстор на леенето и ваенето, за това отговарям с главата си.“ – Е, щом залагаш главата си, вярвам ти – подсмихна се Мицо. А когато се засмя големият му корем затрепери, като пихтия.

–           Ще се постарая – ти си му казал истината – отвърна Енек. – Нали съм твой внук, а теб Левота те е учил. Как да не стана като вас! – И момчето гордо изпъна гърди.

–           Ти си ми истински юнак! – възкликна Анагай. – Така е момчето ми! Ако беше жив баща ти, щеше да се гордее с теб.

–           Ти си ми дядо и баща! – отвърна радостно момчето, като събуваше изтърканите му тръстикови сандали. – Ето и вода съм приготвил – ще измия краката ти, – предложи той.

–           Благодаря, момчето ми – въздъхна стареца.

–           Не тъгувай, дядо Анагай. Ще хапнем и ще посвирим на свирката на дядо Левота. Ще посвирим и ще ни стане весело.

–           Съгласен съм – усмихна се дядото. Ще си спомня песните от младостта.

Когато чуя песента на свирката, забравям мъките и се подмладявам.

    Докато разговаряше с дядо си чевръстия Енек донесе гърне с мляко, сушено грозде и пресни питки. Те се качиха на покрива на къщата и там на мека плъстена черга, под звездите, вечеряха, като се прислушваха във вечерните звуци на смълчаното село. Ето продрънка хлопка на крава в нечий обор, залая кучето на съседа. Премина, тракайки с копита кон със закъснял пътник. И на всички тези звуци пригласяше вечно ромолящия ручей.

–           Хубаво пее нашият ручей! – обади се Анагай. – Вечер песните му са особено звучни и приятни.

–           Да запеем с него, дядо…

    Но в това време някъде наблизо запяха момичета. Техните чисти, звънки гласове бяха толкова свежи и приятни… Анагай извади от ръкава си бронзовата свирка, и преливащата му мелодия се сля с гласовете на девойките. Енек запя заедно с тях, и дядото забеляза, че гласът на внука му е укрепнал и не отстъпва на женските гласове. На съседните покриви се показаха хора. Вечерната прохлада и мирисът на ароматно сено приканваха към почивка и покой, а какво можеше да придаде очарование на отмората от хубавите песни…

    Анагай беше поласкан от царската поръчка, но същевременно много се притесняваше. Мъчеше го съмнението, че птиците, замислени за ножницата на кинжала, няма да приличат на истинските. И изведнъж му хрумна мисълта: а няма ли такива птици в царските градини? Някой от слугите му разказваше, че в двореца имало чудна градина, а в нея птици, каквито никой в Кушанската империя не познавал.

–           Нещо ми дойде на ума – каза той на внука си, когато се събудиха на разсъмване. – Никакви птици няма да измисляме. Ще се помолим да ни пуснат в царската градина и ще погледаме птиците там. Ще прерисувам на плоча, така и работата ми по ножницата ще олекне.

–           А мен ще вземеш ли? – зарадва се Енек и закръжи около дядо си във весел танц.

–           Заедно ще отидем – съгласи се дядо му. – Трябва да запомним всички цветове, за да можем да ги повторим със скъпоценни камъни. А как, аз стареца ще запомня всичко! Това е работа за млад човек!

    Още в ранни зори дядо и внук тръгнаха на път. Взеха и Сивия, та когато дядото се умори, да има къде да си отдъхне.

–           Той е силен и двама ни може да носи! – тешеше се Анагай по пътя.

–           Аз да не съм някакъв злодей, че да мъча магарето? – възмути се Енек. –

Да си ме виждал някога на гърба на Сивия?

–           А аз мислех, че просто си упорит – усмихна се дядото. – Аз казвам – сядай, а ти искаш само да ми противоречиш. Така винаги правят внуците, когато са малки и глупави. А колкото до съжалението на животното, то прави ти чест. Добро сърце е вложил Тангра в тялото на моя внук!

–           А ти видя ли, когато Той го направи? – попита подигравателно Енек.

    Анагай вярваше безпрекословно в стария бог на дедите си. А внука му, колкото и да се стараеше, не можеше да разбере, в какво се състои силата на този бог. Той не толкова се боеше от Него, колкото се страхуваше от отмъщението Му, и за да умилостиви страшното божество, се молеше преди сън.

    На повода зад Енек се влачеше Сивия, като лениво размахваше проскубаната си опашка. Магарето не обичаше да го претоварват и предпочиташе да излезе на разходка без багаж. Енек отдавна беше забелязал тази привичка на магарето и тайно от дядо си носеше товара, който трябваше да е на гърба на приятеля му.

    Беше ясно есенно утро, така слънчево и ведро, че душата ликуваше и се радваше, без да знае защо. От ляво искряха снежните върхове на Свещената планина. Струваше им се, че тя се е приближила до град Термез – така ясно се виждаха гънките на склоновете, както и всяко петънце по снежната и шапка. Като се любуваше на Свещената планина, Анагай си спомни за древната легенда за това как планинските овчари в едно такова ясно, слънчево утро видели на върха на тази планина бог Тангра със златен венец от слънчеви лъчи.

–           И какво направил бог Тангра, като се изправил на Свещената планина? – попита Енек.

–           Разправяха, че поискал голяма жертва – отвърна Анагай. – Поднесли жертвата, и Той проявил милостта си. В тази година се родили много агнета, и всички те оживели и попълнили стадата.

    Когато пристигнаха не им се наложи да чакат дълго пред залостените врати на града. Скоро те се разтвориха, и с пронизително цвилене от тях изскочи сив жребец. Анагай се затича към конника и се опита да го спре. Мицо, без да слиза от коня, изслуша стареца и разпореди да ги пуснат в градината.

–           Не ми трябва твоята рисунка – каза той на стареца. – Аз разчитам на майсторството ти и вярвам, че ще съумееш да направиш ножницата по-хубава от тази на хунския кан. А чуждестранната птица ще видиш в градината. Донесе я самъчия от страната на жълтоликите, която се намира от другата страна на Имеон.

    Мицо препусна, а слугата поведе стареца и внука към царската градина.

–           Каква е чудна! – възкликна Енек при вида на птицата. – Наистина ли са така пъстри перата и?

    Стареца седна на тревата и започна да рисува птицата.

–           Но как ще запомним цветовете? – косеше се той. – Трудно ми е, очите не ме слушат – оплакваше се той на Енек. – Колко скъпоценни камъни, и с какви цветове трябва да са, за да наподобят тази царствена птица?

    Енек я разглеждаше внимателно и си мърмореше:

–           Пурпурни пера, а ето гълъбови, сини, съвсем златни… Тук и черни и жълти камъни ще са нужни – говореше той на дядо си, разглеждайки пищната опашка и красивите крила на птицата.

–           Хайде да поставим знаци на плочата, които да заменят цветовете на перата! – каза развълнувания старец. – Когато бог сътворява такива чудеса, той не може и нашето умение да отмине.

    Дълго се любуваха те на удивителната птица, вълшебните цветове и дървета, каквито нямаше нито в Бългана, нито в Булгхар.

–           Наистина градина-чудо! Възхищаваше се Анагай. – Но за кого е направена, когато дворецът е пуст. Освен Мицо, тук, навярно, никой не живее.

–           Ето тук има живо същество! – извика удивено Енек. – Погледни, дядо, какво прави това момче на клона.

    Анагай се обърна на страната, която показваше внукът му, и видя на дървото черна рошава глава и зли опулени очи. Иззад зелените клонки всеки път се протягаше ръка и мяташе камъни към птиците. Момчето не беше сръчно и камъните не улучваха.

–           Защо замеряш птиците? – изкрещя възмутено Енек. – Толкова са красиви и не правят нищо лошо, а може да ги убиеш!

–           Ти да мълчиш! – отвърна дебелака. – Това е моята градина. Мога и теб да пребия с камъни. Ти си нищожество, а аз съм царски слуга. – С тези думи пакостникът отново хвърли камък и този път улучи крилото на една птица.

–           Да се махаме оттук момчето ми. Това изглежда е синът на Мицо. Тук нямаме повече работа. В тази градина витаят зли духове и нас не ни очаква нищо добро…

    Енек мълчаливо последва дядо си, а след тях полетяха камъни.

–           Боговете жестоко са наказали Мицо, като са го дарили с такъв лош син – мърмореше дядото. – Още е малък, а е толкова жесток, че е готов да унищожи всичко живо. Никога това дете не е виждало усмивка. Хората ще се отстраняват от пътя му, както се избягва чудовище.

–           Ти казваш, че Мицо е наказан. Защо? – попита Енек. – Може би е обидил злите духове? Какво мислиш дядо?

–           Той обижда бедните хора – отвърна мрачно стареца. – Той беше жесток с робите, които строиха двореца, направиха канала на плодородието, създадоха прекрасните градини и лозя около града. От уста на уста се предават страшните истории за зверското му сърце.

–           А защо е добър с тебе, дядо?

–           Защото съм му нужен. Той се страхува от царя, на когото е нужен моя труд. Ето защо е добър с нас, Енек! Неговата доброта е вълча доброта.

–           Хайде да не се стараем за Мицо! – предложи момчето. – Защо да правим такива красиви неща за злодей?

–           Длъжни сме да ги направим за цар Вима – отвърна Анагай. – Но даже и ако ми се наложи да работя и за Мицо, пак щях да го направя. От тях не можеш да се отървеш. Аз също предлагах на бащата на Левота да не прави златни щитове за дядото на нашия цар – той също беше зъл човек, в него се бяха вселили зли алпи.

–           И какво ти каза Левота?

–           Той каза, че такава е волята на боговете – отвърна Анагай. – А ние, бедните хора, сме длъжни да живеем, както ни отредят боговете.

–           А нима на боговете е угодно да ни отвеждат в робство? – разгорещи се изведнъж Енек. – Нима Левота е бил лош човек? Защо са го превърнали в роб?

–           Него са го отвели, за това, че е бил добър човек и изкусен майстор – отвърна дядото, като поглади главата на момчето с грапавата си ръка.

    Те наближиха ручея, който игриво скачаше от камък на камък. Като видя, как магарето хукна надолу по стръмното, за да се напие, дядото предложи на внучето си да си починат под сянката на стар орех.

–           Прекрасна вода! – възхити се Енек, като потопи още веднъж главата си в ручея. – Отдавна не съм пил такава вкусна, студено вода.

–           Тази вода наистина е необикновена – съгласи се дядо му. – Помня я още от младите ми години и никога няма да забравя този ручей.

–           И какво ти напомня той? Разкажи ми дядо – примоли се момчето.

–           Виждаш ли – отвърна замислено дядото и добрите му сиви очи се свиха от мъка – ето там, до оврага, ручеят някога беше широк и пълноводен като малка река. Аз често идвах да се къпя тук. И ето, че срещнах Ведра. Това беше скоро след като партите отведоха Левота. До нашите краища не достигнаха техните войски. Аз дълго чакаш баща ми да се върне…

    На първо време, когато оставах сам, ми се струваше, че слънцето помръкна и вечна нощ се е спуснала над земята. Много дни бродих из градините гладен и нещастен. Сълзите ме задушаваха, мислите ми бяха объркани. Загубих вяра в бог. Мислех си: по-добре да бяха ме взел с баща ми. Така изминаха много дни. Партите отдавна бяха напуснали страната ни и останалите живи хора се върнаха и се заеха с предишната си работа. Не се върна само Левота. Казаха ми, че е отведен от самия цар. Така и не дочаках баща си останах сам. Не знаех какво да правя, как да живея… Но ето, че при мен дойде един съсед и ми поиска да му направя котел. Той имал бронз. Хванах се за работа. Разпалих огън в пещта – тя беше на Левота – и започнах работа. А вечер идвах на ручея да се окъпя и да изпера ризата си. Тъкмо се наместих на един камък и гледам – идва момиче. Тънка, стройна, като млад кипарис; косите и дълги, черни. На рамото си носи стомна и нещо си припява. Направих се, че не я виждам. Тя се приближи, видя ме и млъкна. Напълни стомната и едва тогава се обади: „Анагай!“ Аз повдигнах глава и видях Ведра, дъщерята на съседа ни, който беше овчар. Тя от ранна пролет заминаваше с баща си в планината и сега току- що се бе върнала. „Ведра – извиках аз – колко хубаво, че си се върнала!“ „А защо си печален, Анагай, защо не се чува веселата ти свирка?“ „Тежко ми е, Ведра: партите отведоха баща ми. Сега съм сам. – И аз горчиво заплаках. „Не тъжи, Анагай, ние няма да те оставм“ – каза тя и така ласкаво ме погледна, че ми премаля. Ние стояхме мълчаливо: аз с мокра риза в ръка, а Ведра с пълна стомна на рамо. А после тя протегна ръка към мен  каза: „Дай ми ризата си, Анагай, ще зашия дупките по нея.“ „А как ще я взема, Ведра?“ „Аз ще ти я донеса.“ „Ще се радвам“ – казах аз толкова тихо, че да не ме чуе, а да се досети. Добрите лешникови очи грейнаха с топли лъчи, сякаш ме огряха две малки слънца.

    На сутринта Ведра ми донесе ризата и топли питки. Тя почисти котлите, изми паниците, а когато подреди всичко, каза, че ще идва да ми носи топли питки.

    „Ти нали не можеш да ги печеш?“ – попита ме тя.

    Аз можех, но отвърнах, че не ми се е случвало да опитам.

    „Зърно имам и само ще го смеля“ – продължи да настоява тя.

    Много ми се искаше да имам много зърно, за да помогна и на тяхното семейство. Тогава се хванах за работа и направих нов казан, а после открих и десет незавършени бронзови чаши. Реших да ги довърша и да ги заменя за зърно.

    Чашите вече бяха готови и светеха като златни. Тогава чух приближаващите се стъпки на Ведра.

    „Какви прекрасни чаши! – възкликна тя, влизайки в стаята. – Как само блестят! Ти си истински вълшебник, Анагай! За кого си ги приготвил?“

    „Не съм мислил, просто ги направих“ – отвърнах аз и се изчервих. Толкова ме зарадва хвалбата на това хубаво момиче.

    „А аз знам – каза Ведра, като все още внимателно разглеждаше чашите. Тя  почукваше с дървена пръчица и те отговаряха с различни гласове. – Как само звънят!.. Занеси ги на богатия търговец, който вчера се върна от Согд. Той докара цял керван от камили и всяка беше натоварена със стока. Попитай го дали може да ти ги замени със зърно, парче плат за риза или чифт кожени сандали.“

    „Права си, Ведра! Как не се сетих! – тупнах се аз по главата.

    Отидох при търговеца и му показах чашите си. Малките му потънали в лой очички изведнъж се ококориха.

    „Ще ги взема – каза той. – Кажи какво искаш насреща.“

    Аз поисках гърне със зърно и един копринен шал: много ми се искаше да зарадвам Ведра с подарък. Но търговеца закрещя, замаха с ръце и каза, че ще даде зърното, но не и шалът.

    „Тогава няма да ти дам чашите!“ – казах и си прибрах стоката.

    Когато разбра, че няма да отстъпя, търговецът нареди да ми напълнят гърнето със зърно, а след това ми подаде и шалът. Какъв шал! Сякаш беше изтъкан от лунни лъчи. Никога не бях виждал такава красота!

    На крилете на щастието долетях до дома си. Ведра ме чакаше там. Когато видя шалчето, тя си глътна езика. Дърпаше се, не искаше да го сложи на раменете си, но аз настоявах. Когато най-накрая склони и той докосна правите и рамене, тя се превърна в неземна красавица.

    Ние се сприятелихме с Ведра. Цяла година тя ми помагаше, като ми чистеше и готвеше. Свикнах с присъствието и, в ушите ми звучеше ласкавия и глас, който понякога ме съветваше, но винаги беше като мехлем за сърцето ми…

    Но веднъж тя дойде тъжна. Дълго мълча, само гледаше как работя – довършвах дръжката на един кинжал. А после ми каза, че баща и се приготвя да премести стадата си далече от нашите места; ще напуснат и дома си и повече няма да се връщат тук. Прималя ми на сърцето…  

    „Как така? – скочих аз. Как ще живея без теб?“

    Ведра мълчеше. Очите и бяха потъмнели от дълбока тъга. Какво можеше да ми отговори?

    Цяла нощ не спах, а на сутринта реших да отида при бащата на Ведра, за да науча по-нататъшната си съдба. Облякох чиста риза, оправих косата си и тръгнах. Сърцето ми по пътя така биеше, че едва го удържах в гърдите си. Подреждах в главата си думите, които щях да използвам в разговора с овчаря, но когато прекрачих прага на къщата му, думите се изпариха. Когато срещнах погледа му, забравих цялата умна реч, която бях съчинил. Казах само това, което сърцето ми подсказваше.

    „Съседе – започнах аз – ти познаваше баща ми, Левота. Той беше добър майстор, известен. Аз понаучих нещо от него… Защо не ни благословиш с Ведра? Ще живеем заедно. За една година аз ще спечеля достатъчно, за да ти дам достоен откуп. Тогава ще вдигнем сватба.“

    Като изрекох това протегнах ръка на овчаря. Изведнъж си помислих, че той няма да ми подаде ръка, тогава нека земята се провали под мен. А той ми подаде ръка с широка усмивка. Макар да беше черен и космат като страшилище, очите му бяха добри, като на Ведра.

    „Ще ти я поверя, ако се грижиш за нея – каза овчаря. – Но какво ще ядете? Една крава само мога да ви оставя.“

    „Достатъчно! – скочих радостно аз. – Нищо повече не ни трябва. Сами ще се оправим.“

    Така и стана. Направихме сватба и животът ни потръгна. Заживяхме щастливо и два дъщери порастихме – бяха красавици като майка си. Годините си вървяха и дочакахме сватбата на по-голямата дъщеря, Залда. После се роди ти. А Ведра все така си оставаше млада и хубава… Помня един грък ми поръча да му направя статуя на някаква тяхна богиня на красотата. И аз я направих, като гледах моята скъпа съпруга. Не се съобразих с правилото да се работи по готов калъп, а работих с жив модел. Отстъпих от обичая, затова пък статуята стана такава, каквато никой по мое време не успя да направи… А останалото го знаеш – каза Анагай и тежко въздъхна. – Вече няколко пъти съм ти го разказвал. Ти нямаше и три години, когато черна мъка се спусна над главите ни. Всички отнесе черната болест. По някакво чудо ти остана жив. А до мен тя не се докосна, като че ли бях омагьосан… – Старецът млъкна и дълго гледа към мястото, където за първи път беше срещнал Ведра.

    Момчето се обърна, за да не гледа сълзите на дядо си.

–           Но ние сме двама – каза Анагай, като се отърсваше от умората и мъката.

    Той стана, протегна се и като едно време бързо се покачи на дървото.

–           Хайде да наберем орехи! Погледни, колко са много. Ето с какво ще те нагостя!

–           Аз пък съм ти приготвил царски ябълки – каза Енек, като извади от ръкава си румени, сочни ябълки. – Когато видях злия пакостник, реших, че това е дяволска градина и боговете няма да се разсърдят, ако откъсна няколко ябълки за дядо си.

    Така усмихнати и развеселени, дядо и внук продължиха по каменистия път към дома.

    Вече дни наред Анагай се мъчеше над ножницата. Рисунката, която направи в царската градина му помогна доста. Но най-трудното предстоеше: трябваше да се подберат скъпоценни камъни съобразно цветовете на птицата, а след това да ги закрепи към канията. Дълго си блъска главата майстора и накрая го измисли.

–           Ние двамата с теб, май съвсем сме оглупели! – възкликна той, като се обърна към Енек, който работеше над лъвовете. – Няма ли да е по-лесно да оцветим канията със съответните цветове, а после да положим камъните?

–           Измисли го най-после! – зарадва се Енек.

    Той остави работата си и тръгна за бои. А дядото през това време се зае с камъните. Той ги извади от торбичката и ги разпръсна по масата. Енек ахна, като видя блясъка на полускъпоценните камъни.

–           Откъде са, от къде ги донасят? – ахна възторжено момчето. – Каква красота?

–           Искаш да знаеш откъде са, момчето ми? – попита стареца. – Ще ти разкажа всичко, което зная, но предупреждавам, разказът няма да бъде весел… Казват, че този бляскав, прозрачен камък е роден от вятъра, въздуха и небесната светлина. Той е толкова красив, че е в състояние да ни внуши това.

Но повечето хора не знаят, че той се казва блухор – българин. Този планински кристал е изкопан от хребета на нашата планина Болор-таг. Нашите деди, тогава ги наричали иделци, са първите рудари в света. В кристалите светят душите на предците. Когато носиш такъв камък на гърдите си, той добива розов цвят и става топъл. – Старецът с възхищение разглеждаше парченцето планински кристал.

–           А защо става така? – попита Енек, очарован от тайнствения разказ на дядо си.

–           Аз мисля, че стоплен от човешкото тяло, камъкът започва да оживява…

    Анагай продължаваше да се любува на чудесните камъни и продължи: – А ето и този скъпоценен червен камък, който се нарича балас, той е изкопан в областта Балгх. Това тъмносиньо камъче е „царят на камъните“ – сакрален скъпоценен камък. Това е лазурит. Казват, че небето дължи цвета си на огромен къс лазурит, върху който лежи земята. Предците са го добивали още от древни времена на височина 3000-4000 метра край селището Българ. От тук той е поемал по търговските пътища и е достигал Египет, Индия и Хан. Носело се предание, че който носи лазурит, носи Божественото в себе си. В Лиган награждавали с лазурит, извършилите подвиг или проявилите голяма храброст.

    А това са смарагди. Те са зелени като пролетна трева, свежи като гроздове неузряло грозде, покрито с утринна роса. Виждаш ли, колко са красиви на слънчева светлина! Но и на сянка те не менят цвета си. И вечер, при оскъдна светлина, тези камъни ще бъдат така зелени и блестящи. Добивът им е много труден. Казват, че до синьото море има смарагдова планина. Пътят към нея преграждат скалисти клисури. Не всеки може да ги премине. Но когато царете заповядат, робите покорно тръгват. – Да! – сопна се неочаквано Анагай. – Днес само роби работят в рудниците! Вървят в пек, сняг, мраз и загиват, а тези, които имат късмет да попаднат на планински козли – то одират кожите им и се спасяват от студа. Някои достигат до върховете, където са смарагдите, и с тежък труд ги откопават от недрата на планината. Тези камъни имат голяма сила. Казват, че ако поставиш пред змия такъв камък, то очите и се напълват с вода и тя ослепява. Ако поставиш на палеца си пръстен с такъв камък, то отровните змии няма да те докосват. Казват още, че смарагдите лекуват от черна кашлица, от която няма спасение.

    Такива камъни има и в Египет – продължи Анагай. – До бреговете на свещения Нил, в пустинята, където палещите лъчи на слънцето могат да изгорят всичко живо… Когато бях младеж – спомни си Анагай – аз се сприятелих с един роб от Египет. Той беше изкусен майстор-ювелир, но съдбата му беше обърнала гръб: взели го в плен партите, а след няколко години попаднал в плен на кушаните. Живееше в сламена колиба, получаваше по една просена питка на ден и в мъничко огнище отливаше магически сплави за амулети. Воините от царската охрана вярваха в силата на амулетите му и му носеха камъчета, които да постави я на бронзова птица, я на сребърно зверче, които да ги направят вълшебни. Сплавите бяха евтини, а камъните много ценни. Чиготите се сдобиваха с тях по най-различни начини и ги носеха на Тутмос – така се наричаше египтянина. Той се трудеше денонощно за направата им, а в замяна не получаваше нищо. Постоянно гладуваше. Беше слаб и жълт, като изсъхнало дърво. Аз го съжалявах и му носех храна. Боях се да не умре. Той винаги се радваше на срещите ни и замяна ми разказваше всякакви истории за своята страна. Най-много обичаше да ми разказва за камъните. Той вярваше в тяхната чудотворна сила… Казваше, че фараоните – техните царе, много ценели нашият лазурит и с него инкрустирали саркофазите си.

    Докато разказваше за египтянина, Анагай не преставаше да работи над украсата на ножницата. За всяка къмъче беше приготвил мъничко гнезденце с размера му. Работеше бавно и много старателно, за да не сбърка. Енек увлечен от разказите на дядо си, остави своите крилати лъвове  изцяло се стараеше да помага на майстора. Искаше му се да узнае всичко за тези тайствени камъни. Беше като сянка на стареца и постоянно го подканяше:

–           Разкажи ми още за Тутмос.

–           Разказах ли ти за скарабея? Това е свещен бръмбар на египтяните.

Тутмос много се гордееше със своя скарабей. Той го направил от „царския камък“. Представи си синьо камъче със златни звездички – точно като късче небе над Нил. Тутмос казваше, че скарабеят му носи щастие; той го носеше на гърдите си. Аз му завиждах, че има такъв амулет, който му носи щастие. А и през ум не ми минаваше, колко е нещастен.

–           Да така е било – съгласи се Енек. Какво щастие може да има в робството?

–           Щастието бива различно – отвърна замислено Анагай. – Тутмос мислеше, че щастлив е този, който се занимава с любимата си работа и свободно може да се разхожда около колибата си. А партите го държали окован в бронзова верига. Има ли по-лошо от това?

–           Лошо – съгласи се Енек. – Горкият Тутмос!

    Когато всички камъни бяха подбрани, Анагай видя, че за баласите няма място, а бяха толкова хубави.

–           Ето, тези ще свършат работа за изписването на нашата птица – каза стареца, като посочи сините, жълтите и зелените камъчета, които бе отделил настрана. А тези ще използваме за царската чаша. Какво мислиш, Енек?

–           Точно за чашата са – съгласи се момчето. – Трябва само да измислим рисунка, за да бъде тя още по-красива.

–           Виждам, че държиш на честта на дядо си – каза ласкаво стареца. –

Хубаво! Значи и ти с чест ще вършиш своята работа.    

    Анагай се зае с приготвянето на лепилото.

–           Сега ще се възползваме от тайната на Тутмос – каза той, като дяволито хвърли поглед към внука си. Старият египтянин ми остави за спомен нещо – тайната на ювелирното лепило.

    Сега вече Енек съвсем не се отделяше от дядо си. Той гледаше, как той смесва разни прахове, прибавя яйчен белтък и нещичко от мъничка амфора. След това нагря сместа на пламъка на свещичка. Когато лепилото беше готово, Анагай взе ножницата и акуратно намаза с него гнездата, които бяха приготвени за всяко камъче. След това бързо постави камъните в гнездата им, като ги притискаше с малки щипчици. Камъните добре паснаха към местата си и се сраснаха с метала. Вместо очи на птицата Анагай сложи превъзходен жълт камък и тя, като че ли оживя. Беше толкова прекрасна, така блестеше със своята разкошна опашка, че Енек не можа да сдържи възторга си.

–           Кълна се в черния дроб на нашето агънце, че нито един хунски цар не е имал такъв кинжал и такава ножница! – Възкликна момчето, възхитено от удивителната работа на дядо си.

–           Първо хуните нямат царе, а канове. И второ сигурен съм, че оръжието им е било по-хубаво от моето, защото те са били велики мъже!

–           Ха! – стресна се Енек. – Ти пък от къде знаеш това?

–           Знам, защото моя прадядо е живял там. Там са живели и по-голяма част от прародителите на нашите съселяни. Прадядо ми е бил майстор в една от оръжейните работилници в град Бугур. Там се изработвало оръжието за войската на хуните.

–           Значи и ние сме хуни, така ли! – зяпна от учудване, малкият.

–           И да, и не! Да защото сме били част от Великата Хунска Империя на кан

Богатур кановете на тази Империя са били винаги българи от рода Дуло. И не, защото хуни са ни нарекли ханците. Хуни по тяхному значело чуждоземци. Друг е въпросът защо сме се изселили. Последните владетели на Империята били двама братя. Те се скарали. Това отслабило държавата и ханците я нападнали и разрушили град Бугур. По-големият брат загинал, а малкият станал васал на Хан. Тогава немили-недраги нашите прадеди напуснали района отвъд Имеон и се заселили тук. Тук ние скланяме глави пред чужди царе, които използват робски труд. При нашите владетели нямало такова нещо, всички били свободни, да вършат това, което могат най-добре. Хунските владетели давали свобода, дори и на пленените в бой. Но това време отдавна е зад гърба ни, затова се надявам цар Вима да хареса работата ми – завърши Анагай, докато разглеждаше готовия нож и ножницата. – А сега ми помогни да съберем останалите камъни. Дал съм разписка и за всяко камъче отговарям с главата си.

–           Разписка? – учуди се момчето. – Нима не ти повериха камъните?

–           Довериха ми се, довериха, но това не е толкова просто – отвърна, като най-после се усмихна, Анагай.  Да беше видял как съставяше описа едноокия Вахшунварта! Как трепереше над всеки камък и ме заплашваше със смърт ако загубя и най-малкото парченце!

–           И какво толкова написа? – попита Енек, като се смееше с дядо си.

–           Всичко описа, – отвърна той. – Преброи ги и ги описа по брой и вид, постави моя знак отдолу, а след това сгъна свитъка и го запечата с царския печат.

–           Да не забравиш да си я вземеш обратно, когато отнесеш готовия кинжал с ножницата – напомни му Енек. – С този едноок злодей трябва да бъдеш особено внимателен.